Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православната мисия: минало, настояще, бъдеще

Публикувана на Четвъртък, 24 Юни 2021 Написана от Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Archbishop Anastasios YanoulattosХристиянското свидетелство е пропито от желанието за изпълняване на Божията воля по един любящ и решителен начин. Живеенето в Христа, ходенето в Неговите стъпки винаги са били идеалът, сърцето на православната духовност. Централният копнеж на православното богослужение е категорично заявен в молитвата от Преждеосвещената литургия, в която верните молят Отца, „… като се причастим с тия божествени светини и оживотворявани от тях да се съединим със Самия Твой Христос; … та когато Твоето Слово се всели и заживее в нас, Господи, да станем храм на Пресветия и покланяем Твой Дух…“.[1] Преобразяващата слава и сила на троичния Бог трябва да свети във времето, във всяка изява на човешкия живот и из цялото творение, чрез мисията на Църквата.

Тъй като ключовата дума „мисия“, около която ще се въртят нашите дискусии, се употребява често в различни нюанси, необходимо е да кажем, че когато я използваме ние имаме предвид свидетелство за Живия троичен Бог, Който призовава към спасение всички и Който свързва заедно в Църквата човешки същества, които в противен случай не биха ѝ принадлежали или които са изгубили връзката си с нея. Тази характеристика разграничава мисията от обикновената пастирска грижа, насочена към онези, които вече са включени в Църквата. Полето на християнската мисия днес включва едновременно и далечните географски региони от Третия свят (по-точно – един свят, съставящ две трети от цялото население на Земята), и останалата част от населения свят. От което следва, че това е въпрос на мисия по всичките шест континента. За всяка местна църква мисията е насочена навътре или вътрешна, когато се извършва в нейните географски, лингвистични и културни граници, и е насочена навън или външна, когато достига отвъд тези граници – до други народи и земи.

Причастие към вечния живот

Публикувана на Понеделник, 21 Юни 2021 Написана от Сергей Фудел

S FudelИзпълни, Господи, сърцето ми с живот вечен

Св. Исаак Сириец

Отнеми от мен вкамененото сърце и дай ми сърце от плът

Св. Амвросий Медиолански

В Църквата има много обикновени, искрени души. Те може би не са много начетени в догматиката, но твърдо, от опит знаят, че благодатта на Светия Дух се дава в този свят на хората като обручение и залог за бъдещия живот; и те търсят този залог, копнеят за тази радостна достоверност на нетленното битие. За това не им е необходимо богословско образование. За това им е необходим само вътрешен живот на вяра и любов, някаква евангелска непосредственост на сърцето. Такава евангелска непосредственост има най-много в първохристиянството. Затова душата на съвременния християнин повече от всичко се стреми към първохристиянството, като го вижда сякаш не в миналото, а пред себе си – като епоха на възможна пълнота в придобиването на Светия Дух, пълнота на живота в Него.

Левитството и пророчеството като типове пастирство

Публикувана на Петък, 18 Юни 2021 Написана от Архим. Киприан (Керн)

Archimandrite Cyprien KernВ задачата на тази статия не влиза историческото изучаване на взаимоотношенията на тези два старозаветни института: левитския и пророческия. Към текстовете на Стария Завет ще се обръщам само доколкото те могат да служат като потвърждения на основни мисли в моята тема, да осветлят със светлината на Библията това, което е особено важно за тези две понятия. Следва да се помни, че нито едно място от тази статия, както и нито едно споменаване на левитското име не следва да бъдат приемани като каквото и да било умаляване на този свещен институт на Стария Завет. Не трябва да забравяме, че в Стария Завет левитството е божествено учредено и принизяването му спрямо тази негова висота би било дръзко покушение върху светинята.

Във връзка с това е необходимо да се направи още една уговорка в поясняването на нашата тема. Изразите „левитство“ и „пророчество“ – в смисъла и във взаимната връзка, в които ги употребявам, – не са мои. Заимствам ги от един от най-оригиналните умове в Русия през деветнадесетото столетие: авторитетния някога познавач на църковните дела, еп. Порфирий (Успенски). В неговите схващания тези изрази имат съвършено особени значения. Взети са не толкова в буквален, библейско-исторически обем, като институти за служение на Бога, колкото като особен terminus technicus за характеризирането на едно определено настроение, на една определена тоналност в това служение. Затова, казвайки „левит“ или „пророк“, аз подразбирам, така да се каже, стил на пастирство. Левитството и съпоставяното с него пророчество са в този случай известни категории на духовността. Това не са институти за религиозна употреба, а религиозно-психологически типове.

Оправдание на богословието

Публикувана на Четвъртък, 10 Юни 2021 Написана от Катански еп. Касиан (Безобразов)

Bishop Kassian BezobrazovНуждае ли се богословието от свое оправдание? Въобще и особено в нашето време? Правото на съществуване на богословието е бивало отричано в епохата на позитивизма. Позитивистите са отказвали да виждат в богословието наука. Само че тяхната епоха сякаш е отминала. И комунистическият поход против християнството и против християнското богословие се оказа край – и самоубийство! – на позитивизма. В тази борба окончателно се разкри религиозната природа на позитивизма като религия на атеизма и този, който победи, беше християнството – не религията въобще, а християнството. Победи обаче в този смисъл, че решителното сражение вече е спечелено, с което и изходът от борбата е предрешен, и при все това борбата все още продължава. Войнстващият атеизъм все още се защитава от своята съветска твърдина и дори осъществява своите вилазки,[1] някой – по стар навик – му оказва помощ и в свободния свят. Така че победоносното християнство не трябва да слага оръжията.

Парижката школа, Атинската школа и американската богословска диаспора

Публикувана на Понеделник, 07 Юни 2021 Написана от Владимир Цветкович

V CvetkovicЦелта на този текст е да изследва как богословието, разгърнало се в хода на 20 и 21 в. в православната диаспора, формира отношението на православната теология към Запада. Ще анализирам проявите на православното богословие сред диаспората в три фази: руското емигрантско богословие от 20-те и 30-те години на 20 в. в Париж, гръцката постколониална теология от 60-те и 70-те в Атина и американската теология на православната диаспора от първите две десетилетия на 21 в.

Октомврийската революция през 1917 г. има за следствие една от най-големите интелектуални миграции в историята. От 1918 до 1923 г. от Русия по политически и идеологически причини са прогонени два милиона души, сред които голямо число представители на религиозната интелигенция. Първоначално те се установяват в православни или славянски страни, а после продължават към западни мегаполиси като Берлин, Париж, Лондон или даже Ню Йорк, разгръщайки мрежа от църковни институции, наподобяваща дотогавашната руска структура. Заселването на Запад ги принуждава да влизат в диалог със Запада и да преосмислят богословските си възгледи. Религиозният досег със Запада засяга мнозина емигрирали богослови, един от които е Георги Флоровски, напуснал през Одеса и живял в София, Прага, Париж, Белград, Ню Йорк, Кеймбридж, Масачузетс, и Принстън, Ню Йорк.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uraww 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме