Живо Предание на пет години

Денят на светото Благовещение през настоящата 2017 г. е и повод за отбелязване на един, ако можем да се изразим така, мини-юбилей. На същия ден преди пет години беше поставено началото на проекта на Двери на православието „Живо Предание: образци на съвременното православно богословие”.

Вярваме, че целите и задачите на този проект са отдавна добре известни на нашите читатели и затова днес, съвсем накратко, само ще припомним най-главното сред тях. А именно, че проектът бе замислен като още една възможност за широко популяризиране на български език на най-ценното и стойностно от съвременното православно богословие. На достиженията както на утвърдените автори от края на 19 в. и досега, така и на млади, прохождащи днес православни богослови. И, не на последно място, за популяризиране на „външния” поглед към самите нас – на начините, по които виждат и тълкуват нашата православна традиция онези богослови от останалите християнски изповедания, които сериозно и добронамерено се занимават с нея днес.

Оставяме на нашите читатели да преценяват доколко Живо Предание постига тези цели. Надеждата ни е, че за една голяма част от тях това е така. Съзнаваме, че не печелим любовта и симпатиите на всички, но приемаме това за нещо нормално и дори редно. Не би било редно и дори притеснително би било обратното. Подобно на всичко останало, в което е намесен човекът, богословието също бива разбирано различно от различните хора. На страниците на нашето Живо Предание ние отразяваме и даваме израз на нашето, а както става ясно и на една никак не малка част от хората в Църквата въобще, разбиране.

Доколкото ни е по силите и възможностите се стремим да представяме отделните съвременни православни богословски школи (именно школи, а не някакви „национално” определяни богословия), отделните, заслужили признанието на времето и поколенията личности, както и различните гледни точки и дебати върху най-съществените за живота на Църквата днес теми и проблеми. Оставаме, както и досега, отворени за всеки сериозен богословски диалог, лично мнение или конструктивно предложение, както и търпеливо понасящи всяка добронамерена и справедлива критика.

За любителите на статистиката можем се похвалим, че за изминалите пет години в 45-те рубрики на проекта ни бяха представени общо 376 автора, с общо 668 текста, и бяха публикувани общо 12 книги, 8 от които изцяло, а останалите 4 – в процес на завършване. Представени бяха 30 новоизлезли книги и всички новопоявяващи се броеве на списание Християнство и култура за този период. Към проекта работят и постоянно се обогатяват също и 4 справочни раздела: „Полезни връзки”, „Био-библиография”, „Препоръчваме” и „Книжарници”.

Така в нашите представи би трябвало да изглежда днес един богословски интернет-проект – непрекъснато обогатяващ своето съдържание, при достатъчно високо качество на публикациите, и предоставящ достатъчно много странична справочна информация за онези, които изпитват необходимостта да задълбочат търсенията си по един или друг въпрос, тема, проблем, аспект и каквото и да било друго, свързано с Църквата – с нейния живот и с нейното богословие.

Осъществяването пък на всичко това нямаше да бъде възможно без неизменната – вече пет поредни години – финансова, морална и чисто човешка подкрепа на фондация Комунитас, в лицето на нейното ръководство и на екипа на направления „Християнство и култура” и „Книгоиздаване”, за което използваме случая да им изразим и нашата най-сърдечна благодарност и признателност!

Надяваме се на Божието благоволение, на Неговото човеколюбие и велика милост, и вярваме, че с всекидневния си труд допринасяме макар и малко към успеха на мисията на Църквата в нашия все повече обезумяващ свят. Днес, – когато не само православната ни християнска вяра, но и всеки, бил той и най-малък зачатък на вяра (не на суеверие, а тъкмо на вяра), – биват все по-агресивно осмивани и преследвани, ние смятаме, че светът около нас изпитва както никога досега необходимост от гласа на Църквата и на нейното богословие. За да бъде обаче този глас чут и ефикасен, той трябва да извира от здравите основи на Христовото учение, а това означава да бъде едновременно ясен и категоричен, но и разбиращ, милващ и любящ – такъв, какъвто добре знаем, че е и Сам нашият Господ и Спасител Иисус Христос.

На всички наши читатели и почитатели пожелаваме честит и благословен празник!

25 март 2017 г.

Благовещение

Дилемите на съвременното ни богословие

Едно впечатляващо с категоричността си настояване, прочетено в заключителната част на неотдавна публикуван в Живо Предание текст, за пореден път предизвиква дълбок размисъл над всичко онова, с което се занимаваме. Твърди се, че „румънското богословие е творчеството на поместната църква, а не румънски синтез на задгранични влияния”! Цитатът е взет от преведен от румънски енциклопедичен текст на един от най-значимите румънски православни богослови на миналото столетие – отец Йон Бриа. И, неизбежно, мисълта се прехвърля на юг от Дунава – във времето, когато от юг на север, през същата тази дълбока река, са били прехвърляни нещата, създавани тук, по земите, и днес обитавани от нас. А от онова време неизбежно се прехвърля и към нашето време, към нашето днес. И, – с всички уговорки относно неуместността на всяко „национално” определяно богословие, тъй като това е нещо наистина неуместно, – щем не щем се запитваме:

А какво представлява българското богословие?

Може ли и то, по подобие на близо-северния си събрат, да се определи също като „творчество на поместната църква”, вместо като роден синтез на задгранични влияния? Докъде е границата на въздействие на „задграничните влияния” и къде именно започва творчеството в родното богословие?

За поколението, достигнало своята физиологическа и обществена зрялост заедно със или около времето на разпада на вече презрялата идеология на окултния паганизъм, облечен в прогресивни одежди, родното богословие се състоеше главно в студии, обилно цитиращи и, както се оказа, дълбоко повлияни от западни автори – от римокатолици и всякакви протестанти. Същевременно живеейки със съзнанието (или поне опитвайки се да демонстрира съзнание), че е наследник и приемник на едно друго родно богословие, било някога истински образец за вярност към Преданието на Църквата и задавало тона на ставащото не само в тогавашната ни държава, но и далеч отвъд нейните граници, съответно – отвъд диоцеза на поместната ни църква. На богословието на Седмочислениците, Йоан Екзарх, и Константин Преславски, на преп. Теодосий и св. Евтимий Търновски и още много като тях.

Като че ли единственото наистина родно в това ни богословие се състоеше в подчертаването на „ролята на Православната ни църква за съхраняването на българщинàта”. С ударение на втората сричка от края. Това поне можеше да бъде прочетено в достъпните учебници, помагала и пр., въоръжени с които ние напредвахме в тайните на богословското знание. Както и че исихастите били средновековна ерес! Такава е била и такава беше официално признатата роля на Църквата в България. Съответно и на официалното ѝ богословие. А малцината бели лястовици, някак успели да заобиколят цензурата и да надскочат от нея и от други известни фактори произтичащия неизбежен провинциализъм, свидетелстват единствено за действителните измерения на проблема. Оставайки, разбира се, в историята на Църквата ни с имена, изписани с повече от златни букви.

От края на периода на цензурата изминават вече почти три десетилетия. Време, в което се случваше и много, и твърде малко. Зависи от гледната точка. Предоставените на родното богословие възможности да навакса десетилетията на капсулиране и на цензура бяха безспорно използвани, но за съжаление не успяха да доведат до преодоляването на инерциите от миналото и на същия този провинциализъм. Случи се дори нещо още по-лошо. Случи се това, че, вместо пълноценно възползване от новите възможности, както в Църквата, така и в богословието ѝ беше допуснат духът на гордостта и разделението, на взаимното подозрение, обвиняване и изобличаване, на ревнивото групиране, окопаване и самоизтъкване и в крайна сметка не на съзиждането, а на рушенето. Причините за това са, разбира се, много, а най-вероятно една голяма част от тях все още дори не се и осъзнават, но все по-задълбочаващото се фрагментиране на картината на богословието у нас е факт, който не може и не трябва да бъде отричан.

Разбира се, тук някой би възразил, че единството на родното богословие в дните и годините на „развиващия се социализъм” е било повече формално – резултат от външна за него принуда, идваща от една власт, която е държала и държеше абсолютно всичко под свой контрол. И вероятно ще бъде прав. Лошото на подобно обяснение обаче се състои в това, че някак имплицитно ще се опита да легитимира съвременното разделение като нещо нормално – естествен резултат от предоставянето на свобода на мисълта и въобще на всякаквите там „свободи”, които наистина станаха факт, благодарение на „прехода”. Само че подобни разсъждения са валидни само в обществено-политически контекст. Не и в църковен. В църковен контекст единственото важно нещо е единството – единството, което от жива реалност в апостолската Църква и естествена среда за църковен живот и за богословие, с времето бавно и полека все повече се е превръщало – продължава да се превръща и днес – в мираж. И дори по-лошо – неговото отсъствие и крещяща липса все повече започват да се възприемат тъкмо като нещо „нормално”.

Тази тема обаче е огромна и неприятна, и не точно за нея ставаше дума в началото. А за богословското творчество и за синтеза на влиянията.

Трудно, всъщност невъзможно е да бъде забравено времето, когато като невидели „откривахме” автентичното и мистично богословие на Източната църква, към която по право принадлежахме, но чието наследство щяхме да опознаем едва в „оня свят”, ако не бе настъпила промяната в „тоя” и ако това не се беше случило точно по това време, така че да можем нещичко и да прочетем – нещо, по-различно от позволения във времето на нашите бащи и дядовци богословски „mainstream”. Само че 90-те отминаха, а заедно с тях си замина и онзи първоначален ентусиазъм, който се бе разпоредил аудиториите на върнатия към СУ Богословски факултет, на духовните ни семинарии и на раждащите се постоянно нови богословски школи, да не побират своите студенти и слушатели. Затова, защото бяхме твърде много.

Отдавна не сме много, няма и да бъдем – поне задълго. Всъщност сме драматично малко и ще ставаме още по-малко. И причините за това изобщо не са някъде извън нас, в богопротивния дух, с когото по навик сме свикнали да оправдаваме всичко, що не ни отърва. Той, разбира се, е налице, но не е на всяка цена отговорен за собствените ни, най-общо казано, дефицити.

И така, ние намаляваме. Правим го по особено услаждащ се самоубийствен начин, непрестанно доказвайки си един-другиму или по кръжоци, кой кой е и кой от кого е по-по-най. Най-верен, най-заслужил, най-православен, най-най-най… И не се и замисляме, че темите на богословието, което раждаме, са толкова далеч от онова, което е материал за богословие днес, че ако, не дай Боже, стане така, че мигом по някакъв тайнствен начин изчезнем, това няма да има какъвто и да било именно богословски отзвук – все едно че ни е нямало.

И все пак – можем ли да говорим за някакво богословие на поместната ни църква? Или за „синтез на задгранични влияния”? Или за нещо трето? Всъщност, най-вероятно, за нито едно от трите. Защото, първо, онова богословие, началата на което у нас, още в древните дни, са полагали нашите предци, отдавна и почти безвъзвратно го няма. Второ, защото синтез на задгранични влияния просто не съществува – влияния има, но го няма синтезът. И, трето – защото, както и да пожелаем да оценяваме вършената богословска работа, тя винаги ще си остава „украсена” от драматичното наше вътрешно разделение, което ще дискредитира всеки опит за надграждане на истински стойностното в родното ни богословие.

С истинско съжаление можем да констатираме, че днес, независимо от някои свои безспорни достижения, православното ни богословие е в криза на общението – криза на търпимостта сред онези малцина, които все още не са се отказали да се занимават с него, но които същевременно са готови да се самоунищожат, в името на фрагментираните си възприятия за това богословие. Възприятия, които никога няма да могат да достигнат до онази висота и католичност, за които са работили някога великият Атанасий и великите Кападокийци, преподобният Максим и богоозареният Симеон Нови Богослов, светецът от Солун Григорий Паламà и всички останали, вдъхновявали полагането на основите на богословското творчество и тук, и които и днес би трябвало да ни вдъхновяват за същото!

Днес, и не само днес, но и в обозримото бъдеще, православното ни богословие ще продължи да спори и да се бори до обезумяване за имена и думи, тенденции и термини и, в крайна сметка, за всевъзможни дребнотемия, почти лишено от съществен дебат и от онзи Дух на мира, на единството и на помирението, ала и на всяка премъдрост и на всяко творчество, Когото иначе уж всекидневно продължава да призовава. Но затова наистина няма да е отговорен богопротивният дух. Отговорни ще сме всички ние, които участваме в спектакъла…

Духът на Рождеството

Дълго преди кулминацията си този дух се чувства навсякъде и от всички. Отдавна е превърнат в индустрия, но независимо от комерсиализирането си празникът наистина прави хората (или поне забележителна част от тях) по-добри. С извинение за клишето. Не съм наясно със статистиката, но и без нейната помощ мога с много висока степен на вероятност да предположа, че това е времето на най-голямата благотворителност и най-многото човечност. Тъкмо човечност и тъкмо в навечерието на раждането на най-важния човек: Богочовека. Независимо по какъв начин се възприема съдържанието на празника, независимо дали в Христос се вярва или не, и как точно се вярва, независимо от цялото огрубяване и обезчовечаване на човешкия ни живот, в тези дни наистина има, случва се „нещо”, което по друго време го няма и няма как да се „случи”. И, отново с извинение за клишето, но хората наистина стават по-добри.

По-приемащи и по-опрощаващи, по-мили и сърдечни, тихи и смирени (наистина смирени), обичащи и обичани, открити и отворени, очакващи и протягащи ръка, сърце, дух и каквото и да било, и в крайна сметка – повече хора. Човеци, битийстващи в своята заедност – така, както ги е виждал Творецът преди, в и подир акта на творението: „Да бъдат всички едно” (Иоан 17:21). Често и от мнозина цитиран цитат, но не чак така често цитирано продължение: „… та да повярва светът, че Ти си Ме пратил”.

Парадоксално е, но „светът” изглежда много повече повярвал в сравнение с онези, които Същият Този, Който се ражда, е призовал и продължава да призовава в Църквата Си – в това свещено пространство, дето всичко би трябвало да изглежда наистина истинско и неподправено богочовешко. Действителността обаче е друга (тъкмо действителността – а не „теорията”) и духът на Рождество присъства много повече сред външните – онези, що не знаят Благовестието, но го чувстват, отколкото сред другите, които го знаят, но не могат да го понесат. Именно да го понесат. Защото едно е това, в което „вярват” и което (формално) изповядват, а друго – което живеят. И духът на Рождеството не успява да им донесе онова, заради което в крайна сметка Господ дойде сред нас – „да събере наедно и разпилените чеда Божии” (Иоан 11:52). Да ги събере и да ги накара, ако не да се обикнат, то поне да се научат да се понасят. Да изпълнят – противно на Господния максимализъм – минималното, не максималното изискване.

Вместо да събират с Него, тези истински „ревнители” на Богочовека (sic!) горещо предпочитат да разпиляват и се опияняват в необходимостта си да са „не-заедно”, което често (всъщност почти без изключение) се възприема като знак за някаква „истинност”, „ревност” и „достоверност” по и във вярата. И така, духът на Рождеството се превръща от Дух на Истината, съ-действал, заедно с цялата божествена Троица, за охристовяването на човека, за неговото обὸжване и о-човечване, в дух на разделението – дух, който твърде много предпочита онова, що е от този свят, пред другото – що е Божие.

Тъжно е, но и тази година Духът на Рождеството на Господа отстъпи място на един друг дух, който няма (няма и да проима) нищо общо нито с Господа, нито с Духа, Който съдейства за Неговото раждане като Човек. На Неговото място отдавна се е настанил духът на разделението и острастяването, на нерадението и самодоволността. Дух, който някога подхранваше една съвсем конкретна „Партия” и едно съвсем конкретно нейно отроче – „Комсомола”. Уви! (… който има очи, да чете, и който има уши, да слуша…)

Традицията на раздвоеното празнуване

В съвременната родна словоупотреба понятието традиция отдавна е редуцирано до това да означава предаване във времето на най-обикновени навици, много от които при това със съмнителна стойност, които обаче имат „свещеното” предназначение да поддържат сред поколенията чувството за историческа и всяческа значимост, а оттам и за особена национална гордост.

На най-голямо внимание като че ли се радват фолклорните традиции – народни танци и мартеници, кукери и нестинарки, курбани и коледувания… Даже и собствено християнското съдържание на църковните празници – Господски, Богородични или на отделни светци – отдавна е отстъпило пред обредовата ритуалистика с чисто магичен и езически произход, която винаги знае на еди-кой-си-ден какво „се прави”, но рядко ще даде коректен отговор на въпроса в този ден какво точно се празнува? И защо се празнува?

След фолклорните традиции идват тези, които са свързани с всякаквите там прояви на мъжество и на юначество – страховити армии, храбри воини, смели хайдути, партизани и въобще всевъзможни потни, мускулести образи, всеотдайно защитаващи род и родина. Предвид обаче съвременния „хал” на държавата тези традиции все пак няма как да бъдат на нужната висота и да се радват на обща, всенародна популярност, а затова и свързаната с тях „приемственост” се проявява по неизбежно маргинализиран начин.

Има обаче и една традиция, която се радва на още по-малка популярност и това е традицията на книжовността. Не на духовността (християнска или друга някаква), не и на културата (която е твърде събирателно и все по-размиващо се в нашето съвремие понятие), а именно на книжовността. Заедно с тясно свързаната с нея относително нова традиция на раздвоеното празнуване.

За тази традиция се говори основно веднъж в годината (на днешния 24 май) и се споменава мимоходом още няколко пъти (в деня на будителите, в деня на св. Климент, който все пак е „патрон” на първото ни висше училище, и др.). И тъй като всеки път, когато се спомене за традицията на книжовността, а оттам и на образоваността ни и на просветата, това е все в християнски и църковен контекст, хитроумният роден гений е измислил начина, по който това да бъде правено вън от контекста, вън от църковното и християнско празнуване и осмисляне на тази традиция.

В епохата на „толерантността” и политкоректността той лукаво е „разделил” празнуването на книжовността (24 май) от църковното почитане на виновниците за тази книжовност, чийто ден (11 май) минава някак между другото – подобно на всеки друг църковен празник. Натрапвайки ни за „поклонение” – в „деня на книжовността” – на мястото на църковната икона на светите братя онзи портрет, на който те мязат повече на Маркс и Енгелс или на другарите Димитров и Червенков, в ръце с най-новите тезиси на Партията, отколкото на Божии светци. По същия начин е „отделил” и студентския празник (8 декември) от празника на св. Климент Охридски (25 ноември) – та нали студенцията трябва масово да може да се забавлява без угризения на съвестта? Без да се съобразява, че ще прави това в деня на християнския светец, който е положил основите на родното ни образование! Същото е и с „отделянето” на Деня на будителите (1 ноември) от най-почитания от празниците на св. Йоан Рилски (19 октомври).

Наистина, за всичко това до голяма степен помага календарната промяна, но тя е всъщност само повод за проява на нещо друго. Трудно бихме повярвали, че идеолозите на тези „отделяния” и изваждания от контекста са някакви осъзнати, открити или пък крипто-старостилци. Трудна, за да не кажем и непосилна е обаче и задачата, с която са се нагърбили те, раздвоявайки празничния роден календар. Защото какво друго, ако не раздвояване е това, да празнуваш азбуката си 13 дена след като Църквата е отпразнувала нейните създатели, да гърмиш шампанско за университетския си празник 13 дена след църковната прослава на създателя на първия български университет или пък да честваш „народните будители” 13 дена след паметта за онзи, който е утвърдил сред народа ти положените от Христос основи на будността въобще (Мат. 24:42; 25:13; 26:41)? Ще си спестим другия, научния термин за раздвояване, защото звучи стряскащо, ала няма как да си спестим истината за случващото се, тъй като то има пряко отношение към всеки от нас и към цялото ни така наречено „общество” – към неговото настояще и особено към неговото бъдеще.

Вярно е, че традицията на книжовността ни е по-„млада” от тази на фолклора и на страшните ни воини с техните действително забележителни военни успехи. Вярно е обаче и друго – че народът и родината ни, както и всеки друг народ и всяка друга родина биха се разпаднали, не ако се разделим с езическия си фолклор или със „страшната” си армия, а с азбуката си, с книжовността си, с усета за чистотата, красотата и изяществото на родния ни език, даруван ни свише, кован столетия наред от поколения книжовници, за да стигне до нас такъв, какъвто го познаваме днес. Днес – когато тайно и явно се води дебат за ползата от кирилицата и дали не било по-„разумно” да преминем и ние към латиница, и когато кирилицата все повече се превръща в шльокавица; при това не само в „постинигите” и „чатовете” на подрастващото поколение и не само в онова, що излиза изпод нашите ръце, но и в собствените ни глави…

Дали пък това не ни се случва, точно защото отдавна сме извадили традицията на книжовността от нейния съответстващ контекст – църковния, за да я вкараме в друг, в секуларния, с който тя няма, – няма и да проима, – нищо общо? Та нали и Сам Бог бе сътворил целия този свят, заедно с всичко съществуващо в него, именно чрез Словото Си! А какво е в състояние да сътвори едно слово, откъснато от Бога – на това всички ние сме волни и неволни свидетели всеки ден.

Православното богословие в България през 2015 г. – опит за равносметка

Освен повод за радости и тържества, преходът от всяка стара към нова година е и естествен повод за равносметки. Правят го почти всички – политици, дейци на науката и културата, спортисти… Ще се опитаме да го направим и ние. Да видим какво беше у нас по-важното в областта на православното богословие – област, която обикновено не е във фокуса на общественото внимание, но пък която интересува всички нас, които сме посветили усилията си тъкмо на нея, следвайки вековна традиция, осветена от имената на велики наши богослови и на прославени по целия православен свят наши духовни и богословски школи от миналото.

Без излишна скромност можем да кажем, че 2015-та бе една по-скоро успешна и плодотворна година за православното богословие в България. Не че няма какво още да се желае (винаги има), но и постигнатото не е никак малко. И така, нека, без претенции за изчерпателност, се опитаме да си припомним част от най-важното, с което миналата година – белязала, впрочем, четвърт век от завръщането на богословието в системата на университетското образование и въобще от повторно предоставената му у нас свобода, – си струва да се запомни и върху което си заслужава да се надгражда и занапред.

Ще структурираме този кратък преглед в три основни направления: дейности на богословските ни школи, международни прояви с участието на богослови от България и, не на последно място – книгоиздаване и въобще богословска просвета – във всички нейни съвременни форми. Отново ще кажем, че този опит за равносметка няма претенции за изчерпателност, така че нека никой не се чувства засегнат, ако не намери тук едно или друго, което сам смята за най-важно. И така:

1. Богословските ни школи

Макар и отдавна да не се радват на интереса към тях от началото на 90-те години, всички те продължават и днес – в една или друга степен, с по-голям или по-малък брой студенти – да изпълняват и да надграждат своята образователна дейност и това само по себе си може да бъде определено като успех. Нови специалности и нови магистратури още повече обогатяват палитрата на висшето богословско образование у нас, а появата на Пловдивската духовна академия – въпреки всички отрицателни реакции – внесе още по-голямо разнообразие в общата картина, явявайки се и като естествен допълнителен стимул за повишаване на качеството на преподаването в богословските ни факултети и катедри в системата на държавните университети.

Освен текущата си образователна дейност богословските факултети разширяват работата си и със странични проекти, някои от които заслужават специално внимание: редовният семинар върху богословието на св. Максим Изповедник под ръководството на доц. д-р Иван Христов в Богословския факултет на СУ, международният семинар по систематическо богословие в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. Кирил и Методий”, традиционните за Софийския и първите за Великотърновския богословски факултет докторантски четения и др.

През изминалата година бяха защитени интересни дисертации като „Възгледът за личността в богословието на архим. Софроний (Сахаров)” на Димитър Златев (ВТУ) и „Литургията на св. Григорий Богослов” – от архим. доц. д-р Авксентий (Делипапазов) за придобиване на образователно-научната степен „доктор на науките”, а много студенти и преподаватели по богословие и тази година надградиха знанията си и обмениха опит в богословски школи в чужбина.

Въпреки всички трудности от най-различен характер продължава обучението и в двете ни духовни семинарии в София и Пловдив и това може да бъде сметнато за още един успех на православното богословско образование у нас. Нещо повече – наблюдава се и едно раздвижване на дейностите в тези средни училища, идващо отдолу, от самите обучаващи се, най-ярки свидетелства за което са православният блог „Добротолюбие”, в основата на чието създаване са ученици от Софийската духовна семинария (някои от тях вече и студенти по богословие), традиционните за тази семинария „Благовещенски четения”, списваните от учениците в Софийската и в Пловдивската духовна семинария училищни вестници, православният портал „Богоносци” и др. През 2015 г. екипът на „Добротолюбие” постави началото и на допълнителен проект – електронното месечно православно списание „Светодавец”.

2. Международни участия

На първо място тук трябва да посочим две международни събития, проведени у нас: Патристичния колоквиум „Софѝя – Премъдрост Божия” („Sophia, The Wisdom of God”) във Варна и, отново там, традиционната вече „Седмица на православната книга”. И едното, и другото се радваха на високо авторитетна международна представителност и заслужено голям интерес и допринесоха за още по-голямата известност на страната ни като място на развиване на сериозно и стойностно православно богословие.

Пак у нас във връзка с паметни годишнини от християнската ни история и с изтъкнати личности на духовността и църковното богословие бяха проведени и други събития с международно участие като конференциите „1150 години от Покръстването – цивилизационният избор на България” (април 2015 г.), друга, посветена на 780-годишнината от възстановяването на Българската патриаршия (1235 г.), на 640-годишнината от интронизацията на Търновския патриарх св. Евтимий І и на 600-годишнината от интронизацията на Киевския митрополит Григорий Цамблак (София, БАН, 10-11 май 2015 г.), трета, посветена на 830-годишнината от възобновяването на Българската държава и 780-годишнината от възстановяването на патриаршеския статут на БПЦ и др. На всеки от тези авторитетни форуми българските участници бяха сред водещите фигури и представиха достойно нашата научна мисъл и в частност – нашето православно богословие.

Запомнящо се през изминалата година беше и българското участие зад граница: докладите „Слово патријарха Филотеја Кокина О свим светима у светлу паламистичког спора у XIV веку”, „Natural Contemplation in the Synergy of Man and God according to St Maximus the Confessor” и „The Divine Guidance of the Intellect in the Synergy of God and Man according to St Maximus the Confessor”, изнесени от доц. Иван Христов съответно в Ниш, Сърбия, през април 2015 г., в Санкт Петербург, Русия, през септември 2015 г. и на Петата международна богословско-научна конференция, посветена на богословието на преп. Максим Изповедник в Грузия, 19-23 октомври 2015 г. Добре бяхме представени и от доц. д-р Светослав Риболов с доклада му „Church and State Relations in the Ottoman Empire and its Heritage in the Balkan Countries”, четен пред международния симпозиум „Религиозният плурализъм в глобална перспектива” – Санта Барбара, САЩ, както и с друг – „Reflections on the Christological Roots of the Alexandrian Tradition During the 4th Century” – пред Втория международен патристичен симпозиум в манастира „Св. Ана”, Оршова, Румъния, от Смилен Марков – в патристичната конференция в Оксфорд и др.

Споменавайки името на д-р Смилен Марков от ВТУ, не можем да не отбележим и появата на неговата „немска” книга Die metaphysische Synthese des Johannes von Damaskus (Метафизичният синтез на Йоан Дамаскин) – отпечатана от авторитетното издателство Brill (виж – тук), което без съмнение може да бъде определено като истински световен пробив на българските богословски школи.

Тези и още многото други български участия в богословски форуми по цял свят са свидетелство, че православното богословие у нас е живо и че има какво да допринесе към голямата обща картина на съвременното православно богословие. Надяваме се, че това ще продължи да бъде така и занапред, защото паметта ни за просветното дело на личности от нашето християнско минало като светите Седмочисленици, Йоан Екзарх и Константин Костенечки, св. Теодосий Търновски и Търновския патриарх св. Евтимий, и мн. др. ни задължава към това.

3. Просветната дейност през 2015 г.

И през тази година успешно продължи дейността на християнските издателства, както и на повечето български богословски проекти в „мрежата”. Ще отбележим само някои от най-значимите издания, осъществени в 2015 г. Две издания заслужават, може би, най-голямото ни внимание: Беседи за Литургията от епископ Атанасий (Йевтич) – в превод на доц. д-р Свилен Тутеков от Православния богословски факултет на ВТУ „Св. Кирил и Методий”, издателство „Синтагма” (повече за изданието виж тук), и първият том от сборника с беседи на Лимасолския митрополит Атанасий (Николау), издание на интернет-портала Двери на православието, което само месец след излизането си се превърна в истински бестселър на родния книжен пазар (за него – тук и тук). И двете издания имат своя собствена, интересна история и представляват сериозен принос към достъпната на български език съвременна православна богословска литература. Сериозен принос към православната ни богословска книжнина имаше и фондация „Комунитас” със своите книги Срещи със Солженицин от прот. Александър Дмитриевич Шмеман (за нея – тук) и Автобиографични бележки. Духовен дневник от прот. Сергий Булгаков – издание, което беше завършено и предадено за печат почти в самия край на отминалата година и което ще бъде достъпно в нашите книжарници в съвсем скоро време. Традиционно своя принос към съвременното православно богословие у нас имаше и издателство „Омофор”, като сред отпечатаните от това издателство богословски книги особено можем да отличим том първи от Беседи на прот. Николаос Лудовикос, Аскетика на любовта от монахиня Гавриила, Писма до Русия от архимандрит Софроний (Сахаров) и др.

През изминалата година продължи и работата по качествени критични издания на изворите на православното християнско богословие. Появи се първият том от Второ слово против арианите на св. Атанасий Велики (в превода на Константин Преславски – според един Новгородски ръкопис от 14 в.), а Речник-индекс на словоформите в Бориловия синодик, изготвен от проф. д. ф. н. Анна-Мария Тотоманова и доц. д-р Иван Христов (изд. „ГРАФИС – Ал. Жеков”) допълни картината на текста на новото издание на този синодик, направено от Иван Божилов, Анна-Мария Тотоманова и Иван Билярски (Борилов синодик. Издание и превод, С.: „ПАМ Пъблишинг Къмпани ООД” 2010).

През 2015 г. продължи работата и по проекта „Тезаурус на богословието на св. Йоан Дамаскин”, ръководен от доц. д-р Иван Христов, както и подготовката на Editio princeps (двуезично, на старобългарски и гръцки) на „Слово за Вси светии” от св. патр. Филотей (Кокин), което ще бъде публикувано през следващата 2016 г. от доц. Христов и проф. Мария Спасова от ВТУ. Като резултат от работата по тригодишен проект беше публикуван и сборник с изследвания и извори под заглавието: От толерантност към признаване. Сборник текстове по случай 1700-годишнината от Медиоланския едикт (313 г.), Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

Всичко това дава надежда, че и у нас не е много далеч времето, когато текстовете на християнската древност ще са достъпни на съвременен български език, в качествени преводи от техните оригинали, а не в извършвани през преводи на други езици (главно руски) български „преводи”.

В началото на 2015 г. в проекта Живо Предание заработи и нова рубрика, наречена „Нашите издания”, с която поставихме началото на публикуването на български език на важни богословски издания в електронен вид и където в началото на 2016 г. изцяло са публикувани пет книги (Православният път от Диоклийски митр. Калистос (Уеър), Христос във византийското богословие от прот. Йоан Т. Майендорф, Размишления върху „Книга на Йова” от Марио Коев, сборникът Православният синтез – под редакцията на прот. Джоузеф Алън и Византийският папа от Николай С. Суворов), а други четири (Прародителският грях от прот. Йоан Романидис, Църква, история и святост – български контексти от о. Петър Петров, Зная един човек в Христа. Живот и служение на стареца Софроний – исихаста и богослова от Навпактски митрополит Йеротей (Влахос) и Моето пътуване с отец Александър от Уляна Шмеман) са все още в процес на публикуване.

*   *   *

В опит за обобщение към този кратък преглед на извършената през изминалата година у нас богословска работа се налага да признаем, че православното богословие в България е, ако не в някакъв невиждан през годините досега възход, то поне в умерен и постепенно усилващ се подем, което е добър залог и стабилна основа за близкото и по-далечно бъдеще. Оказва се, че въпреки всички, спъващи развитието му препятствия от най-различен характер, които няма да обсъждаме тук, родното наше богословие има безспорните си успехи и достижения, които – на фона на общата индиферентност към него и свързаните с него проблеми в съвремието ни (която е всъщност резултат от една друга индиферентност – към Христос и към Неговата Църква въобще) – заслужават да бъдат доразвивани и задълбочавани и занапред. Което за нас, които се интересуваме от него, е една чудесна новина в началото на Новата година – новина, която може само да ни стимулира към още повече и по-упорит труд „Церкви и Отечеству на пользу”, както гласи привидно клишираната, ала всъщност изпълнена с много мъдрост фраза.

И още нещо: в опит да надхвърлим чисто местния контекст, можем да кажем, че днес сме свидетели на все по-голямо засилване на интереса към въпросите на вярата като цяло, а в частност – и на нашата християнска вяра – както у нас, така и в голямото европейско семейство, от което сме част, а и по целия свят. Оказва се, че противно на неимоверните усилия вярата да бъде изхвърлена от ценностната система на новия свят Божието „отсъствие” от живота на хората поражда празнини, които не могат да бъдат запълнени по никакъв друг начин и – напук на всички прогнози – началото на третото хилядолетие се оказва време, ако не на жажда за вяра, то поне на интерес към нея и към всичко, свързано с нея. За съжаление това до голяма степен се дължи на трагични събития от последните години, които буквално заставиха цивилизования човек отново да обърне погледа си в тази посока, ала това е нещо, което не променя картината по същество. Защото, както добре знаем, Божиите пътища са неведоми.