Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Отец Георги Флоровски и идеята за Традицията

Публикувана на Понеделник, 14 Януари 2013 Написана от Айдън Никълс

Fr G_FlorovskyОтец Георги Флоровски е роден близо до Одеса, на 23.8.1893 г. Неговият баща е свещеник: училищен свещеник и учител, който по-късно ще стане ректор на Одеската семинария и предстоятел на катедралния храм. Майката на отец Георги Флоровски е дъщеря на свещеник, който е бил преподавател по библейски езици в същата Одеска семинария. Такива бракове между семейства на клирици били нещо разпространено. Типично за съсловието на клириците, тези бракове били много повече от други обект на църковната юрисдикция, на нейните правила и обичаи. Както посочва д-р Луис Шоу в своето класическо, но за съжаление все още непубликувано изследване за отец Флоровски, и на когото съм много задължен за този преглед на живота и творчеството на младия Георги Василиевич, изглежда много от необходимите качества за свещеник, като служение, себеотрицание и чувство за дълг отец Георги е наследил от дългата история на семейното служение на Църквата.[1]

От семинарията отец Флоровски отива в едно от държавните училища на Одеса, където получава класическо образование по немски модел. Макар че тези училища са били задължавани от Министерството на образованието и Св. Синод да включат във всяко учебно ниво минимален брой светоотечески текстове (тогава Русия е официално православна държава), началото на академичното обучение на отец Флоровски следва конвенционалната рационалистична немска програма, заимстваща след-просвещенския поглед върху класическото минало на християнската култура. С тази първоначална основа отец Георги продължава обучението си във Философския факултет на Одеския университет. Интелектуалните интереси на отец Флоровски са еклектични. Първият му публикуван труд има форма и структура на експериментално изследване За механизма на рефлекса на слюноотделянето[2] (сред неговите учители има и ученик на акад. Павлов), но печели и медал за есе върху логическия извод, а Митът за Амфитрион в древната и модерна драма го въвежда едновременно в класическата филология и в сравнителното литературознание. Очевидно тогавашната немско-руска педагогическа схема включва всички тези дисциплини под рамката на широкото направление на философията.

Божието име като явяване на синергията между Бога и човека

Публикувана на Четвъртък, 10 Януари 2013 Написана от Виктор Судариков

V SudarikovВъведение

Известно е, че имеславските спорове през 20 в. не започват нито от теоретични богословски постановки, нито от нови тълкувания на Св. Писание, още по-малко от едно или друго лично вдъхновение. Те се коренят най-вече в молитвената практика, извършвана тихо и тайно от света. Проблемът засяга основите на християнския живот. Съединява ли се човекът в молитвата със Самия Бог или контактува единствено със своето съзнание, изкуствено отъждествявайки Бога със своите представи за Него?

Известния постулат Божието име е Самият Бог атонските монаси-подвижници са приемали в простотата си,[1] основавайки се на своя молитвен опит. Днес ние, които всъщност нямаме такъв опит, лесно можем да възприемем израза двусмислено и дори превратно. Така че в крайна сметка са ни необходими по-детайлни разяснения, както и подкрепа от светоотеческия опит.

Посвещавам това изложение на някои въпроси около молитвената практика на Православната църква, по възможност без да използвам работите на поддръжниците или на противниците на имеславието.

Исихасти и зилоти: духовен възход и обществена криза във Византия през 14 век

Публикувана на Сряда, 02 Януари 2013 Написана от Прот. Георгиос Металинос

Fr G_MetallinosЧетиринадесетото столетие се разглежда като един от най-критичните периоди от византийската история. То е белязано от странна антиномия: социално-политическа криза (белег за дезорганизация и за разпад) се преплита с духовни сблъсъци (белег на възход и ромейство). Териториалното разпадане на империята продължава: земите ѝ се разпределят от сърби, българи и османци, но заедно с това е налице възраждане на писмеността и богословско-духовен разцвет. Междуособните сблъсъци достигат своя връх в движението на зилотите в Солун, докато в същото време Византия е разтърсена от исихасткото движение, което ѝ осигурява духовна стабилност и продължителност. Политико-социалните въпроси и богословието вървят ръка за ръка и се преплитат в дългата криза като две лица на една и съща реалност – византийското общество. В този текст ще направим опит да очертаем същността на богословските и социални сблъсъци и да дадем тълкувание на срещата на тези две области и тяхното взаимно преплитане.

Обзор на направленията в духовната традиция на източното християнство

Публикувана на Петък, 28 Декември 2012 Написана от Кард. Томас Шпидлик

Tomas SpidlikКритерии за класифицирането

Религиозните школи на Запада се различават по национална принадлежност или по принадлежност към даден монашески религиозен орден. На Изток монашески ордени никога не е имало, а що се отнася до националната принадлежност, при цялата етническа самобитност на Изтока националните стремежи не са се отразили ни най-малко върху духовното учение. Поради това на Изток е невъзможно да се приложат принципите на разграничение, приложими за западните школи.[1]

Ще бъде обаче голямо заблуждение, ако се опитаме да отъждествим източната духовност с подредена система от общи принципи. Много често, при цялото сходство на понятийния апарат, се наблюдава разнообразно съдържание, което варира от краен мистицизъм до празно морализаторство. Истината трябва да се търси в достатъчно широката сама по себе си златна среда на духовната ортодоксия.

За богословския персонализъм на прот. Йоан Майендорф

Публикувана на Четвъртък, 20 Декември 2012 Написана от Йером. Методий (Зинковски)

Jerom Mefodii_ZinkovskiiНикой, изглежда вече не се съмнява, че приснопаметният отец Йоан Майендорф е сред бележитите богослови на нашето съвремие. В тази статия си поставяме задачата да покажем, че неговото ключово богословско постижение е премисленият и широко приложим в различни сфери на богословието християнски персонализъм. Известно е, че о. Йоан е бил подлаган на критика за уж внедряване в православното богословие на чужди философски понятия, за увлечение – в оценката на паламизма – по понятията на екзистенциализма,[1] за приписване на преп. Максим Изповедник и на св. Григорий Паламà на несвойствен за тях „персонализъм”, за присвояване на понятието ипостас на първенствуващо значение по отношение на същността[2] и т. н. Ние обаче ще се опитаме да докажем, че богословският персонализъм на о. Йоан е не само законно и правилно развитие – през 20 век – на светогледа на отците на Църквата, но и дълбоко необходим прочит на тяхната мисъл за съвременния човек.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6ur93 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме