Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Развитие на византийската литургия: Литургия на Верните

Написана от Хуан Матеос

Juan MateosМолитви на верните

Веднага след отпуста на оглашените дяконът започва ектенията за верните Елици вернии, миром Господу помолимся. Във византийския чин днес имаме две ектении и две молитви за верните, тъй като се е смятало, че всяка молитва трябва да има собствена ектения. В първата част на лекцията видяхме, че двете молитви, едната от които се чете по време на ектенията, а другата – след нея, са части от древната Константинополска традиция. Ектенията, за която говорим сега (oratio fidelium – молитва на верните), е била не друго, а самата Велика ектения, която сега се намира в началото на Литургията.

Тя се нарича молитвата на верните – не защото те са се молили с нея за своите си нужди, а защото съобществото на верните, т. е. Църквата, се моли за нуждите на света. Затова тази молитва-ектения, наричат и съборна, т. е. универсална; другото ѝ название е мирна, защото първото прошение, което се отправя в нея, е за даруване на мир.

За паметта

Написана от Прот. Александър Шмеман

2 Fr_Alexander_SchmemannЗа паметта, за този тайнствен, присъщ единствено на човека дар са написани – от всевъзможни гледни точки – хиляди книги и тук би било невъзможно дори само да изброим всички дадени за нея обяснения, всички създадени теории. Това обаче не е и необходимо, тъй като – колкото и да се старае човек да разбере и да си обясни смисъла и механизма на паметта – този дар си остава в края на краищата необясним, тайнствен и дори двусмислен.

Едно е несъмнено: памет – това е способността на човека да възкресява миналото, да запазва в себе си знание за него. Тъкмо за тази способност обаче може да се каже, че е двусмислена. Действително, не е ли в това нейната същност, че, ако, от една страна, в паметта миналото наистина възкръсва, – ако чрез нея, в нея, аз виждам човек, напуснал отдавна живота и чувствам във всички подробности онова утро, когато съм се срещнал с него, или пък в което за последен път съм го видял, и мога, по този начин, някак да събера своя живот – то, от друга страна, не възкръсва ли то именно като минало, т. е. безвъзвратно, така че осъществяваното от моята памет знание за това именно минало е заедно с това и осъзнаване на неговото отсъствие в настоящето. Оттук и присъщата на паметта печал. Защото, в края на краищата, паметта в човека не е нищо друго, освен свойствено единствено нему знание за смъртта, за това, че смъртта и времето царуват на земята. Ето защо дарът на паметта е двусмислен. Чрез нея човекът едновременно и възкресява миналото, и познава разпокъсаността на живота си, който кръжейки, изчезва в мъглата, чрез нея постига и разпокъсаността, и невъзвратимостта на времето, в което – рано или късно – помръква, отслабва и гасне и самата памет, и където се възцарява смъртта.

Преображението на света

Написана от Архим. Йов (Геча)

Archim Job_GechaПредложената тема изисква преди всичко изясняване на съответната библейска терминология. Терминът преображение, на гръцки μεταμόρφωσις, означава изменение на формата и сочи събитие от живота на Христос, изложено в синоптичните Евангелия (Мат. 17:1-9; Марк 9:2-10; Лука 9:28-36). В посланията на ап. Павел този термин може да обозначава и духовното преобразяване на вярващите (Рим. 12:2; Кор. 3:18; Фил. 3:21).

Терминът свят, на гръцки κόσμος, означава универсум, вселена. В библейските текстове може да означава място, където живеят хората (Мат. 26:13), мястото, където идваме (където се раждаме) (Иоан 1:9), където се намираме (Иоан 1:10), от което си тръгваме (когато умираме) (Иоан 13:1), а също така света, който ще дойде (Мат. 12:32). У св. апли Йоан и Павел с този термин се обозначава мястото, където се извършва тайнството на спасението. Светът е бил създаден добър (Бит. 1:10), но под влиянието на греха се оказал под властта на княза на този свят и станал лош (Иоан 12:31). Затова и Синът Божи е станал човек – за да спаси този свят: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). Евхаристийната жертва, актуализираща Христовата жертва, е дарувана, за да даде живот на този свят: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света” (Иоан 6:51).

Светската култура и Църквата: поле на взаимодействието

Написана от Олга Седакова

Olga SedakovaТемата за съвременното състояние на отношението между светската култура и Църквата в Русия не ми е съвсем ясна. Затова ще започна с това, което ми е ясно – със съвсем кратки бележки върху такива срещи в нашата история. Те не са много. Както е известно, Александър Пушкин и великият руски светец Серафим Саровски са били съвременници, но да се представи тяхната среща (това, което те са знаели един за друг) е немислимо. Светската култура от времето след цар Петър І и църковният живот са се разполагали в различни пространства. Пръв разрив в тази изолация е била епохата на Сребърния век.

Тези, които са се занимавали с руска история и с руска култура, знаят богатите плодове, донесени от тази среща. Руските религиозни философи, както наричат Бердяев, Флоренски, Булгаков, Шестов и други, отдавна се превеждат, четат и обсъждат в целия свят, при това не само в собствено християнска среда. Свободата, личността, човешкото творчество, драматизмът и парадоксалният характер на християнската вяра – все теми, никога преди това непоставяни в църковна ограда – са сред главните през Сребърния век. Много повече характерна за православната традиция в Русия е била съсредоточеността върху верността към древното, към вярата на отците, към непреходното и онова, което е над времето. Това е отговаряло на монашеския, аскетически и съзерцателен характер на руската православна духовност. Работата с историческото, с онова, което е тук-и-сега в руската култура от 19 в. я оставяли на художниците. Неслучайно в Достоевски често виждат източник на цялата руска религиозна мисъл. Чувството за исторически момент и завареното от тях вдъхновение от граничната историческа епоха руските религиозни философи донасят от светската култура. До голяма степен руската религиозна мисъл е оставала мисъл художествена, художническа. Самата идея за художника и творчеството – в това характерно значение – несъмнено е дошла в Русия от Европа, заедно с всички иновации от Петровите времена. Православното средновековие в Русия (продължило общо взето до края на 18 в.) не е познавало тези следренесансови образи на художника и на личното творчество.

Власт, авторитет и харизма в Църквата

Написана от Златина Иванова

Jesus Christ„И бяха смаяни от учението Му,

понеже словото Му беше с власт” (Лука 4:32)

 

В рамките на настоящия доклад ще се опитам да проследя какво е мястото на понятията власт, авторитет и харизма в разговора за клерикализацията на Църквата и нейния антипод – лаицизма. Тези две явления бяха осветлени от много страни във вече чутите доклади. Над тях разсъждават много водещи съвременни богослови. Трябва да се признае приносът на западното богословие върху осветляването на ролята на Божия народ в църковния живот – интерес, провокиран от познаването на двете крайности в отношението към йерархичността в Църквата, проявени, отначало в клерикализацията на Римокатолическата църква и, сетне, в стремежа на протестантизма да реабилитира Божия народ като деен участник в Божието дело на земята.[1] В търсене на църковната идентичност немалко от съвременните православни богослови анализираха критично отношенията между институционалното и харизматично начало в Църквата: проблем, който все още е актуален най-вече що се отнася до съотношението между двете начала и до хармонията между произтичащите от тях власти.[2] Бих искала обаче да погледна върху този въпрос от друг ъгъл – на клерикализма и лаицизма като прояви на несвободата в Църквата, равнозначно, според мен, на стесняване на пространството за действие на Светия Дух и като такова имащо пряко отношение към нашето спасение.

Последно сбогом, Ваше Светейшество!

Написана от Борис Маринов

Maxim-In memoriamОтива си от този свят човек, а с него си отива и цял един свят. Когато този човек е почти столетник, с него си отива епоха, или по-скоро няколко. Когато пък столетникът е бил и патриарх с почти половинвековно служение, това вече създава епоха. Църквата има свой собствен подход в разчитането на времената и годините – не за друго, а защото по свой си начин знае, че тях Господ е поставил в Своя власт, защото смята Него едничък за действителен Двигател на историята.

Епохата, родила в историята на поместната ни църква дълголетното служение на патриарх Максим, тепърва ще получава своите характеристики. С оценки за нея ще излизат богослови, историци, социолози и кой ли още не. В съответствие с нагласите си към главния виновник за нея, едни ще я възвеличават, други омаловажават, а трети – просто ще я игнорират. В паметта на всички обаче ще остане фактът на десетилетията, в които един дарен от Бога с дълголетие монах държеше кормилото на православното вероизповедание у нас: за едни, по Божи промисъл, а за други – по други причини.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме