Христологията през петото столетие

Съборът в Халкидон през 451 г. поставя началото на нова епоха в историята на източната християнска мисъл. По своята представителност, по броя на участниците и широтата на дебатите той покрива всички изисквания, които могат да бъдат поставени към един истински вселенски събор по онова време. Въпреки това в Източната църква този събор предизвиква схизма, която продължава и до днес.

До Халкидонския събор школите на Александрия и Антиохия са двата центъра на богословската мисъл. В резултат от христологическите спорове от 5 век обаче, нито една от тях не успява да опази независимост от външните влияния. Интелектуалният авторитет на Антиохия никога не е възстановен след нанесените ѝ от пламенния Кирил Александрийски удари. Колкото до Александрия, с изключение на малка, затворена в себе си група мелхити, повечето християни следват водачите на противохалкидонската схизма и се обособяват като монофизитско изповедание. Персийските нашествия и арабските завоевания на свой ред слагат край на съществуването на независимите центрове на творческа християнска мисъл в Сирия, Палестина и Египет. От своя страна Константинопол, бляскавата столица на империята и център на живота на Източната църква, чиято важност нараства все повече и повече, в интелектуално отношение е изключително зависим от Александрия и най-вече от Антиохия. Събитията обаче, последвали Третия и Четвъртия вселенски събор, поставят столичния град в позицията на арбитър между Изтока и Запада и го предизвикват да изработи едно богословие на помиряването и синтеза. Този тип богословие бива покровителстван от императорите, които търсят на първо място помиряване между халкидонците и антихалкидонците в своята империя. Това е и първа задача на византийското, в собствен смисъл на думата, богословие. Може да се каже, че през 5 и 6 век христологическият въпрос придава основния облик на византийския тип богословско мислене и предопределя неговата основна тема чак до края на 9 век.

Движението на коливадите и неговият принос

Великите учители на Църквата и на християнския род в Османската империя Макарий Нотарас, Никодим Светогорец и Атанасий Пароски (т. е. от о-в Парос), работили в края на 18 и началото на 19 век, са нова триада големи просветители – подобно на светите Трима светители. Те обаче, разбира се, разполагат с даденостите на своята епоха и с историческото време, в което живеят – с отликите и приликите спрямо епохата на големите древни учители и отци на Църквата.

Към гореспоменатите трима просветители можем да прибавим и Неофит Кавсокаливит – първенец в хронологично отношение в движението на коливадите. За разлика от него обаче останалите трима са се наредили в числото на светците поради несравнимо по-разгърнатата си и важна за обновата на Православието дейност. В онези години те всичките биват наричани от своите противници на Света Гора иронично „коливади”, тъй като се противопоставяли на нетрадиционната практика да се пренасят помените от събота в неделя. Техният довод бил, че тази практика помрачава възкресния и празничен характер на Господния ден.

Живот според природата (естеството): аскетичните идеали в стихирата на преп. Касия

Резюме: Тема на тази статия са аскетичните идеали, съдържащи се в стихирата на преп. Касия за празника Рождество на св. Йоан Предтеча (24 юни). Идеите, изразени от св. Касия в тази стихира, може да се проследят назад до някои от най-влиятелните аскетични творби на византийската монашеска традиция като Житието на св. Антоний Велики (Vita Antonii), Apophthegmata Patrum и Лествицата на св. Йоан Лествичник. Тези три произведения са основен компонент на монашеския живот по време на византийския период и затова не е изненадващо, че монахиня Касия ги използва, за да възхвали монашеския живот и ролята на св. Йоан Предтеча като модел за подражание в монашеския живот. Примерът с тази стихира, в която са разкрити най-дълбоките аскетични идеи, показва, че това измерение на византийска литургична химнография заслужава по-голямо внимание.

Ключови думи: Касия, Йоан Предтеча, κατὰ φύσιν, παρὰ φύσιν, ὕπερ φύσιν, εὐθής.

Идентичността на Църквата

Православната църква пребивава и живее в рамките на историята. Тя се развива заедно с историята, без да губи своята идентичност. Това условие е много важно, но не е a priori гарантирано. Необходимо е особено внимание, защото историята показва, че някои християнски църкви, които в началото имаха вярна идентичност, дотолкова я промениха, че днес с право си задаваме въпроса може ли въобще да бъдат наречени Църква?

Особено ние, православните християни, трябва изключително сериозно да се отнасяме към този момент. Защото и ние днес, в нашето време, което понякога поражда в нас чувство за особено доволство от самите себе си, сме подложени на реалната опасност да се отклоним от самосъзнанието на истинската Църква и да станем не Църква, а нещо друго, някаква различна организация.

Смятам този проблем за изключително важен и затова бих искал да споделя с вас някои мисли с надежда, че дискусията, която ще последва след това, ще ги обогати с може би по-интересни съображения.

В началото бих искал да поставя въпроса: какво имаме предвид, когато говорим за идентичност? Важно е ясно да определим този термин.

Комуникация – православие – богословие

Лекция, изнесена през октомври 2011 г. в Православния институт „Св. Сергий” в Париж

Днес ще говоря по темата за комуникацията, по-точно заглавието на изложението ми е „Комуникация, православие, богословие”. Подхващам думата комуникация в най-общ смисъл, иначе тя може да се разклонява в различни понятия, на които няма да се спирам. Комуникацията, с многобройните средства, които ѝ служат, е в сърцевината на днешното общество. Повече от средство, тя е съществен двигател на нашето време, който моделира не само визията ни за света, т. е. начина ни да възприемаме, да живеем и градим обществото, но и самата му техническа и човешка организация. Не можем да избегнем комуникацията в многобройните ѝ аспекти, затова е необходимо да внесем в нея богословско измерение. Всъщност и църквите, и вярващите се сблъскват всекидневно, пряко, конкретно с този въпрос. Както ще очертая, християнската традиция действително може да даде отговори и ориентири за изграждането на всяка комуникация днес.