Канонизацията на руските новомъченици и новите проблеми пред църковната история

Днес интересът на историческата наука към аспекти на религиозно-църковния живот като почитта към светците се обуславя от нарастващата значимост на духовната сфера на фона на продължаващата секуларизация. Трябва да отбележим, че в руската православна традиция почитта към светците и към техните чудеса винаги е била много голяма. Широкото разпространение на обредното общение с тях се обяснява с това, че в народните представи те заемат промеждутъчно положение между света на хората и отвъдния свят, явявайки се представители едновременно и на единия, и на другия.[1] В наши дни църковният календар чувствително се попълни с имена на светци от 20 век, преди всичко с имената на новомъчениците и изповедниците, причислени към лика на светците от Събора на РПЦ през 2000 г.[2] Съборът беше организиран по повод 2000-годишния юбилей от Рождеството Христово и грандиозната канонизация се превърна в най-важното събитие от тези тържества. По думите на прот. Георги Митрофанов – член на Комисията по канонизация на светците – прославата на новомъчениците „е сред най-важните духовни новоначинания, призвани да преобразят църковния живот на съвременна Русия”.[3] От този момент терминът новомъченик започна сравнително често да се употребява не само в църковните издания, но и в научната литература и дори в съобщенията на средствата за масова информация. 

Литература и бележки по Икуменическото движение

„Литература и бележки по Икуменическото движение” – машинопис из архива на проф. прот. д-р Стефан Цанков

Икуменическо движение – отдавна това словосъчетание е изгубило заряда, с който е било натоварено, да кажем, само преди няколко десетилетия. Отдавна думата икуменизъм е станала мръсна за едни, безсъдържателна за други, носталгична за трети… За което има, разбира се, както обяснение, така и оправдание. Каквито и обаче да биват те, по какъвто и начин да възприемаме днес – всеки лично и всички заедно, като църква – идеята и смисъла на това движение, неговата история заслужава да бъде познавана. Най-малкото защото с нея са тясно свързани и историята на поместната ни църква, и миналото на родното ни богословие. Един документ из огромния архив на приснопаметния колос на това родно богословие, проф. прот. д-р Стефан Цанков (1881-1965), ни помага да хвърлим поглед по-отблизо не само върху начина, по който в средата на миналото столетие се е възприемала самата идея за икуменизма, но и да разберем как в тогавашната ни висша богословска школа – Духовна академия „Св. Климент Охридски” – е било преподавано за историята и настоящето на това движение. 

Изселването на А. И. Солженицин и църковните йерарси

Към 50-годишнината от появата на повестта „Един ден на Иван Денисович”

На 7 януари 1974 г. в парижкото издателство YMCA-Press е отпечатан Архипелаг ГУЛаг. На заседание на Политбюро са обсъдени мерки за „пресичане на антисъветската дейност” на Солженицин. Въпросът е прехвърлен към ЦК. За изселване се изказват Ю. В. Андропов и други. За арест и заточение – Брежнев, Громико, Косигин, Подгорни, Шелепин и други. Надделява мнението на Андропов. На 12 февруари Солженицин е арестуван, обвинен в измяна на Родината и лишен от съветско гражданство, а на 13 с. м. – изселен от СССР (доставен със самолет във ФРГ).

На 16 февруари в Правда е поместено съобщение от Крутицкия и Коломенски митрополит Серафим със следното съдържание:

„На отцепника – презрението на народа

Като митрополит на Руската православна църква, постоянно излизащ в защита на мира, намирам указа на Президиума на Върховния съвет на СССР за единствено правилната мярка по отношение на Солженицин – заяви пред кореспондента на ТАСС Крутицкият и Коломенски митрополит Серафим. Солженицин е печално известен със своите действия в поддръжка на кръгове, враждебни на Родината и народа ни. Всички негови действия по същество са насочени против смекчаването на международното напрежение и установяването на траен мир на земята…”.

На 3 март с. г. в Париж е публикувано Писмо до вождовете на Съветския Съюз. Водещи западни издания и мнозина от демократично настроените дисиденти в СССР оценяват писмото като антидемократично, националистическо и съдържащо „опасни заблуждения”. Отношенията на Солженицин със западната преса продължават да се влошават.

На 29 март отпътува и семейството на Солженицин.

Цитираното съобщение от Правда предизвиква телеграма до Патриарх Пимен от Брюкселския и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин):

Достоевски и моралът

„Не мога да кажа, че Достоевски бе добър и щастлив човек… Беше лош, покварен, ревнив. През целия си живот бе жертва на страстта, която би го направила смешен и нещастен, ако беше по-малко умен и по-малко лош. В Швейцария пред очите ми той се държа толкова лошо със своя слуга, че човекът възнегодува и му каза: „Но и аз съм човек”. Спомням си колко ме впечатлиха тези думи… Казани към някой, който учеше на човеколюбие към цялото човечество”.

Тези думи принадлежат на Н. Страхов, човек, добре познавал Достоевски,[1] но в основата им стои недоразумение: Достоевски никога не е искал да учи човечеството на доброта и човечност. Достоевски никога не е бил моралист, даже обратно: бихме могли да кажем, че в цялото си творчество съзнателно и систематично той се бори с морала и то по много провокативен начин. Но нека не бързаме от това да правим извода, че той е проповедник на аморализма. Достоевски е притежавал страст към истината. Имал е силата на проникне в човешкото поведение и да ни открие по най-драматичния и най-убедителен начин, че това, което Моралът представя за „морално”, никога не е чистото добро, че човекът никога не може да премахне злото с помощта на Морала, след като абсолютно никой не може да е съвършено добър. Следователно, в цялото си творчество Достоевски не престава да проповядва, че за човешкото съществуване и поведение има значение не моралът, а свободата и че само онова, което е свободно, е наистина добро. Достоевски иска да каже на хората, че делението на добри и лоши почива на лъжа и че единственият начин да бъде победено злото, е човек да го понесе свободно върху себе си. Достоевски не е аморалист, защото не престава да описва злото като трагедия и разложение за човека. Той обаче е антиморалист, защото дълбоко вярва, че моралът никога не може да доведе до спасение на човека от злото.

В това свое слово ще се опитам – за малкото време, с което разполагам, – да анализирам този възглед, концентрирайки вниманието си върху два главни момента: 1) проблемът за доброто и злото, и 2) темата за свободата. Накрая ще се опитам да дам и богословска оценка на позицията на Достоевски върху проблема на морала.

Архим. Киприан (Керн): „Няма никакво Парижко богословие”!

От снимката, публикувана наскоро след смъртта на отец Киприан, към идващите поколения гледа едно тъжно, измъчено, трагично лице. Всички словесни портрети са единодушни, че той почти не познава радостта на битието, веселието на сърцето. „Беше му трудно да живее на този свят” (В. Вейдле). „В живота той бе почти винаги печално настроен” (Б. Зайцев). „Мнозина не разбираха, че имаха пред себе си смъртно ранен човек – ранен не от някакви житейски обстоятелства, лична трагедия или нещастие, а от самия живот. Беше му трудно да живее, както на други им е трудно изкачването по лествицата” (А. Шмеман).

Константин Едуардович Керн е от второто поколение руски богослови в емиграция. Роден в Тула, на 11 май 1899 г., през 1922 г. той завършва Юридическия, а през 1925 г. и Богословския факултет на Белградския университет.[1] По това време на религиозно-философския хоризонт вече светели звезди като отец С. Н. Булгаков, В. В. Зенковски, И. А. Илин, Л. П. Карсавин, отец П. А. Флоренски, С. Л. Франк, но и по-младите отец Г. Флоровски (р. 1893 г.) и еп. Кассиан (Безобразов, р. 1892 г.).

Закон и канон във Византия

Проблемът за отношенията между императорските закони (νόμοι) и св. канони (κανόνες) е много стар, защото той възниква още когато Църквата – по политически и идеологични причини – става държавна институция. Докато между двете институции – Respublica romana и Църквата – няма установени отношения в същинския смисъл на думата, държавата и Църквата имат свое собствено правно регулиране. Това означава, че и двете – доколкото Църквата в своята видима част изгражда светска институция – санкционират чрез определени механизми правила на взаимоотношения, които важат за определен кръг лица: за държавата това са нейните граждани, т. е. тези, които живеят на нейната територия, а за Църквата – нейните вярващи.[1]

След антихристиянските гонения и промяната в отношението на държавата към Църквата императорите развиват силен интерес към нейната организация и правов живот, което води до чувствително увеличаване броя на законите.[2] Но създаването на законови разпоредби в една и съща област – вътрешната организация и управление на Църквата – по два различни, независими метода чрез нормативни актове на държавния законотворец или чрез решения на административните органи на Църквата, създава множество проблеми от най-различен характер.

От една страна, много съществен проблем е коя законова група има приоритета при конфликт или разминаване. Сетне, появата на правна норма без пряко участие на императора е несъвместимо с условията на абсолютистко управление и идеологията на императорската власт. Да, Бог е източникът на законите, но законотворецът in concreto в императорската идеология е винаги императорът на основание връзката си с Бога.[3]