Православната мисъл след Втората световна война

„Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи, а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем!” (Пс. 1:1-2).

Православната мисъл след Втората световна война е била съсредоточена върху изследване дълбините, сложността и целостта на човешката личност. Иисус Христос и възстановяването на човека на отец Думитру Станилоае (1942 г.), духовната биография Самопознанието на Николай Бердяев (1948 г.), очеркът Страдание на Бертран Вержели (1997 г.) – това са само няколко от значимите опити в тази посока.

Също така е очевидно, че богословието на Добротолюбието, персоналистичното богословие и херменевтичната феноменология направиха възможни новите срещи на културата както вътре в самия православен свят, така и между различните култури в съвременните общества. Мисля си, например, за срещата на западната духовност с източната в иконите на неголямата църква в Монжерон, зографисана от отец Григорий Круг, за откритието на постницшеанската мисъл на Атон в Писма до Ел Греко на Никос Казандзакис, за синтеза на образа на света със света на иконата, който се прокрадва във великия филм на Тарковски Андрей Рубльов, за победата на християнската надежда над тоталитарната култура в Един ден на Иван Денисович от Александър Солженицин.

Това съзнание е представено в настоящия доклад (който е част от цял лекционен курс) в три основни момента или периоди: 1) на конфронтациите – от 1944 до 1958 г., 2) на обновлението – 1958-1989 г. и 3) новият – от 1989 г. до наши дни.

Цялата статия: Православната мисъл след Втората световна война

Славянската Библия

Сред изданията на Библията на деветстотин езика Славянската Библия не заема особено място нито по древността на своя произход, нито по обхвата на влиянието си. Това обаче е нашата, Славянската Библия и затова тя заслужава всякогашната ни памет и специално споменаване – особено по достопаметни поводи какъвто е сегашният.

Славянската Библия е паметник на общославянското християнско възкресение, основа, начало и спътник на културата на всички славянски народи. По-правилно е да се каже, че тук едното е неразривно от другото и второто се подсилва от първото, тъй като християнството въплъщава светлината на истината, призовава всички към чиста просветеност и задължава към свободен прогрес. Това означава, че Славянската Библия е неизменен и внушителен призив към религиозно-християнска цивилизация – в най-широкия, общохуманитарен смисъл. От друга страна, тя – по произход, в своето начало, по думите на знаменития Московски митрополит Филарет (Дроздов; † 19.11.1877 г.), по известните му записки За догматическото достойнство и консервативната употреба на гръцкия на седемдесетте тълковници и славянския преводи на Св. Писание (Москва 1858) – не е произведение на обикновена ученост, а плод на апостолската ревност на св. братя Кирил и Методий, по самото си възникване е озарена от сиянието на свещеността, по първоначално християнско-мисионерско приложение и постоянна църковно-богослужебна употреба, като най-свещената книга на цялото християнско славянство.

Цялата статия: Славянската Библия

Смисъл и богословие на църковните празници

Православието е известно като Църква на литургията и на славословието, на пасхалното ликуване и на възкресната радост. В църковния живот това се проявява във факта, че всеки ден, всяка седмица, всяка година се възприема като литургично време, пазещо жива паметта за делата на вярата. В своя богослужебен кръг Православната църква включва всички събития от земния живот на Иисус Христос, започвайки с Благовещението и завършвайки с Възнесението, празнува и най-важните събития от живота на Пресвета Богородица, както и паметта на избраните мъже и жени от Стария Завет и свързаните с тях спасителни събития. В определените за това дни Църквата почита и своите светци: апостоли, мъченици, изповедници, подвижници, богослови и проповедници, придобили смирение и подвизавали се в Божията благодат. В своето богослужение, което в широк смисъл обозначава нейния литургически или тайнствен живот и начин на мислене, Църквата дава възможност на всички вярващи лично да участват в честваните спасителни събития. Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че Православната църква се характеризира тъкмо чрез своя литургичен живот и мислене, и именно в това е нейното специфично отличие от другите християнски общества. 

Цялата статия: Смисъл и богословие на църковните празници

Канонизацията на руските новомъченици и новите проблеми пред църковната история

Днес интересът на историческата наука към аспекти на религиозно-църковния живот като почитта към светците се обуславя от нарастващата значимост на духовната сфера на фона на продължаващата секуларизация. Трябва да отбележим, че в руската православна традиция почитта към светците и към техните чудеса винаги е била много голяма. Широкото разпространение на обредното общение с тях се обяснява с това, че в народните представи те заемат промеждутъчно положение между света на хората и отвъдния свят, явявайки се представители едновременно и на единия, и на другия.[1] В наши дни църковният календар чувствително се попълни с имена на светци от 20 век, преди всичко с имената на новомъчениците и изповедниците, причислени към лика на светците от Събора на РПЦ през 2000 г.[2] Съборът беше организиран по повод 2000-годишния юбилей от Рождеството Христово и грандиозната канонизация се превърна в най-важното събитие от тези тържества. По думите на прот. Георги Митрофанов – член на Комисията по канонизация на светците – прославата на новомъчениците „е сред най-важните духовни новоначинания, призвани да преобразят църковния живот на съвременна Русия”.[3] От този момент терминът новомъченик започна сравнително често да се употребява не само в църковните издания, но и в научната литература и дори в съобщенията на средствата за масова информация. 

Цялата статия: Канонизацията на руските новомъченици и новите проблеми пред църковната история

Изселването на А. И. Солженицин и църковните йерарси

Към 50-годишнината от появата на повестта „Един ден на Иван Денисович”

На 7 януари 1974 г. в парижкото издателство YMCA-Press е отпечатан Архипелаг ГУЛаг. На заседание на Политбюро са обсъдени мерки за „пресичане на антисъветската дейност” на Солженицин. Въпросът е прехвърлен към ЦК. За изселване се изказват Ю. В. Андропов и други. За арест и заточение – Брежнев, Громико, Косигин, Подгорни, Шелепин и други. Надделява мнението на Андропов. На 12 февруари Солженицин е арестуван, обвинен в измяна на Родината и лишен от съветско гражданство, а на 13 с. м. – изселен от СССР (доставен със самолет във ФРГ).

На 16 февруари в Правда е поместено съобщение от Крутицкия и Коломенски митрополит Серафим със следното съдържание:

„На отцепника – презрението на народа

Като митрополит на Руската православна църква, постоянно излизащ в защита на мира, намирам указа на Президиума на Върховния съвет на СССР за единствено правилната мярка по отношение на Солженицин – заяви пред кореспондента на ТАСС Крутицкият и Коломенски митрополит Серафим. Солженицин е печално известен със своите действия в поддръжка на кръгове, враждебни на Родината и народа ни. Всички негови действия по същество са насочени против смекчаването на международното напрежение и установяването на траен мир на земята…”.

На 3 март с. г. в Париж е публикувано Писмо до вождовете на Съветския Съюз. Водещи западни издания и мнозина от демократично настроените дисиденти в СССР оценяват писмото като антидемократично, националистическо и съдържащо „опасни заблуждения”. Отношенията на Солженицин със западната преса продължават да се влошават.

На 29 март отпътува и семейството на Солженицин.

Цитираното съобщение от Правда предизвиква телеграма до Патриарх Пимен от Брюкселския и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин):

Цялата статия: Изселването на А. И. Солженицин и църковните йерарси