Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Същността на мита

Написана от Прот. Сергей Булгаков

Fr Sergij BulgakovПреди всичко трябва да се откажем от разпространеното разбиране за мита, според което той е произведение на фантазията и измислицата. На онези, които споделят подобно разбиране, дори не им идва наум един такъв прост, но заедно с това и основен въпрос: какво е представлявал митът за самите митотворци, в чието съзнание той се е зародил, какво са мислели самите те за раждащия се в тях мит? Или може би някой ще каже, че те съзнателно са го измислили, за да излъжат останалите впоследствие? Та нали напълно сериозно се твърдеше, че жреците сами са измислили религията и следователно сами са я утвърдили въз основа на една съзнателна и безспорна лъжа. Само че в такъв случай щеше да им се наложи да лъжат преди всичко самите себе си, понеже точно те са вярвали в митовете и са придавали обективно значение на тяхното съдържание, а не са го смятали за рожба на някаква поетична фантазия. Само при такова предположение става ясна ролята на митотворчеството в историята на човечеството, където Dichtung на мита често обяснява проявяващата се с пълна сила Wahrheit[1] на историята.

Като цяло трябва да признаем преди всичко, че на мита е свойствена цялата тази обективност или католичност, която е присъща на „откровението“ изобщо – в него всъщност се изразява съдържанието на откровението, или с други думи, откровението на трансцендентния, по-висш свят се осъществява непосредствено в мита, той е онази писменост, с която този свят се запечатва в иманентното съзнание, той е неговата проекция в образи.

Софѝя

Написана от Евгений Н. Трубецкой

St SophiaПродължение от „Теодицеята“

1. Светът и Божият замисъл за света. Против гностическото разбиране на Софѝя

За да може поставеният в края на предишната глава въпрос да се разреши по един или друг начин, трябва последователно да се върви по същия път, по който вървяхме и досега: необходимо е отново да разпитаме онази наша интуиция за абсолютното, за всеединното съзнание, която лежи в основата на всяко човешко съзнание.

Единственият път на философията, който в дадения случай ни води към целта, това е древният диалектически път на Сократ и на Платон. Задълбочавайки се в своето индивидуално съзнание, осъществявайки поставеното от Пития изискване „познай себе си“, в основата на всяка моя представа и мисъл ще намеря друго съзнание, което е преди моето и е повече от моето: съзнание, съвпадащо с истината, вселенско и всеобемащо. По отношение на него всяко ограничено, човешко съзнание е неголям и кратък откъслек. Съзнанието на човешкия индивид е неизбежно фрагментирано: за да може да бъде снета тази индивидуална граница, за да прочета моите откъслечни преживявания в контекста на всеединната истина, аз трябва да възпълня своето съзнание със съборното съзнание – за да се издигна чрез мисълта си над лъжовните преживявания на моята индивидуална психика, трябва да встъпя в диалог с другите: затова защото всеединното съзнание, което се възвисява над всички съзнаващи и мислещи субекти, е това, което обединява всички.

Щастието да следваш Христос

Написана от Прот. Александър Шмеман

2 Fr Alexander SchmemannВ навечерието на Нова година във всички наши храмове се чете следният откъс от Евангелие според Лука:

„… И дойде [Иисус] в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата, и стана да чете. Подадоха Му книгата на пророк Исаия; и Той, като разгъна книгата, намери мястото, дето бе писано: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година“. И като сгъна книгата и я даде на слугата, седна; и очите на всички в синагогата бяха насочени в Него“ (Лука 4:16-20).[1]

И ето че отново ние – кои събрани заедно, кои сами – стоим пред прага на Новата година, пред дверите на тайнственото, винаги скрито от нас бъдеще. Какво да пожелаем ние, вярващите, за какво да се помолим, какво да поискаме? Та нали в тази новогодишна полунощ хората отдавна си пожелават „ново щастие“.[2] И макар и за минута забравят за своите горести, грижи, печали; макар и за минута отдават сърцата си на надеждата: ами ако то е възможно, ами ако то дойде при нас, ако влезе в нашия живот това ново щастие? Какъвто и обаче смисъл да бихме влагали ние в думите „ново щастие“, ние не трябва да забравяме и колко много скръб и зло има около нас, колко студено, тъмно и страшно е в нашия свят!

Последици за църковния живот и духовността на българите от първите три години на управлението на комунистите в България

Написана от Венцислав Каравълчев

Cover V Karavalchev BookВ периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Христос като Спасител в богословието на Християнския изток

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Nativity of ChristСъгласно трите синоптически евангелия на път за Кесария Филипова, няколко дена преди края на Своето месианско служение в Йерусалим, Иисус запитва Своите ученици какво те смятат по отношение на Неговата личностна идентичност: За кого ме мислите? Отговорът идва от св. ап. Петър, който заявява, че Иисус е „Месия“, ὁ Χριστός (Марк 8:29; Лука 8:20) или „Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16). В различните богословски школи този отговор е получавал различни интерпретации, но всички са съгласни, че от този отговор зависи и целият смисъл на християнския опит. И наистина, каквото и да е казал Иисус, каквото и да е направил Иисус, всичко това е по силата на Неговото месианско служение; каквото и да е преживял Той на Кръста, каквато и да е била конкретната действителност на Неговото възкресение – всичко това в своето последно значение зависи от личностната Му идентичност. Това значение щеше да бъде радикално различно, в случай че Той беше Илия, Йеремия или някой друг от пророците (Мат. 16:14), или ангел (както е в юдейската есхатологическа мисъл), или безстрастна теофанѝя (както е при гностиците), твар, която е осиновена от Бога (както е за Павел Самосатски), или един от многото тварни „умове“, който не е претърпял падение (Ориген), или в случай че срещайки Го човек среща Самия Яхве, така че ортодоксалният юдеин да падне по очи, чувайки името Му да се произнася (Иоан 18:6).

В известен смисъл, в християнската история всички спорове над учението на вярата могат да бъдат сведени до спора върху идентичността на Христос. В периода от времето на св. апостоли и до Развитото средновековие са били брилянтно изразявани и страстно защитавани различни христологически становища. Ако обаче отчитаме историческите съдбини на римокатолическата или на православната християнска традиция, нито едно от тези христологически становища не е било дотолкова решаващо от гледната точка на природата на духовността, колкото това на двама бележити епископи на Александрия в Египет – св. Атанасий и св. Кирил.

Оклеветеният светец

Написана от Ламброс К. Скондзос

St Nektarios of Egina„У Своите си дойде, но своите Му Го не приеха“

(Иоан 1:11)

Голямото и неизменно чудо на нашата Църква е непрестанната поява на нови светци. Никога не е имало епоха в хилядолетната ѝ история без светци. Светците, мъже и жени, са видимите знаци на спасителната благодат на Светия Дух, Който възражда хората и ги прави богоподобни същества, чисти икони на Троичния Бог, богове по благодат. Затова няма епоха, когато в Църквата да няма светци. Един голям аскет беше написал, че липсата на светци в света ще означава неговият край.

Най-утешителното и вдъхващо надежда събитие е, че е в нашето съвремие на отстъпление и многообразен бунт срещу Бога, се явяват богоносни светци, родни по дух на светците от древната Църква. И това е така, защото, както пише св. ап. Павел, „където пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие“ (Рим. 5:20). Където дяволът обработва своята нива, сеейки плевели, Бог върши делото Си с благо семе.

Такова едно благо семе се яви и бе отгледано в нашето смутно време. Една огромна по размери звезда просия на умното небе. Един истински Божи човек, възроден от божествената благодат, беляза със своето присъствие и дело Христовата църква през изминалия век. Става дума за св. Нектарий Чудотворец, епископ на Пентаполис в Египет. Един благодатен съсъд на Божия избор, в чието лице Той се отобрази, както пее нашата Църква, и Бог беше прославен. Един съвременен светоотечески образ, близък до големите отци на древната Църква. Чист Божи образ и осветен човек.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме