Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Отношенията между църква и държава в Светата Рус: нагласи през епохата на Романови

Публикувана на Петък, 29 Май 2020 Написана от Прот. Сергей Хакел

Fr S HackelПреди няколко години покойният вече Киевски митрополит Йоан, екзарх на Московската патриаршия в Украйна, в частен разговор се пошегува, че епископът има право да закъснее за среща пет минути, архиепископът – десет, а митрополитът – петнадесет. Екзархът за Украйна, добави той, може да закъснее тридесет минути. А патриархът, попитаха го веднага. „За тях – отговори той – няма закон: защото самите те са законът“.

Любопитно е, че тази шеговита забележка от съвременността всъщност е отзвук от византийската Епанагога от 9 в., в която се утвърждава, че „патриаршеският съд не подлежи на обжалване, а неговите решения не могат да бъдат преразглеждани от друг съд, защото сам той е основата и източникът на църковните съдилища… Той подлежи [само на духовно] преразглеждане, и то от самия него“.[1] Поне един Московски патриарх прави още една крачка по-нататък и настоява, че властта му не се ограничава само до църковния съд. Преди триста години патр. Никон утвърждава принципа за върховенство на патриарха не само над църквата, но и над държавата. „Владетелите са назначавани да управляват империята от свещенството… Следователно е напълно безспорно, че свещенството е нещо много по-велико от царската власт“.[2]

Византийските корени на контрола върху оръжията

Публикувана на Сряда, 27 Май 2020 Написана от Джордж Демакопулос

G E DemacopoulosВажността на византийския император Юстиниан както за християнската, така и за политическата история, е нещо, което трудно бихме могли да преувеличим, тъй като той е направил повече от всеки друг християнски владетел преди него за интегрирането на християнските предписания в имперското законодателство. Независимо дали ние ще гледаме благосклонно на византийския модел на църковно-държавна „симфония“, или ще предпочетем разделението по джеферсъновски между Църквата и държавата, всяко съвременно изразяване на християнството в политиката представлява по един или друг начин отговор на юстиниановото законодателство. Дори сегашният дебат по отношение на контрола върху оръжията е нещо, което е предшествано от юстиниановия закон, възпиращ гражданите от притежаване на оръжие.

Юстиниановата Новела 85 строго забранява продажбата на оръжие на гражданите. Единственото изключение от тази регулация са малките ножове и брадвите за домашна употреба. И преди това древните римляни били забранявали притежаването на оръжия от гражданите вътре в градските райони, само че преамбюлът към Новела 85 подчертава изрично християнската насоченост при формулирането на този нов и по-изчерпателен закон.

Генезисът на злото: човекът и не само

Публикувана на Понеделник, 25 Май 2020 Написана от Протод. Андрей Кураев

D Andrej KuraevПравославната мисъл познава четири източника на злото.

Първият от тях е Бог, Творецът. Онова, което човек може да оценява като зло, може да има своята причина във волята на Твореца. Църковнославянският текст на пророческите книги казва: „Нет зла во граде, еже Господь не сотвори“ (Амос 3:6; на бълг.: „Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ?“). „Аз Бог, творяй мир и зиждяй злая“ (Ис. 45:7; на бълг.: „Аз създавам светлината и творя тъмнината, правя мир и причинявам бедствие“). Св. Йоан Златоуст казва, че той също „възклицава“ заедно с пророците, и уточнява, че зло св. прор. Исаия нарича бедствието.

Тази богословска неочакваност е следствие от това, че Бог, Чиято мяра е „по-дълга от земята“[1] (Иов 11:9), казва за себе си: „Моите мисли не са ваши мисли“ (Ис. 55:8).

В този случай онова, което човек смята за зло и несполука, може да идва към него от бъдещето му. За да избави този човек или тези, чиито съдби са свързани с него, от онова зло, към което те волно или неволно се движат, Бог може да спре това движение и подобно спиране понякога бива твърде болезнено. Но тази болка се причинява от хирурга.

Какво е наистина свободна воля?

Публикувана на Петък, 22 Май 2020 Написана от Дейвид Б. Харт

David B HartТрябва да обясня. Намирам се в процеса на подготвяне на нещо като „промеждутъчен доклад“ върху моята неотдавнашна книга Всичко това ще бъде спасено,[1] в подготовка за известен брой публични събития и, може би, в очакване на второ издание на текста. Редакторите на Public Orthodoxy любезно ми предложиха място, където да издавам части от този доклад, с надежда в този процес да го подобря. Една голяма част от този доклад ще се състои в своеобразен пътеводител из всеобхватния предмет на тази книга. Когато я пишех, аз не бях оценил правилно колко дълбока емоционална привързаност проявяват някои от нас към идеята за ада на вечното мъчение за изоставените и непросветлените. Така че не бях си и представял, че крайният продукт би бил в състояние да провокира критики, толкова смайващо несъотнесени към моята действителна тема, че да се чувствам длъжен многократно да преглеждам основната структура на книгата. Случаят обаче е точно такъв.

При едно нормално положение, разбира се, пътеводителят започва в началото и завършва в края. Аз обаче искам да прескоча напред. Книгата е организирана около приблизително половин дузина теми, последната от които засяга природата на човешката свобода и се опитва да защити реалността на един вечен ад като корелат на тази свобода. За някои читатели тази част от темата се оказа най-трудна за разбиране и затова искам да се разпростра върху нея по-подробно, с по-бавно темпо отколкото при останалите. Така че това е и частта, с която бих искал да започна.

Християнството

Публикувана на Четвъртък, 07 Май 2020 Написана от Прот. Александър Мен

Fr Alexander Men(Последната лекция, 8 септември 1990 г.)

И тъй, ние с вас сме към края на нашето пътешествие по различните епохи, по кръговете на миросъзерцанието. И се приближаваме към върха, към този сияещ планински ледник, в който се отразява слънцето и който се нарича християнство.

Разбира се, християнството е било предизвикателство за много философски и религиозни системи. Но едновременно с това то е отговорило на очакванията на повечето от тях. И най-силното в християнската духовност е именно не отрицанието, а утвърждаването, всеобхватността и пълнотата.

Ако будизмът е пронизан от страстен стремеж към избавление от злото, стремеж към спасение (Буда казва, че както морските води са наситени със сол, така и неговото учение – дхарма – е проникнато от идеята за спасение), то тази жажда за спасение, обещанието за спасение са присъщи и на християнството, на Новия Завет.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/urxww 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме