Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Поетика на плача в житията на св. Сава

Публикувана на Четвъртък, 08 Април 2021 Написана от Александра Костич-Тмушич

St Sabas of SerbiaПонятието жанр заема средищно място в изучаването на литературната история – вероятно затова, защото задълго и добре успява да прехвърля мост през пропастта между критическата теория и практиката на литературната критика. Теорията на жанровете съществува успоредно с историята на поетиката. От Аристотел и Платон тя обикновено обхваща философското изследване, което е по-широко и по-амбициозно от нея самата. От друга страна, тя традиционно служи като инструмент в практиката на поета и критика. Същевременно понятието жанр е обърнато и към бъдещето, и към миналото.

Средновековната поетика поставя на първи план това, което е универсално – вместо в индивидуалното и особеното, тя живее в родовете и в типовете литературно творчество. Изучаването на жанровете в старата сръбска книжнина показва същите закономерности и феномени, които могат да бъдат установени и в литературата на Византия, на древна Русия и Западна Европа през Средните векове. Както там, така и в сръбската книжнина, литературното произведение не е самостоятелна, обособена творба, която да би могла се разглежда в светлината на авторското начало. Текстовете се съединяват и променят, нарастват и прерастват в нови, така че в хода на всички тези промени с тях се свързват много познати или непознати автори.[1]

Жанровата система на старата сръбска литература е формирана върху основата на византийската практика и изисква изчерпателно текстологическо изследване, тъй като ръкописната традиция, т. е. ръкописното наследство на нашите средни векове още не е напълно проучено и систематизирано и по-специално още не е разяснена семиотиката на старите жанрове. Както твърди Д. Богданович,[2] тук се изправяме лице в лице с проблема за природата на отделните литературни категории и с разграничаването на поетичните от прозаичните текстове. А именно, „… възкръсна старата необходимост от екзегетически анализ, какъвто средновековното тълкуване на религиозните текстове е развило блестящо. Вече не можем да „прескачаме“ всичките тези места, защото разглеждаме творбата не само от гледната точка на нейната поетика. Съработничеството на филолога с богослова отново става възможно и дори необходимо“.[3] Важно е, затова, да се изтъкне, че единствено добре образованият богослов може да разчлени и разясни стария сръбски текст в неговата същина.

Единство на Църквата – единство на човечеството

Публикувана на Понеделник, 05 Април 2021 Написана от Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffОсновната тема, на която ще бъде посветена нашата дискусия през следващите дни, са резултатите от развитията, настъпили в икуменическото движение въобще и по-специално в Световния съвет на църквите [нататък – ССЦ], и още по-специално – в комисията „Вяра и ред“, през последното десетилетие.

Определението за „единството, което търсим“ като „църковно“, за еклисиологията в „становището за единство“ от асамблеята в Ню Делхи, както и тринитарната „основа“, възприета в Ню Делхи като условие за членство в ССЦ, бяха приветствани от някои хора като големи победи на „католичната“ традиция в икуменическото движение. Несъмнено, те допринесоха за по-широко въвличане на православните църкви в работата на ССЦ, като създадоха на тези църкви впечатлението, или по-скоро наивната илюзия, за завръщане към „изворите“ на библейското и светоотеческо християнство. Други хора обаче усетиха, че възприемането на формални богословски становища или описването на единството на един библейски или богословски език, несвързан с настоящия исторически момент, не е нищо повече от безплодно академично упражнение, водещо икуменическото движение към трагическа безизходица. Усещанията на тези хора бяха подсилени, когато четвъртата конференция „Вяра и ред“ от Монреал (1963 г.) се провали в опита си да дефинира еклисиологическата природа на самия ССЦ, мълчаливо доказвайки с това, че библейските и традиционните определения за църковно единство продължават да са неприложими към християните в състоянието на разделение, в което те понастоящем се намират, както и че ССЦ, когато нещата опрат до педантични становища и определения, все още остава прекалено много обвързан със становището от Торонто от 1950 г. – нито едно разбиране за единството не може понастоящем да бъде възприето от всички, и ако някои формули могат все пак да бъдат широко приети, можем да сме сигурни, че те се схващат различно от различните фракции в ССЦ. Тази именно безизходица е и причината мнозина напълно да се отдалечават от „Вяра и ред“. По този начин комисията „Вяра и ред“, чиято работа е до голяма степен отговорна за изработването на горните описателни формули, затвърди и без това създадената вече представа за ССЦ като за затворен клуб на дребнави професори, откъснати от реалните нужди на хората.

Църквата и светът

Публикувана на Петък, 02 Април 2021 Написана от Прот. Василий Зенковски

Fr V ZenkovskyТемата „Църквата и светът“ е понастоящем изключително отговорна и трудна за целия християнски свят, тъй като светът преживява действително тежко време.

Затова и съотнасянето на Църквата към света е една от актуалните теми. Често ние си спомняме думите на св. ап. Йоан, че не трябва да обичаме света,[1] а св. ап. Яков е говорил, че приятелството със света е борба против Бога.[2] И това кара църковното съзнание да бъде нащрек по отношение на света, не му позволява да встъпи в приятелство със света. Вярно е, че под „свят“ тези текстове винаги имат предвид нашето „чувствено битие“ (похотта), а това означава, че тук се има предвид не светът по същество, а само в неговото зло, и все пак самата тема остава съществена и трудна.

Откровението на Божия ден

Публикувана на Вторник, 30 Март 2021 Написана от Евгений Н. Трубецкой

Prince E Trubetskoy 1910Продължение от „Софѝя“

1. Явяванията на Софѝя в творението – светът

Казаното за явяването на божествената слава в дъгата извиква в паметта следните забележителни думи на св. ап. Павел: „онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Рим. 1:20). В дъгата се открива това, което е казано от апостола за целия свят въобще. Целият свят, според апостола, е по някакъв начин откровение на божествената слава, което може да бъде открито от тези, които имат очи, чрез разглеждане на творенията.

Как да разбираме тези думи? Та нали светът – и в своето отношение към Бога, и в отношението си към предвечния Божи замисъл – е „друго“. Това не е просто логическо, а реално отрицание на божествената идея, т. е. някакво реално нищо, което не само не е тя, но което разкрива своята различна от нея реалност чрез противодействие. Та как идеята може да се открие и да се яви пред взора в тази противодействаща, бунтуваща срещу нея стихия на другото?

Отговорът на християнското откровение на този въпрос се заключава в думите от Евангелието: „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5).

Юдаизмът и Новият Завет

Публикувана на Вторник, 23 Март 2021 Написана от Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Бракът: православна перспектива – Увод“

Старозаветната юдаистична мисъл вижда по същество смисъла и целта на брака в създаването на потомство. Най-явният и задължителен знак на Божието благоволение за него е в продължението на рода. Предаността и вярата на Авраам в Бога довеждат до обещанието за прославящо потомство: „ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг; и твоето семе ще завладее градовете на враговете си; и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, задето послуша гласа Ми“ (Бит. 22:17-18). Това тържествено обещание, дадено на Авраам, обяснява защо бездетието е било възприемано като проклятие, особено за жените.

Този възглед, намерил толкова недвусмислен израз в Стария Завет, е първоначално свързан с факта, че в ранното юдейство е нямало ясна представа за лично оцеляване след смъртта. В най-добрия случай човек е могъл да се надява на несъвършено съществуване в мрачно място, наречено шеол (често погрешно превеждано като „ад“). Псалмопевецът моли Бога да му помогне срещу враговете, които искат да го убият; той знае, че Бог „вече си не спомня“ мъртвите, лежащи в гроба, тъй като „са отблъснати от [Неговата] ръка“. Просейки Божията помощ против тези, които искат да го убият, той скептично предизвиква Бога: „Нима над мъртви ще направиш чудо? Нима мъртвите ще станат и ще Те славят?“ (Пс. 87:11). Бог е „Бог на живите“, не на умрелите. Обещанието, дадено на Авраам обаче е предполагало, че животът може да бъде увековечен чрез потомството, а оттук и централно значение на раждането на деца.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/urawu 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме