Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Не само с възвестявани слова“

Публикувана на Понеделник, 30 Септември 2019 Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Въплъщението: причина за всичко сътворено, която не е породена от нищо“

До времето на Ной тайнството на Кръста на Господ Иисус е работело мистично, във фигури и типоси,[1] сред праотците от Стария Завет. „Кръстът Христов е бил предсказан и предобразен тайнствено още от древните времена и никой никога не е бил помиряван с Бога без силата на Кръста… Кръстът е бил посред праотците дори и преди да се появи на бял свят, защото тайнството е работело в тях, дори в онези преди Ной… Сам Исаак е бил типос на Този, Който е бил разпнат, когато, подобно на Христос, е бил послушен на своя баща дори до смърт“.[2]

Макар св. Григорий Паламà да изтъква и да именува „тайнството на Кръста“, това не е с намерението да го отдели от тайнството на Въплъщението. Защото пак той казва: „Всички неща, още от самото начало и до края, са водели към теандричната икономѝя“.[3] Теандричното тайнство на Господа на славата обхваща всяко събитие, всяка божествена енергия на любовта, на предведението и на творческата сила, всяко действие и връзка на Бога с творението още от самото начало. Тайнството „обгръща всички векове и открива пребезпределния и безкрайно пъти безкрайно предсъществуващ вековете велик Божи съвет“.[4]

Теандричната икономѝя на Господа чрез Пресветата Дева е била предричана много пъти в Стария Завет. Повечето християни обаче са запознати главно с по-експлицитните или по-буквални слова на пророците относно идването на Спасителя. Божията благодат обаче има и други пътища, мистични и засенчени пътища, които Новият Завет и отците на Църквата наричат „предобрази“ и „типоси“.[5] Докато теандричното тайнство е било скрито в Бога и запазвано в тайна от света, Бог е въвеждал Своите праведни приятели в Своята нетварна божествена светлина, представяйки им предварително Своята човешка форма и откривайки за тях Своята воля и Въплъщение.

Християнството и социалният въпрос

Публикувана на Петък, 27 Септември 2019 Написана от Прот. Николай Афанасиев

N AfanasievАко все още съществува въпрос, който действително вълнува съвременния човек, това е социалният въпрос. Не че останалите въпроси – религиозните, моралните, научните – не го интересуват, но всички те минават покрай него, без да го докоснат в дълбочина. Те са само своеобразен спорт или хигиена на ума. Докато социалният въпрос е въпрос на живот, засягащ цялото съществуване на съвременния човек. Като че ли от решаването му зависи не само съдбата на съвременния човек, но и съдбата на редица предишни поколения, съдбата на цялата съвременна култура. Всеки народ по свой начин се интересува от различни въпроси, но няма нито един народ, за който социалният въпрос да не заема съвсем особено, изключително място. Неслучайно безумният експеримент, който безумни хора извършват в Русия, така остро вълнува и обсебва вниманието на съвременния човек. Това е най-радикалният, най-смелият опит за решаване на социалния въпрос, опит за окончателно устройване на човешкия живот. Заради този опит някои си мислят, че на болшевиките може да им се прости много от стореното.

Наивно е да се предполага, че те не знаят за всички ужаси на болшевизма – те просто ги пренебрегват като косвени жертви по време на война, като неизбежни грешки при преследване на велика цел. Ето защо социалният въпрос в наши дни най-малко от всичко е въпрос за социалните бедствия. Разбира се, когато социалното зло достига някакъв предел, то става непоносимо. Социалното зло и социалната несправедливост са неизбежни и вечни спътници на човешката история, но никога досега те не са достигали – в някои части на света – такива размери. Никога досега всекидневно не са умирали от глад десетки и стотици хора, редом с неизброими запаси от всякакво богатство.

Традиционалист съм, следователно съществувам

Публикувана на Вторник, 24 Септември 2019 Написана от Аристотелис Папаниколау

A PapanikolaouВ хода на културните войни думата „традиционалист“ си спечели популярност и е възприета по най-разнообразни начини. Най-общо, тя е начин за себеименуване най-вече от страна на онези, които се отъждествяват като религиозни и които на вид са верни на съответните си религиозни традиции, противопоставяйки се на атаките било против религията като цяло, било от страна на други – вътре в собствената им традиция, които подлагат под съмнение отделни главни положения на тази традиция. За православните християни достатъчен би бил един прост пример: типично за самоопределящия се като традиционалист е да се противопоставя на ръкополагането на жени в дяконство, докато не-традиционалистът – обикновено наричан, пейоративно, „либерал“ – би поставил под съмнение невъзможността за такова ръкополагане на жени като даденост.

Разширение на „традиционалиста“ са „традиционните ценности“, които вече са обозначение за един много специално подбран набор от „ценности“, свързани с пола и сексуалността. Наскоро „традиционните ценности“ се превърнаха и в транснационален лозунг, който се издигна над несъгласията между Изтока и Запада, доколкото на Запад вече има и такива (американските евангелисти), които влизат в съюз с източните (руско-православните участници), с цел да благоприятстват за засилването на „традиционните ценности“ чрез установяването на национални и интернационални юридически структури.

Понятието „автокефална църква“

Публикувана на Петък, 20 Септември 2019 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Metr Hierotheos BlahosВ предходна моя статия обещах, че ще разгледам понятието автокефална църква, което днес се тълкува превратно. Именно това ще направя в настоящия текст, където ще обобщя моите мисли, които съм споделял и преди.

Когато говорим за поместните църкви, ние ги наричаме автокефални – така те се наричат и в томосите, издадени от Вселенската патриаршия, която дава самоуправление на митрополии на патриаршията.

Смятам, че понятието автокефална църква трябва да бъде уточнено и разгледано в еклисиологичен план. Това е много важно, защото проблемът, възникнал с украинския въпрос, е симптом, но причината за болестта е в начина, по който днес някои поместни църкви разбират църковната автокефалия. Ще изясня това в следващите редове.

1. Христос е главата (κεφαλή) на Църквата

Първо трябва да подчертаем, че глава на Църквата, имам предвид Православната църква, е Христос. Това пише по категоричен начин св. ап. Павел: „и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Този, Който изпълва всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23). А след това пише: „… а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:15-16). Тези апостолски цитати са пределно ясни. Глава на Църквата е Христос. Той събира и свързва цялото тяло на Църквата, и всеки член на Църквата, според дадената му харизма, допринася с любов за растежа на тялото и за неговото изграждане. На друго място в същото послание апостолът пише: „Христос е глава на църквата и Той е спасител на тялото“ (5:23). Това означава, че Спасител на Църквата е Христос, а всеки от членовете на тялото не спасява Църквата, а пребивава в нея, за да се спаси.

Общите места в биографиите на св. Стефан Дечански от Данаиловия продължител и от Григорий Цамблак

Публикувана на Четвъртък, 12 Септември 2019 Написана от Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicВ ново време старата сръбска книжовност все повече става предмет на изучаване не само от историците на книжовността, но и от историците въобще. Причината за този интерес е разбираема и тя има своето основание във факта, че средновековното творчество въобще се реализира като плод от взаимодействието на онези обществени структури, които са водели и давали ход на целокупния исторически процес на своето време. Творчеството в областта на изкуството се изразява в най-различни прояви: писмено, изобразително, култово, правно и има за крайна цел да представи пред средновековния читател, зрител и наблюдател погледа за света такъв, какъвто идеално присъства в Св. Писание и реално се осъществява в Църквата чрез Божиите светци. Библията, впрочем, е свята и поради това, че прави светци всички онези, които в този свят живеят по нейните начала като по вечно дадени аксиоми.

Така, тръгвайки от тези основни предпоставки и идеи, водещи за целокупното средновековно творчество, като историци ние трябва да се спрем с особено внимание на старите сръбски биографии. Те заслужават повече внимание, защото съдържат живота и делата на нашите църковни и държавни глави, т. е. на онези личности, които косвено или непосредствено са творили историята на своето време. Конкретно за сръбското средновековно минало не може да се заобиколи владетелската династия на Неманичи, нейните представители, крале и царе. В нашата работа по-подробно ще се спрем на житията на св. Стефан Дечански от Данаиловия, неизвестен ни по име продължител, и от Григорий Цамблак.[1] Вторият от двамата животописци е много интересен и единствен, както по свой начин е интересна и единствена и самата личност на споменатия сръбски владетел. Двамата биографи описват живота и делата на една и съща личност, но всеки автор разчита написаното от него да послужи във времето, в което живее.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/urpqu 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме