Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Идентичността на Църквата

Публикувана на Понеделник, 16 Април 2012 Написана от Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john_zizioulasПравославната църква пребивава и живее в рамките на историята. Тя се развива заедно с историята, без да губи своята идентичност. Това условие е много важно, но не е a priori гарантирано. Необходимо е особено внимание, защото историята показва, че някои християнски църкви, които в началото имаха вярна идентичност, дотолкова я промениха, че днес с право си задаваме въпроса може ли въобще да бъдат наречени Църква?

Особено ние, православните християни, трябва изключително сериозно да се отнасяме към този момент. Защото и ние днес, в нашето време, което понякога поражда в нас чувство за особено доволство от самите себе си, сме подложени на реалната опасност да се отклоним от самосъзнанието на истинската Църква и да станем не Църква, а нещо друго, някаква различна организация.

Смятам този проблем за изключително важен и затова бих искал да споделя с вас някои мисли с надежда, че дискусията, която ще последва след това, ще ги обогати с може би по-интересни съображения.

В началото бих искал да поставя въпроса: какво имаме предвид, когато говорим за идентичност? Важно е ясно да определим този термин.

Комуникация – православие – богословие

Публикувана на Четвъртък, 12 Април 2012 Написана от Свещ. Кристоф Левалоа

père Christophe_Levalois

Лекция, изнесена през октомври 2011 г. в Православния институт „Св. Сергий” в Париж

Днес ще говоря по темата за комуникацията, по-точно заглавието на изложението ми е „Комуникация, православие, богословие”. Подхващам думата комуникация в най-общ смисъл, иначе тя може да се разклонява в различни понятия, на които няма да се спирам. Комуникацията, с многобройните средства, които ѝ служат, е в сърцевината на днешното общество. Повече от средство, тя е съществен двигател на нашето време, който моделира не само визията ни за света, т. е. начина ни да възприемаме, да живеем и градим обществото, но и самата му техническа и човешка организация. Не можем да избегнем комуникацията в многобройните ѝ аспекти, затова е необходимо да внесем в нея богословско измерение. Всъщност и църквите, и вярващите се сблъскват всекидневно, пряко, конкретно с този въпрос. Както ще очертая, християнската традиция действително може да даде отговори и ориентири за изграждането на всяка комуникация днес.

Евхаристийното формиране на тайнствата

Публикувана на Петък, 06 Април 2012 Написана от Ненад Милошевич

chalice Ivrion 16vЛекция, изнесена пред Академията за богословски изследвания, Волос, 2008 г.

„Защото не е възможно някой да извърши йерархическо чинопоследование, освен в Божествената евхаристия”.[1] С тези характерни думи авторът на Ареопагитския корпус обозначава древното църковно разбиране за св. тайнства, свещенодействията и тяхната връзка със св. Евхаристия. Това негово мнение се основава върху преобладаващото литургично предание през епохата, когато са били съставени неговите съчинения (5 век). Преди време се опитахме да покажем, че св. тайнства са се формирали в рамките на св. Литургия и дълго време са били неразривно свързани с нея. Тази връзка потвърждават по-ранните църковни текстове, на първо място Новият Завет, както и свидетелствата на Отците на Църквата, но и много ръкописни молитвослови. При това литургичният акт на извършване на св. тайнства през последните векове – в определени случаи и през последно хилядолетие или преди неговото начало – се различава много от древния църковен опит и предание. Св. тайнства и нарастващият брой на свещенодействията sacramentalia с тяхната обредна форма са на път да станат равносилни на св. Евхаристия.

Догматическият съюз

Публикувана на Понеделник, 02 Април 2012 Написана от Прот. Александър Шмеман


A Shmemann_early_photographВстъпителна лекция към курса по история на Византийската църква, прочетена на 11 октомври 1945 г.
 

1

Открай време над Византийската църква тегне обвинението в „цезаропапизъм”. Западната наука – както римокатолическата, така и конфесионално необвързаната – е категорична в твърдението си, че във Византия Църквата е била безусловно подчинена на василевса, лишена от каквато и да е свобода и сведена просто до част от държавния „апарат”.

И дори теорията, дори законодателството и да са познавали така наречената „симфония”, т. е. някакво теоретично равноправие и независимост на Църквата и на държавата във взаимните им отношения, в действителност тази норма никога не е била съблюдавана и Църквата е била само „официално християнство, което – на мястото на апологети, мъченици и йерарси, достатъчно силни, за да могат да се противопоставят на кесаря – е разполагало единствено с епископи, застанали в повече или по-малко нисък поклон пред неговите нозе”.[1] Пък да вземем и самата теория – нима авторитетни византийски канонисти като Валсамон, като Димитри Хоматиан и много други не са се изказвали в полза на принципното превъзходство на царската власт над църковната, нима не са провъзгласявали василевса за своеобразен земен наместник на Христос? И това разбиране на византийската система на отношения между Църквата и държавата е свойствено не само на западната наука, но се споделя и от много руски учени и дори представители на нашето богословие.[2] Така, известният руски византолог Безобразов направо нарича Църквата „болното място на Византийската империя” и – по неговите собствени думи – „за една съответстваща оценка на византийската култура трябва да се изхожда не от теорията, чието прилагане изглежда съмнително, а от фактите, с които е била изпълнена византийската история. Съдейки по фактите пък излиза, че царете са установявали учението на вярата според собственото си усмотрение, че са се намесвали във всяка отделна дреболия от църковния живот, че са се стремели да контролират епископските катедри и са свеждали патриарха до покорен чиновник”.[3] Могат да бъдат приведени още много извадки, подобни на тази. Всички те, в една или в друга степен, по същество твърдят в съгласие, че „цезаропапизмът” е основна византийска черта.[4]

Проблемът за злото от Августин до съвременната генетика

Публикувана на Понеделник, 02 Април 2012 Написана от Протопр. Николаос Лудовикос

loudovikos 2Малко преди края на Втората световна война един забележителен английски писател – К. С. Луис, издава през 1944 г. своя роман „Переландра”, искайки отново да разкаже историята за райската градина на Едем. Переландра е една друга планета в нашата слънчева система, която земните хора наричат Венера и която е напълно обитаема от логични същества, които обаче освен че живеят на своята планета, живеят – о, чудо! – в рая – точно такъв, какъвто е описан от един Августин или Василий Велики: абсолютна хармония, мир и неповреденост на всичко, пълна липса на болка, болести, скърби и притеснения, непрестанно и наразрушимо от нищо щастие. Бог (когото на тази планета наричат Маледи) ще прати там един земен мъдрец (който в романа е и университетски учен) на име Рансъм (което на английски език означава изкупление), за да предупреди местните невинни жители за опасността от злото, олицетворявано в книгата от Уестън, земен демон, който иска да разврати местните и впоследствие да ги подчини (не е случайно, че в името му стои думата „запад” – west).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/d3pyp 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме