Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Има ли „талибани“ в Православната църква или за липсата на църковно съзнание

Публикувана на Вторник, 16 Февруари 2021 Написана от Торонтски и на цяла Канада и Арктика архиеп. Сотирий (Атанасулас)

Archbishop Sotir of CanadaАко четете най-новите блогове на самопровъзгласили се привърженици на Църквата, ще се изумите. Има ли още някой, който да се пита дали тези автори са наистина православни християни (патриарси, архиереи, свещеници, старци, монаси)?

От техните писания виждаме, че им липсва любов, мир, благоразумие, смирение и разсъдливост. Но преди всичко им липсва църковно съзнание.

Помнят ли какво каза Христос? „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1) и „Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява“ (Мат. 12:25), „И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен“ (Мат. 24:12-13).

Търсач на висшата правда: Ф. М. Достоевски и православието

Публикувана на Петък, 12 Февруари 2021 Написана от Алексей Осипов

F DostoevskyНай-добрите хора се познават по висшето
нравствено развитие и висшето
нравствено влияние

Ф. М. Достоевски

Има два типа човеци, които ярко се открояват сред останалите. Първият – това са загадъчните. Те са много странни. Защото как по друг начин можем да характеризираме такива хора, които, независимо от това че знаят и виждат, че корабът на техния живот с всеки миг се приближава към катастрофата, при все това отдават всичките си сили да се устроят в него колкото е възможно по-комфортно? При което, за достигането до своята цел те нерядко потъпкват и съвестта, и любовта, и правдата. Тях не ги безпокоят никакви въпроси: „Защо живея, има ли Бог, какво ще бъде след смъртта?“. Не обременяват себе си със съмнения и преживявания: „А ако наистина има ад, ако има възмездие за делата ни в този живот?“. Тях изобщо нищо не ги безпокои, освен потребностите на собствената им „кожа“: какво да хапнем, какво ще пием, в какво ще се облечем (виж Мат. 6:25). Такова състояние е действително странно и непонятно, тъй като по въпиещ начин противоречи на каквато и да било разумност.

За тези хора с горчивина Иисус Христос е казал на ученика Си: „… остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“ (Мат. 8:22). В книга Откровение такива хора са наречени „топлохладни“ и по адрес на такъв човек Бог произнася суровите думи: „ще те изблювам из устата Си“ (Откр. 3:16).

От учител към ученик: понятието за „литургическо богословие“ при о. Киприан (Керн) и о. Александър Шмеман

Публикувана на Вторник, 09 Февруари 2021 Написана от Архиеп. Йов (Геча)

Archbishop Job GetchaПонятието за „литургическото богословие“, употребявано често от съвременните литургисти, а понякога и критикувано, се появява през двадесетото столетие. Дотогава изучаването на литургиката често е било ограничавано до практиката, до изучаването на ритуала – в процеса на формирането на бъдещите клирици – и не е намирало свое място в полето на чистото богословие. Православният свят е дълбоко задължен на о. Киприан (Керн), който популяризира богословския аспект на литургическите изследвания, като защитава идеята за „литургическо богословие“. Стъпките на своя учител следва неговият ученик о. Александър Шмеман, което обяснява защо той посвещава докторската си теза „Въведение в литургическото богословие“ на паметта на о. Киприан. Целта на този текст е да покаже приноса, който двамата имат към определянето и разработването на метода на литургическото богословие. Вземайки под внимание съответните източници на тяхното вдъхновение, бихме искали да се съсредоточим върху това как приносът на всеки от двамата илюстрира по един прекрасен начин връзката между учител и ученик.

Статутът на литургическите изследвания в началото на двадесетото столетие

Ако днес, в началото на двадесет и първото столетие, понятието за „литургическо богословие“ е очевидно, това далеч не е било така в началото на двадесетото столетие. В повечето учебници по литургика тогава литургическата наука е бивала определяна като „изучаване на реда на божествените служби на Православната църква“.[1] Литургическата наука е следвала един обредов или „рубриков“ подход и е била развивана като изучаване на богослужебната система – такава, каквато в онзи период тя е съществувала в Църквата. Този подход е бил фокусиран върху Типикона (ordo[2]) в неговата актуална редакция и не е проявявал никаква загриженост към произхода на този ред, към неговото историческо развитие, към неговите различни видове или семейства. Целта на дисциплината е била да дава образование на свещенослужители и църковнослужители (клирици и църковни певци), които да могат да извършват службите според установените правила. Като цяло описаният подход върви ръка за ръка с един чисто обредов подход към богослужението. Църковните последования често се отслужват без всякакво разбиране или познание, тъй като богословският им смисъл е изгубен. Същевременно и иконографията, и църковната музика са изгубили своята строга специфика, примесени със съответното изкуство.

Митрополити от български произход в православните епархии в Босна и в Херцеговина (1766-1880 г.)

Публикувана на Понеделник, 01 Февруари 2021 Написана от Неделко Радосавлевич

N RadosavljevicПрез цялото съществуване на автокефалната Печка патриаршия (1557-1766 г.)[1] начело както на нея, така и на отделните епархии, се намират личности, които не са от сръбски произход. Между тях най-много са гърците, които постепенно идват на нейна територия след османската офанзива против хабсбургската войска от 1690 г. и първото голямо преселение на сърби в Хабсбургската монархия. Значителен брой от тях влизат в структурата на Печката патриаршия след Белградския мир от 1739 г. и запазват присъствието си там до премахването на автокефалията. Когато се проучват архиереите, принадлежащи на други народи, особено място се отделя на тези от български произход. За разлика от гърците тяхното присъствие основно не се разглежда като необичайно с оглед на това, че през цялото време докато съществува автокефалността на Печката патриаршия, съществува и известно отъждествяване между българи и сърби поради етническата им и езикова близост, което ги отличава от другите православни поданици на Османската империя. Титулът, който носи главата на Печката патриаршия включва и българска земя.[2] Това има основание в реалността, тъй като в нейния състав влиза част от българското етническо пространство около Кюстендил и Самоков. В тези области съществуват особени епархии, чийто йерарси вземат активно участие в освободителните движения на Балканския полуостров в края на 17 и първата половина на 18 в.[3]

Свободната воля (γνώμη) в богословието на св. Максим Изповедник

Публикувана на Четвъртък, 21 Януари 2021 Написана от Прот. Йоан Майендорф

Maximus ConfessorУчението за двете воли на Иисус Христос, съответстващи на Неговите две природи – човешката и божествената, което е било централен въпрос в монотелитския спор, често е разглеждано като несъвместимо с Христос – разбиран като една ипостас или личност. Може ли „природата“ да желае? Нима актът на пожелаването не е акт на личността? И как може една и съща личност да има две воли? Парадоксално, св. Максим Изповедник, главният защитник на учението за двете воли, също е бил обвиняван в това, че насърчава една чисто абстрактна представа за същността или природата.[1] На практика обаче, като следва Леонтий Византийски, преп. Максим формално полага в опозиция понятието за „същност“ (οὐσία), поддържано от „философите“, за които това е „нещо самоипостасно, което не се нуждае от нищо друго за да съществува“ (αὐθυπόστατον πρᾶγμα μὴ δεόμενον ἑτέρον πρὸς σύστασιν), против концепцията на „отците“ – които разпознават същността като „природно единство на същества, които са множествени и различни по ипостас“ (ἡ κατὰ πολλῶν καὶ διαφερόντων ταῖς ὑποστάσεσιν ὀντότης φυσική). Както обаче показва контекстът, употребата на това определение за „същност“ при преп. Максим в никакъв случай не е просто завръщане към аристотелизма. Което се изключва от следващото тук определение – за ипостас: „Ипостас, – пише нататък св. Максим – според философите, е същност с (ипостасни) характеристики; според отците пък, това е всеки човек поотделно, лично различаван от останалите човеци“.[2] Тези определения за „същност“ и „ипостас“ трябва да се имат предвид по-нататък при св. Максим, в светлината на неговите понятия за „енергия“ или „движение“ (κίνησις). „Ние изповядваме, че природата не съществува без движение; защото без движение тя вече не е природа“.[3] Така триъгълникът природа-ипостас-енергия (или воля) се явява ключов за богословската система на преп. Максим. Целта на този очерк е да хвърли известна светлина върху отношението между ипостас и воля, което съществува в тази система, и по-специално когато те се разглеждат във връзка с концепцията за свободна воля (γνώμη).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/urpqd 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме