Църква и нация през призмата на постсекуларизма

Разпознаване на постсекуларизма

През последните години социолози, политолози и философи започнаха да обсъждат феномена, наречен постсекуларизъм. Първоначално той бе идентифициран като социален феномен. Скоро след това мислители като Юрген Хабермас се опитаха да опишат явлението в термините на философията. По-късно богословите се включиха в дискусията в опит да разберат, какво отражение може да има постсекуларизмът върху вярващите. За светските интелектуалци тази концепция се превръща във все по-интригуваща, макар да продължава да бъде и малко плашеща. Богословите също бяха провокирани от това явление. В продължение на няколко века те бяха свикнали да живеят в условията на антагонистичния дуализъм на светското и сакралното. В днешно време разделителната линия между черно и бяло в секуларизма и религията е станала много размита, което направи възможна появата на трета опция – на постсекуларизма. Така постсекуларизмът изглежда идва на мода – дори сред тези, които го намират за противоречив. Следвайки модерното, днес в своя доклад бих искал да спра вниманието Ви върху това явление.

Етнофилетизъм и църковна диаспора (една причинно-следствена връзка)

В хода на подготовката на бъдещия Свят и велик всеправославен събор беше окончателно определен списъкът с дискусионни теми: от 105-те теми, предложени първоначално от учредителното общоправославно съвещание на Родос (1961 г.) в крайна сметка Първото предсъборно всеправославно съвещание (1976 г., Шамбези, Женева) прие за обсъждане само десет теми, които сметна за най-важни и приоритетни. Между тези десет теми въпросът за диаспората заемаше и все още заема първо място. Следователно темата на този доклад е от изключително значение. Обсъждана  е многократно в миналото и днес именно защото е многопластова и сложна. Ще се ограничим само до един неин аспект, който обаче смятаме за основен, свързан, според нас, със зараждането на и постоянно подхранващ този голям проблем в междуправославните отношения. Този източник за развитие на църковната диаспора е съборно отхвърленият точно преди столетие и половина етнофилетизъм.[1] Проблемът, следователно, не е нов, той предшества социално-политическия феномен на диаспората и надхвърля неговите рамки. Затова е интересно, от гледна точка на методологията, да започнем с етнофилетизма, носещ отговорността за създаването не само на църковната диаспора, но и на националната автокефалия и съвременните национални автокефални църкви.

Пролог: Ориентирите по пътя

Аз съм пътят и истината и животът

Иоан 14:6

Църквата не ни дава система, а ключ; не план на Божия град, а начин да се влезе в него. Може някой да се загуби заради това, че няма план. Но всичко, което види, ще види лично и непосредствено, и то ще бъде истинско за него; докато който е разучил само плана, рискува да остане отвън и всъщност да не намери нищо.

О. Георги Флоровски[1]

Един от най-известните пустинни отци на Египет от 4 век, св. Серапион Сандонит, веднъж пътувал на поклонение до Рим. Там разбрал за прославена отшелница – жена, която никога не излизала от малката си стая. Скептично настроен към подобен начин на живот, тъй като той самият бил голям странник, Серапион я посетил и я попитал: „Защо седиш тук?”, на което тя отговорила: „Аз не седя. Аз пътувам”.

Аз не седя. Аз пътувам. Всеки християнин би могъл да отнесе тези думи към себе си. Да бъдеш християнин, означава да бъдеш странник. Намираме се, по думите на гръцките отци, в положението на евреите в Синайската пустиня – не живеем в къщи, а в палатки, защото духовно сме винаги на път. Пътуваме във вътрешното пространство на сърцата си – пътуване, неизмеримо с ударите на часовника или дните на календара, защото е вън от времето – във вечността.

Неопатристичният синтез като програма на православното богословие

В некролога си за Флоровски Александър Шмеман пише: „Той така и не изясни какво има предвид, когато твърди, че неопатристичният синтез следва да бъде крайна цел на православния богословски праксис”.[1] Самият Флоровски пише още през 1963 г., че православното богословие се намира в преходен период и все още търси собствен стил и метод. „Целта [!] може да се определи като неопатристичен синтез”.[2] Следователно той изхожда от обстоятелството, че православното богословие, в това число и неговото собствено, все още не е постигнало крайната си цел. А когато е удостоен с „почетен доктор” на Солунския университет през 1959 г., заявява, че идеята за неопатристичен синтез е „водещият мотив” на неговата „богословска работа”.[3] Тези изказвания действително показват, че понятието се разгръща фрагментарно, въпреки че от тях не следва, че не е възможно да бъде изяснена програмата на неопатристичния синтез. Както правилно забелязва Иван Ширидов, със своето главно съчинение Пути русского богословия от 1937 г. Флоровски не само прави общ преглед на историята, а и начертава „програма на съвременното руско богословие”,[4] като същевременно формулира своето разбиране за възможностите и целите на богословието изобщо. Задачата на тази глава е, предвид гореизложеното, да изясни по-пълно намерението на Флоровски. Понятието трябва да бъде подробно разгледано тук, не само защото този раздел обобщава казаното досега за методиката на православното богословие, а така също за да бъде обгледан теоретичният хоризонт на онова, което неговото богословие действително се стреми да бъде и съставлява неговия критерий за преценка на други богословски проекти. Изследването на това понятие е важно най-сетне и защото днес се възприема като програмно и от други богослови. Все още обаче липсва анализ на значението му в мисловния свят на Флоровски.[5]

Патристичното възраждане и неговите главни представители. Неопатристичният синтез

Историята на православното богословие през 20 век е почти изцяло доминирана от идеята за патристичното възраждане.[1] С какво е свързано това възраждане е повече от очевидно. То е обвързано преди всичко с идеята за неопатристичния синтез, който характеризира съвременното православно богословие или по-точно, за посоката, която то трябва да поеме. Изглежда, че терминът се ражда по аналогия с неокантианството (асоциирано с мислители като Ернст Касирер и повлияно от Хусерл и Хайдегер) и, може би, в по-голяма степен от неотомизма, свързван с обявяването на Тома Аквински за богослов от папа Лъв ХІІІ и неговото популяризиране от френските философи Етиен Жилсон и Жак Маритен. Подобно на тези движения неопатристичният синтез включва и връщане към изворите[2] – тоест, възстановяване на светоотеческото свидетелство - и ангажираност със съвременните проблеми. Освен това той притежава и определен полемичен контекст, изразен в реакцията, свързана най-вече с имената на двата колоса на православното богословие на 20 век, о. Георги Флоровски и Владимир Лоски, срещу общия характер на руското религиозно възраждане, което кулминира в софиологията и нейното осъждане през 30-те години на миналия век. Решителното завръщане към светоотеческите извори, към което призовават Флоровски и Лоски, определено е важен аспект на православното богословие от 20 век (което има отражение далеч отвъд кръга на руската емиграция, в който се заражда), но е само част от много по-сложен процес, който ще се опитаме да осветлим в тази статия.