Къде е богословието?
Ако някъде все още продължават да се питат „Какво е богословието?”, ако някъде все още неговите въпроси и проблеми продължават да бъдат актуална тема за размисъл, при ясно осъзнаване на азбучната истина, че Църквата винаги е имала, има и не може да няма своето богословие – като най-естествен израз и еманация на живота в Църквата, като очаквани плодове от изобилните дарове на Духа на Истината, а ако щете и като част от нейната мисия – по всяко време и на всяко място, то у нас сякаш въпросът вече не е „какво”, а „къде е богословието”? Как така за няма и три десетилетия живот в свобода на словото и на съвестта, без да бъде контролирано, цензурирано и откровено забранявано, богословието се оказва отново изтласкано в периферията и маргинализирано, а на всеки сериозен опит за богословско в собствен смисъл на думата творчество се гледа със страх и подозрение, а понякога и с откровена агресия?
И няма как да не си спомним тук за онези романтични и незапомнено отдалечени времена, когато не е могло да идеш на пазара или на баня, без да влезеш в богословски спор или най-малкото да станеш свидетел на такъв.
Какво ти обаче днес богословие, какви пет лева?… Както неотдавна диагностицира един от онези сред нас, които все още не са изгубили усета за тези неща, „половината го обърнаха на зилотия, а останалите – на политика”. При което, разбира се, иде реч все за люде, които иначе старателно се идентифицират с Църквата. Така, както я разбират.
Ако обаче със „зилотията” и талибанията в църковен контекст в последните години така или иначе свикнахме (къде ще ходим?), далеч по-трудно е да свикнем с „църковното политиканстване”, с превръщането на Църквата от пространство на Духа и на свободата в територия на духовете на „мира сего”. Трудно се преглъща подмяната на онова, което знаем, че не е от този свят, с една грубо осветскостена (защото това е, което прави в Църквата и от Църквата всяка намеса в нея на „духа” на политиката), лишена от всякаква свобода карикатура на Църква. С подмяната на онова, което Господ Христос ни е оставил след Себе си като Свое Тяло и царство на Духа, с една безсолна и безвкусна, по нашенски забъркана и объркана каша, с нещо толкова „твърде човешко”, чийто „бог” е толкова умрял, че и самият Ницше би онемял, ако можеше да му бъде жив земен свидетел.
Спорове, обиди и заплахи, юрисдикции, автокефалии и екскомуникации – всичко това прави Църквата на Христос на земята за пореден път да изглежда именно като карикатура на самата себе си и насилствено ѝ отнема, лишава я от онова, което е пряката ѝ функция, цел, смисъл, намерение: да бъде свободно пространство на свободния дух („ще познаете истината и истината ще ви направи свободни”) и кораб на спасението (според иначе добре разработената и така благозвучна официална църковна лексика). Така де, но как ще съработничи на Спасителя някой, който е забравил каква е същността и коя точно е целта на съществуването на Църквата в нашия свят? Как ще поучава този, за когото е очевидно, че сам още има какво да учи? Който не е научил най-важното: че „Моето царство не е от тоя свят” (Иоан 18:36).
Всъщност самата дума богословие е една своеобразна тавтология: слово за Бога. Нали обаче Сам Бог е и Слово? Така де, но къде е пространството за Този Бог-Слово днес – тук, сред нас, и какво всъщност ни се предлага вместо Него и Неговото Слово? Както добре го беше казал приятелят ми – „зилотия и политика”. Къде е богословието?…
Живо Предание на пет години
Денят на светото Благовещение през настоящата 2017 г. е и повод за отбелязване на един, ако можем да се изразим така, мини-юбилей. На същия ден преди пет години беше поставено началото на проекта на Двери на православието „Живо Предание: образци на съвременното православно богословие”.
Вярваме, че целите и задачите на този проект са отдавна добре известни на нашите читатели и затова днес, съвсем накратко, само ще припомним най-главното сред тях. А именно, че проектът бе замислен като още една възможност за широко популяризиране на български език на най-ценното и стойностно от съвременното православно богословие. На достиженията както на утвърдените автори от края на 19 в. и досега, така и на млади, прохождащи днес православни богослови. И, не на последно място, за популяризиране на „външния” поглед към самите нас – на начините, по които виждат и тълкуват нашата православна традиция онези богослови от останалите християнски изповедания, които сериозно и добронамерено се занимават с нея днес.
Оставяме на нашите читатели да преценяват доколко Живо Предание постига тези цели. Надеждата ни е, че за една голяма част от тях това е така. Съзнаваме, че не печелим любовта и симпатиите на всички, но приемаме това за нещо нормално и дори редно. Не би било редно и дори притеснително би било обратното. Подобно на всичко останало, в което е намесен човекът, богословието също бива разбирано различно от различните хора. На страниците на нашето Живо Предание ние отразяваме и даваме израз на нашето, а както става ясно и на една никак не малка част от хората в Църквата въобще, разбиране.
Доколкото ни е по силите и възможностите се стремим да представяме отделните съвременни православни богословски школи (именно школи, а не някакви „национално” определяни богословия), отделните, заслужили признанието на времето и поколенията личности, както и различните гледни точки и дебати върху най-съществените за живота на Църквата днес теми и проблеми. Оставаме, както и досега, отворени за всеки сериозен богословски диалог, лично мнение или конструктивно предложение, както и търпеливо понасящи всяка добронамерена и справедлива критика.
За любителите на статистиката можем се похвалим, че за изминалите пет години в 45-те рубрики на проекта ни бяха представени общо 376 автора, с общо 668 текста, и бяха публикувани общо 12 книги, 8 от които изцяло, а останалите 4 – в процес на завършване. Представени бяха 30 новоизлезли книги и всички новопоявяващи се броеве на списание Християнство и култура за този период. Към проекта работят и постоянно се обогатяват също и 4 справочни раздела: „Полезни връзки”, „Био-библиография”, „Препоръчваме” и „Книжарници”.
Така в нашите представи би трябвало да изглежда днес един богословски интернет-проект – непрекъснато обогатяващ своето съдържание, при достатъчно високо качество на публикациите, и предоставящ достатъчно много странична справочна информация за онези, които изпитват необходимостта да задълбочат търсенията си по един или друг въпрос, тема, проблем, аспект и каквото и да било друго, свързано с Църквата – с нейния живот и с нейното богословие.
Осъществяването пък на всичко това нямаше да бъде възможно без неизменната – вече пет поредни години – финансова, морална и чисто човешка подкрепа на фондация Комунитас, в лицето на нейното ръководство и на екипа на направления „Християнство и култура” и „Книгоиздаване”, за което използваме случая да им изразим и нашата най-сърдечна благодарност и признателност!
Надяваме се на Божието благоволение, на Неговото човеколюбие и велика милост, и вярваме, че с всекидневния си труд допринасяме макар и малко към успеха на мисията на Църквата в нашия все повече обезумяващ свят. Днес, – когато не само православната ни християнска вяра, но и всеки, бил той и най-малък зачатък на вяра (не на суеверие, а тъкмо на вяра), – биват все по-агресивно осмивани и преследвани, ние смятаме, че светът около нас изпитва както никога досега необходимост от гласа на Църквата и на нейното богословие. За да бъде обаче този глас чут и ефикасен, той трябва да извира от здравите основи на Христовото учение, а това означава да бъде едновременно ясен и категоричен, но и разбиращ, милващ и любящ – такъв, какъвто добре знаем, че е и Сам нашият Господ и Спасител Иисус Христос.
На всички наши читатели и почитатели пожелаваме честит и благословен празник!
25 март 2017 г.
Благовещение
Дилемите на съвременното ни богословие
Едно впечатляващо с категоричността си настояване, прочетено в заключителната част на неотдавна публикуван в Живо Предание текст, за пореден път предизвиква дълбок размисъл над всичко онова, с което се занимаваме. Твърди се, че „румънското богословие е творчеството на поместната църква, а не румънски синтез на задгранични влияния”! Цитатът е взет от преведен от румънски енциклопедичен текст на един от най-значимите румънски православни богослови на миналото столетие – отец Йон Бриа. И, неизбежно, мисълта се прехвърля на юг от Дунава – във времето, когато от юг на север, през същата тази дълбока река, са били прехвърляни нещата, създавани тук, по земите, и днес обитавани от нас. А от онова време неизбежно се прехвърля и към нашето време, към нашето днес. И, – с всички уговорки относно неуместността на всяко „национално” определяно богословие, тъй като това е нещо наистина неуместно, – щем не щем се запитваме:
А какво представлява българското богословие?
Може ли и то, по подобие на близо-северния си събрат, да се определи също като „творчество на поместната църква”, вместо като роден синтез на задгранични влияния? Докъде е границата на въздействие на „задграничните влияния” и къде именно започва творчеството в родното богословие?
За поколението, достигнало своята физиологическа и обществена зрялост заедно със или около времето на разпада на вече презрялата идеология на окултния паганизъм, облечен в прогресивни одежди, родното богословие се състоеше главно в студии, обилно цитиращи и, както се оказа, дълбоко повлияни от западни автори – от римокатолици и всякакви протестанти. Същевременно живеейки със съзнанието (или поне опитвайки се да демонстрира съзнание), че е наследник и приемник на едно друго родно богословие, било някога истински образец за вярност към Преданието на Църквата и задавало тона на ставащото не само в тогавашната ни държава, но и далеч отвъд нейните граници, съответно – отвъд диоцеза на поместната ни църква. На богословието на Седмочислениците, Йоан Екзарх, и Константин Преславски, на преп. Теодосий и св. Евтимий Търновски и още много като тях.
Като че ли единственото наистина родно в това ни богословие се състоеше в подчертаването на „ролята на Православната ни църква за съхраняването на българщинàта”. С ударение на втората сричка от края. Това поне можеше да бъде прочетено в достъпните учебници, помагала и пр., въоръжени с които ние напредвахме в тайните на богословското знание. Както и че исихастите били средновековна ерес! Такава е била и такава беше официално признатата роля на Църквата в България. Съответно и на официалното ѝ богословие. А малцината бели лястовици, някак успели да заобиколят цензурата и да надскочат от нея и от други известни фактори произтичащия неизбежен провинциализъм, свидетелстват единствено за действителните измерения на проблема. Оставайки, разбира се, в историята на Църквата ни с имена, изписани с повече от златни букви.
От края на периода на цензурата изминават вече почти три десетилетия. Време, в което се случваше и много, и твърде малко. Зависи от гледната точка. Предоставените на родното богословие възможности да навакса десетилетията на капсулиране и на цензура бяха безспорно използвани, но за съжаление не успяха да доведат до преодоляването на инерциите от миналото и на същия този провинциализъм. Случи се дори нещо още по-лошо. Случи се това, че, вместо пълноценно възползване от новите възможности, както в Църквата, така и в богословието ѝ беше допуснат духът на гордостта и разделението, на взаимното подозрение, обвиняване и изобличаване, на ревнивото групиране, окопаване и самоизтъкване и в крайна сметка не на съзиждането, а на рушенето. Причините за това са, разбира се, много, а най-вероятно една голяма част от тях все още дори не се и осъзнават, но все по-задълбочаващото се фрагментиране на картината на богословието у нас е факт, който не може и не трябва да бъде отричан.
Разбира се, тук някой би възразил, че единството на родното богословие в дните и годините на „развиващия се социализъм” е било повече формално – резултат от външна за него принуда, идваща от една власт, която е държала и държеше абсолютно всичко под свой контрол. И вероятно ще бъде прав. Лошото на подобно обяснение обаче се състои в това, че някак имплицитно ще се опита да легитимира съвременното разделение като нещо нормално – естествен резултат от предоставянето на свобода на мисълта и въобще на всякаквите там „свободи”, които наистина станаха факт, благодарение на „прехода”. Само че подобни разсъждения са валидни само в обществено-политически контекст. Не и в църковен. В църковен контекст единственото важно нещо е единството – единството, което от жива реалност в апостолската Църква и естествена среда за църковен живот и за богословие, с времето бавно и полека все повече се е превръщало – продължава да се превръща и днес – в мираж. И дори по-лошо – неговото отсъствие и крещяща липса все повече започват да се възприемат тъкмо като нещо „нормално”.
Тази тема обаче е огромна и неприятна, и не точно за нея ставаше дума в началото. А за богословското творчество и за синтеза на влиянията.
Трудно, всъщност невъзможно е да бъде забравено времето, когато като невидели „откривахме” автентичното и мистично богословие на Източната църква, към която по право принадлежахме, но чието наследство щяхме да опознаем едва в „оня свят”, ако не бе настъпила промяната в „тоя” и ако това не се беше случило точно по това време, така че да можем нещичко и да прочетем – нещо, по-различно от позволения във времето на нашите бащи и дядовци богословски „mainstream”. Само че 90-те отминаха, а заедно с тях си замина и онзи първоначален ентусиазъм, който се бе разпоредил аудиториите на върнатия към СУ Богословски факултет, на духовните ни семинарии и на раждащите се постоянно нови богословски школи, да не побират своите студенти и слушатели. Затова, защото бяхме твърде много.
Отдавна не сме много, няма и да бъдем – поне задълго. Всъщност сме драматично малко и ще ставаме още по-малко. И причините за това изобщо не са някъде извън нас, в богопротивния дух, с когото по навик сме свикнали да оправдаваме всичко, що не ни отърва. Той, разбира се, е налице, но не е на всяка цена отговорен за собствените ни, най-общо казано, дефицити.
И така, ние намаляваме. Правим го по особено услаждащ се самоубийствен начин, непрестанно доказвайки си един-другиму или по кръжоци, кой кой е и кой от кого е по-по-най. Най-верен, най-заслужил, най-православен, най-най-най… И не се и замисляме, че темите на богословието, което раждаме, са толкова далеч от онова, което е материал за богословие днес, че ако, не дай Боже, стане така, че мигом по някакъв тайнствен начин изчезнем, това няма да има какъвто и да било именно богословски отзвук – все едно че ни е нямало.
И все пак – можем ли да говорим за някакво богословие на поместната ни църква? Или за „синтез на задгранични влияния”? Или за нещо трето? Всъщност, най-вероятно, за нито едно от трите. Защото, първо, онова богословие, началата на което у нас, още в древните дни, са полагали нашите предци, отдавна и почти безвъзвратно го няма. Второ, защото синтез на задгранични влияния просто не съществува – влияния има, но го няма синтезът. И, трето – защото, както и да пожелаем да оценяваме вършената богословска работа, тя винаги ще си остава „украсена” от драматичното наше вътрешно разделение, което ще дискредитира всеки опит за надграждане на истински стойностното в родното ни богословие.
С истинско съжаление можем да констатираме, че днес, независимо от някои свои безспорни достижения, православното ни богословие е в криза на общението – криза на търпимостта сред онези малцина, които все още не са се отказали да се занимават с него, но които същевременно са готови да се самоунищожат, в името на фрагментираните си възприятия за това богословие. Възприятия, които никога няма да могат да достигнат до онази висота и католичност, за които са работили някога великият Атанасий и великите Кападокийци, преподобният Максим и богоозареният Симеон Нови Богослов, светецът от Солун Григорий Паламà и всички останали, вдъхновявали полагането на основите на богословското творчество и тук, и които и днес би трябвало да ни вдъхновяват за същото!
Днес, и не само днес, но и в обозримото бъдеще, православното ни богословие ще продължи да спори и да се бори до обезумяване за имена и думи, тенденции и термини и, в крайна сметка, за всевъзможни дребнотемия, почти лишено от съществен дебат и от онзи Дух на мира, на единството и на помирението, ала и на всяка премъдрост и на всяко творчество, Когото иначе уж всекидневно продължава да призовава. Но затова наистина няма да е отговорен богопротивният дух. Отговорни ще сме всички ние, които участваме в спектакъла…
Духът на Рождеството
Дълго преди кулминацията си този дух се чувства навсякъде и от всички. Отдавна е превърнат в индустрия, но независимо от комерсиализирането си празникът наистина прави хората (или поне забележителна част от тях) по-добри. С извинение за клишето. Не съм наясно със статистиката, но и без нейната помощ мога с много висока степен на вероятност да предположа, че това е времето на най-голямата благотворителност и най-многото човечност. Тъкмо човечност и тъкмо в навечерието на раждането на най-важния човек: Богочовека. Независимо по какъв начин се възприема съдържанието на празника, независимо дали в Христос се вярва или не, и как точно се вярва, независимо от цялото огрубяване и обезчовечаване на човешкия ни живот, в тези дни наистина има, случва се „нещо”, което по друго време го няма и няма как да се „случи”. И, отново с извинение за клишето, но хората наистина стават по-добри.
По-приемащи и по-опрощаващи, по-мили и сърдечни, тихи и смирени (наистина смирени), обичащи и обичани, открити и отворени, очакващи и протягащи ръка, сърце, дух и каквото и да било, и в крайна сметка – повече хора. Човеци, битийстващи в своята заедност – така, както ги е виждал Творецът преди, в и подир акта на творението: „Да бъдат всички едно” (Иоан 17:21). Често и от мнозина цитиран цитат, но не чак така често цитирано продължение: „… та да повярва светът, че Ти си Ме пратил”.
Парадоксално е, но „светът” изглежда много повече повярвал в сравнение с онези, които Същият Този, Който се ражда, е призовал и продължава да призовава в Църквата Си – в това свещено пространство, дето всичко би трябвало да изглежда наистина истинско и неподправено богочовешко. Действителността обаче е друга (тъкмо действителността – а не „теорията”) и духът на Рождество присъства много повече сред външните – онези, що не знаят Благовестието, но го чувстват, отколкото сред другите, които го знаят, но не могат да го понесат. Именно да го понесат. Защото едно е това, в което „вярват” и което (формално) изповядват, а друго – което живеят. И духът на Рождеството не успява да им донесе онова, заради което в крайна сметка Господ дойде сред нас – „да събере наедно и разпилените чеда Божии” (Иоан 11:52). Да ги събере и да ги накара, ако не да се обикнат, то поне да се научат да се понасят. Да изпълнят – противно на Господния максимализъм – минималното, не максималното изискване.
Вместо да събират с Него, тези истински „ревнители” на Богочовека (sic!) горещо предпочитат да разпиляват и се опияняват в необходимостта си да са „не-заедно”, което често (всъщност почти без изключение) се възприема като знак за някаква „истинност”, „ревност” и „достоверност” по и във вярата. И така, духът на Рождеството се превръща от Дух на Истината, съ-действал, заедно с цялата божествена Троица, за охристовяването на човека, за неговото обὸжване и о-човечване, в дух на разделението – дух, който твърде много предпочита онова, що е от този свят, пред другото – що е Божие.
Тъжно е, но и тази година Духът на Рождеството на Господа отстъпи място на един друг дух, който няма (няма и да проима) нищо общо нито с Господа, нито с Духа, Който съдейства за Неговото раждане като Човек. На Неговото място отдавна се е настанил духът на разделението и острастяването, на нерадението и самодоволността. Дух, който някога подхранваше една съвсем конкретна „Партия” и едно съвсем конкретно нейно отроче – „Комсомола”. Уви! (… който има очи, да чете, и който има уши, да слуша…)
Традицията на раздвоеното празнуване
В съвременната родна словоупотреба понятието традиция отдавна е редуцирано до това да означава предаване във времето на най-обикновени навици, много от които при това със съмнителна стойност, които обаче имат „свещеното” предназначение да поддържат сред поколенията чувството за историческа и всяческа значимост, а оттам и за особена национална гордост.
На най-голямо внимание като че ли се радват фолклорните традиции – народни танци и мартеници, кукери и нестинарки, курбани и коледувания… Даже и собствено християнското съдържание на църковните празници – Господски, Богородични или на отделни светци – отдавна е отстъпило пред обредовата ритуалистика с чисто магичен и езически произход, която винаги знае на еди-кой-си-ден какво „се прави”, но рядко ще даде коректен отговор на въпроса в този ден какво точно се празнува? И защо се празнува?
След фолклорните традиции идват тези, които са свързани с всякаквите там прояви на мъжество и на юначество – страховити армии, храбри воини, смели хайдути, партизани и въобще всевъзможни потни, мускулести образи, всеотдайно защитаващи род и родина. Предвид обаче съвременния „хал” на държавата тези традиции все пак няма как да бъдат на нужната висота и да се радват на обща, всенародна популярност, а затова и свързаната с тях „приемственост” се проявява по неизбежно маргинализиран начин.
Има обаче и една традиция, която се радва на още по-малка популярност и това е традицията на книжовността. Не на духовността (християнска или друга някаква), не и на културата (която е твърде събирателно и все по-размиващо се в нашето съвремие понятие), а именно на книжовността. Заедно с тясно свързаната с нея относително нова традиция на раздвоеното празнуване.
За тази традиция се говори основно веднъж в годината (на днешния 24 май) и се споменава мимоходом още няколко пъти (в деня на будителите, в деня на св. Климент, който все пак е „патрон” на първото ни висше училище, и др.). И тъй като всеки път, когато се спомене за традицията на книжовността, а оттам и на образоваността ни и на просветата, това е все в християнски и църковен контекст, хитроумният роден гений е измислил начина, по който това да бъде правено вън от контекста, вън от църковното и християнско празнуване и осмисляне на тази традиция.
В епохата на „толерантността” и политкоректността той лукаво е „разделил” празнуването на книжовността (24 май) от църковното почитане на виновниците за тази книжовност, чийто ден (11 май) минава някак между другото – подобно на всеки друг църковен празник. Натрапвайки ни за „поклонение” – в „деня на книжовността” – на мястото на църковната икона на светите братя онзи портрет, на който те мязат повече на Маркс и Енгелс или на другарите Димитров и Червенков, в ръце с най-новите тезиси на Партията, отколкото на Божии светци. По същия начин е „отделил” и студентския празник (8 декември) от празника на св. Климент Охридски (25 ноември) – та нали студенцията трябва масово да може да се забавлява без угризения на съвестта? Без да се съобразява, че ще прави това в деня на християнския светец, който е положил основите на родното ни образование! Същото е и с „отделянето” на Деня на будителите (1 ноември) от най-почитания от празниците на св. Йоан Рилски (19 октомври).
Наистина, за всичко това до голяма степен помага календарната промяна, но тя е всъщност само повод за проява на нещо друго. Трудно бихме повярвали, че идеолозите на тези „отделяния” и изваждания от контекста са някакви осъзнати, открити или пък крипто-старостилци. Трудна, за да не кажем и непосилна е обаче и задачата, с която са се нагърбили те, раздвоявайки празничния роден календар. Защото какво друго, ако не раздвояване е това, да празнуваш азбуката си 13 дена след като Църквата е отпразнувала нейните създатели, да гърмиш шампанско за университетския си празник 13 дена след църковната прослава на създателя на първия български университет или пък да честваш „народните будители” 13 дена след паметта за онзи, който е утвърдил сред народа ти положените от Христос основи на будността въобще (Мат. 24:42; 25:13; 26:41)? Ще си спестим другия, научния термин за раздвояване, защото звучи стряскащо, ала няма как да си спестим истината за случващото се, тъй като то има пряко отношение към всеки от нас и към цялото ни така наречено „общество” – към неговото настояще и особено към неговото бъдеще.
Вярно е, че традицията на книжовността ни е по-„млада” от тази на фолклора и на страшните ни воини с техните действително забележителни военни успехи. Вярно е обаче и друго – че народът и родината ни, както и всеки друг народ и всяка друга родина биха се разпаднали, не ако се разделим с езическия си фолклор или със „страшната” си армия, а с азбуката си, с книжовността си, с усета за чистотата, красотата и изяществото на родния ни език, даруван ни свише, кован столетия наред от поколения книжовници, за да стигне до нас такъв, какъвто го познаваме днес. Днес – когато тайно и явно се води дебат за ползата от кирилицата и дали не било по-„разумно” да преминем и ние към латиница, и когато кирилицата все повече се превръща в шльокавица; при това не само в „постинигите” и „чатовете” на подрастващото поколение и не само в онова, що излиза изпод нашите ръце, но и в собствените ни глави…
Дали пък това не ни се случва, точно защото отдавна сме извадили традицията на книжовността от нейния съответстващ контекст – църковния, за да я вкараме в друг, в секуларния, с който тя няма, – няма и да проима, – нищо общо? Та нали и Сам Бог бе сътворил целия този свят, заедно с всичко съществуващо в него, именно чрез Словото Си! А какво е в състояние да сътвори едно слово, откъснато от Бога – на това всички ние сме волни и неволни свидетели всеки ден.
Редакционни
Нашите издания
Християнство и култура
Полезни връзки
- Православная Энциклопедия
- Богослов.ру
- Издателство „Омофор“
- Monachos.net
- Библиотека Халкидон
- Киевская Русь
- Christian Classics Eternal Library
- Библиотека Якова Кротова
- Руслан Хазарзар – Сын Человеческий
- Православно богословско общество в Америка
- Философия.бг
- Култура.бг
- Православная беседа
- Богословские труды
- В. Живов. Святость. Краткий словарь агиографических терминов
- Patrologia Latina, Graeca & Orientalis
- Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon
- Anemi. Digital Library of Modern Greek Studies
- Агнец Божий
- Славянска енциклопедия на светците
- Византийский временник
- Богословский вестник
- Orientalia Christiana Periodica
- Вестник РХД
- Институт за източно-християнски изследвания Митрополит Андрей (Шептицки)
- Списание за религиозни изследванияAxis Mundi
- Анотирана библиография Исихазм
- Архив на списанието Христианское Чтение
- Библиотека Orthodoxia
- Гръцки ръководства и наръчници по православно догматическо богословие
- Зографска електронна научно-изследователска библиотека
- Богоносци
- Road to Emmaus (A Journal of Orthodox Faith and Culture)
- Библиотека на Тверска епархия, Московска патриаршия
- Сайт, посветен на дяконското служение в Църквата
- Византия за начинаещи
- Уранополитизм (Небесное гражданство) – сайт, посветен на паметта на свещ. Даниил Сисоев
- The Wheel (списание за съвременно православно богословие)
- First Things (американско месечно надденоминационно религиозно списание)
- Церковный вестник (издаван от Московска патриаршия)
- Страницы: богословие, культура, образование (списание, издавано от руския Библейско-богословски институт Св. Андрей)
- Orthodox Reality (изследвания върху православните християнски общности в САЩ)
- Изихазм.ру – Света Гора Атон
- Предание.ру
- Православие и мир
- Руски образователен портал Слово, раздел Богословие
- Библиотека на религиознанието и руската религиозна философия. Издания от 18 – началото на 20 век
- Pages Orthodoxes La Transfiguration
- Orthodoxie. L'information orthodoxe sur Internet
- Христианская психология и антропология
- Альфа и Омега (електронен архив на списанието)
- Монастырский вестник. Синодальный отдел по монастырям и монашеству Русской Православной Церкви
- Православен мисионерско-апологетичен център „Ставрос”
- Православна библиотека „Золотой корабль”
- Вестник на Православния Свето-Тихоновски Хуманитарен университет (ПСТГУ) – архив
- Православна енциклопедия „Азбука на вярата” (на руски)
- Електронна еврейска енциклопедия (на руски)
- Австралийски институт за православни християнски изследвания
- Θεολογία (пълен електронен архив на списанието)
- Енисейский благовест
- Public Orthodoxy (многоезична страница за общодостъпен дебат, инициатива на Центъра за православни християнски изследвания на университета Фордъм)
- Orthodox Times
- Orthodoxy in Dialogue
- Християнство.бг
- Вера 21. О православии сегодня
- Сретенский сборник (периодично издание на Сретенската духовна семинария и академия)
Книжарници
- Електронна книжарница на семинарията „Св. Владимир“, Ню Йорк
- Александър прес
- Джон Хопкинс Юнивърсити прес
- Книжарница за християнска литература „Анжело Ронкали“
- Онлайн книжарница „Къща за птици“
- Български книжици
- Електронна книжарница „Православное“
- Издателство на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен институт
- Издателство „Русский путь“
- Light & Life Publishing
- Holy Trinity Bookstore
- Интернет магазин „Благовест“
- Фондация „Наследство на Зографската св. обител“ – раздел „Книгоиздаване“
Био-библиография
- Прот. Алексей Петрович Князев
- Борис Петрович Вишеславцев
- Георги Петрович Федотов
- Митрофан Дмитриевич Муретов
- Павел Николаевич Евдокимов
- Антон Владимирович Карташов
- Прот. Томас Хопко
- Прот. Василий Василиевич Зенковски
- Веселин Кесич
- Прот. Стефан Станчев Цанков
- Прот. Николай Николаевич Афанасиев
- Прот. Георгиос Металинос
- Славчо Вълчанов Славов
- Свещ. Андрю Лаут
- Николай Никанорович Глубоковски
- Оливие-Морис Клеман
- Архимандрит Киприан (Керн)
- Архимандрит Лев (Жиле)
- Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)
- Прот. Александър Дмитриевич Шмеман
- Захумско-Херцеговински епископ Атанасий (Йевтич)
- Прот. Георги (Джордж) Дион Драгас
- Прот. Йоан Сава Романидис
- Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)
- Прот. Йоан Теофилович Майендорф
Препоръчваме
- Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)
- Прот. Александър Шмеман, страница на руски
- Прот. Александър Шмеман, страница на английски
- Прот. Йоан Романидис
- Прот. Александър Мен
- Свмчца Мария (Скобцова)
- Сурожки митр. Антоний
- Архим. Софроний (Сахаров)
- Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
- Протод. Андрей Кураев
- Архим. Кирил (Говорун)
- Олга Седакова
- Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)
- Свещ. Андрю Лаут
- Свещ. Михаил Желтов
- Архим. Григорий (Папатомас)
- Прот. Джон Ериксън
- Венцислав Каравълчев
- Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)
- Архим. Йов (Геча)
- Алексей Осипов
- Иг. Пьотр (Мешчеринов)
- Прот. Сергий Булгаков
- Ярослав Пеликан
- Архим. Пласид (Дьосеи)
- Прот. Николай Ким
- Владислав Аркадиевич Бачинин
- Прот. Томас Хопко (лекции из фонда на Ancient Faith Radio)
- Пергамски митр. Йоан (Зизиулас) (лекции по догматическо богословие)
- Христос Янарас
- Прот. Павел Флоренски
- Петрос Василиадис
- Андрей Десницки
- Михаил Михайлович Дунаев
- Алексей Георгиевич Дунаев
- Свещ. Георгий Петрович Чистяков
- Сергей Чапнин
- Булгаковиана (сайт на изследователите и почитателите на творчеството на о. Сергий Булгаков)
- Електронна библиотека „Сурожки митр. Антоний”
- Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)
- David Bentley Harticles (статии от Дейвид Бентли Харт)
- Оливие-Морис Клеман (страница на френски език)
- Лев Карсавин (страница на руски език)
- Антон Карташов (страница на руски език)
- Георгиос Мандзаридис (статии на гръцки език)
- Свещеномъченик Иларион (Троицки), архиеп. Верейски
- Лична страница на Сергей Худиев
- Лична страница на Ренета Трифонова
- Кафе със сестра Васа (Ларина)
- Лична страница на Владимир Бибихин