Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Какво Бог повелява и какво позволява

Публикувана на Петък, 19 Юни 2020 Написана от Дейвид Б. Харт

David B HartВ предишната част на този доклад, разглеждах крайната фаза на темата, поставена във Всичко това ще бъде спасено, засягаща естеството на свободата на разума и въпроса дали идеята за ад и вечни мъки може правдоподобно да бъде защитена като израз на свободната воля на тварите. Достигайки до отговора на този въпрос, – който, за да бъда точен беше „не“, – аз отстоявах като даденост, че „Бог със сигурност просто не може да желае злото, тъй като Той е безкрайно свободен“. Не дадох обаче никаква индикация за точното значение на това твърдение в рамките на контекста на по-голямата тема на книгата. Така че сега искам да се върна при началото на моя обещан „пътеводител“ по тази тема. В нормална ситуация не бих седнал да резюмирам нещо, което усещам като достатъчно добре изяснено, и очевидно не бих могъл да вместя логиката на тази книга в няколко абзаца. В случая обаче достатъчен брой погрешни схващания пуснаха корени около книгата и смятам, че трябва да се опитам да изчистя някои от тях, стига да мога.

Има два въпроса, определящи пътеката, по която поемат разсъжденията в тази книга, и всяка стъпка по пътя попада между тях: първо, може ли един Бог, Който било то налага, било то позволява състояние на постоянно съзнателно мъчение за разумните твари, да бъде наистина не просто добър (какъвто и разумът, и вярата еднакво говорят, че Той трябва да е), но и самата Доброта? И, второ, биха ли могли ограничените твари, притежаващи реална свобода (като противопоставена на чисто волевата възможност за спонтанно насочване към каквато и да било цел), истински свободно вечно да отхвърлят Бога и, с упражняването на тази свобода, да заслужат вечни мъки? Отново отговорът на тези два въпроса е „не“. Разгледани са и други въпроси от не по-малка важност, но тези два доминиращи въпроса придават на аргументацията нейната форма. Безспорно тази аргументация се разгръща чрез горе-долу половин дузина основни теми, които трябва да бъдат удържани едновременно, за да може книгата като цяло да има смисъл.

КороНации. Бележки от карантината

Публикувана на Вторник, 16 Юни 2020 Написана от Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Archim John Manousakis1. Едиповата болест

Чумата порази града.

Природата на всяка болест е такава, че разкрива онова, което се таи скрито под човешкото тяло. Защото чрез симптомите си болестта изявява онова, което остава невидимо, скрито вътре в тялото – или ако бъдем по-точни – скрито от тялото. Именно болното тяло ни позволява да познаваме телата си обективно, т. е. като тела, които могат да бъдат изследвани и лекувани. Подобно обективно познание за тялото – знанието за моето собствено тяло като обект за мен – се разкрива от телесната патология, тъй като, докато тялото функционира правилно, не се налага и навярно не е възможно да видя тялото си, сиреч мен самия (тялото, дадено в темпоралността, flesh), като обект за мен самия (опространственото тяло, Körper). То става такова обаче, когато телесните функции дефектират – когато тялото се разболее. В този смисъл познанието, предизвикано от телесната патология, е собствено точно толкова патологично, колкото е и разкриващо телесната обективност. И по-точно: това е патологично знание, защото изявява моето тяло като едно обективирано (objectified) и отхвърлено (objected) тяло.

Разбира се, чумата не е просто някаква си болест: тя е заразна болест – болест, която се проявява не върху тялото на индивида, не върху едно индивидуално тяло, а върху общностното тяло, така да се каже, върху тялото на общността, каквито са градът и нацията, или в случай на глобална пандемия като настоящата – върху телесното като такова. За Софокъл, както и по-късно за Камю, чумата не се отразява толкова на индивида като индивид, колкото на взаимоотношенията между индивидите – доколкото всеки принадлежи на някаква общност и принадлежи именно заради тази общност.

„Помени, Господи…“: Литургията, историята и лъжичките за причастяване по време на пандемия

Публикувана на Петък, 12 Юни 2020 Написана от Дяк. Даниел Галадза

Fr. Daniel GaladzaПрез последните седмици църковните власти търсят исторически прецедент, за да намерят начините как да продължат свещенодействието за верните и поддържането на богопочитанието в църквите по време на глобалната пандемия: защото, както други посочиха, затварянето на храмовете и прекратяването на отслужването на св. Литургия не е изход за Църквата, независимо че някои светци са могли да достигнат до светостта и без редовен светотайнствен живот или участие в общото богослужение.

Въпреки желанието на всички да се върнат към нормалността в повечето региони това понастоящем е невъзможно. В Германия, например, гръцкият православен митрополит Августин е информирал вярващите, че въпреки повторното отваряне на храмовете за богослужение правителствените наредби правят даването на Причастие на вярващите от една лъжичка невъзможно. В съседна Австрия гръцкият православен митрополит Арсений е открил лесно решение на проблема, изваждайки лъжичката от уравнението и причастявайки вярващите в ръка, воден от историческия прецедент и от „богослужебната и канонична традиция от първото хилядолетие и отколе почитаната и доказана причастна практика на божествената Литургия на св. Яков, брат Господен“.

Една бележка относно причастяването с обща лъжичка

Публикувана на Вторник, 02 Юни 2020 Написана от Прот. Алкивиадис Каливас

Fr A CalivasЛитургическите лъжички съществуват от поне 6-7 век.[1] Това обаче не означава, че те са били използвани за св. Причастие. Всъщност, Правило 101 на Пето-шестия събор (691-692 г.) забранява употребата на какъвто и да е съд за приемане на осветения хляб, различен от човешката ръка.[2] Правилото гласи: „… Затова, ако някой желае във време на литургия да се причасти с пречистото тяло, … нека пристъпи със сложени на кръст ръце и така да приема общението на благодатта. Понеже ние по никой начин не одобряваме ония, които, вместо с ръка, приготовят за приемане на божествения дар някакви вместилища от злато или друго вещество, та посредством тях да се удостоят с пречистото причастие, защото предпочитат пред Божия образ бездушното и подчиненото на човешките ръце вещество…“.[3]

Преди 11-12 век всички – както духовенството, така и миряните, – са получавали св. Дарове разделно, по начина, по който духовенството прави това и до днес. Когато миряните пристъпват, те протягат своите ръце, дясната върху лявата с отворени длни, върху която свещеникът поставя частица от св. Хляб. След изяждане на Хляба, дяконът предлага на причастниците св. Чаша.[4]

Първото ясно доказателство за употреба на лъжички за причастяване се появява през 11 и 12 век. Както научаваме от бележития канонист Теодор Валсамон († ок. 1195 г.), общата лъжичка е станала установена норма на много места до средата на 12 век. Като коментира Правило 101 на Пето-шестия събор, той се оплаква, че в някои области традиционният начин за раздаване на св. Причастие е бил изоставен.[5]

Отношенията между църква и държава в Светата Рус: нагласи през епохата на Романови

Публикувана на Петък, 29 Май 2020 Написана от Прот. Сергей Хакел

Fr S HackelПреди няколко години покойният вече Киевски митрополит Йоан, екзарх на Московската патриаршия в Украйна, в частен разговор се пошегува, че епископът има право да закъснее за среща пет минути, архиепископът – десет, а митрополитът – петнадесет. Екзархът за Украйна, добави той, може да закъснее тридесет минути. А патриархът, попитаха го веднага. „За тях – отговори той – няма закон: защото самите те са законът“.

Любопитно е, че тази шеговита забележка от съвременността всъщност е отзвук от византийската Епанагога от 9 в., в която се утвърждава, че „патриаршеският съд не подлежи на обжалване, а неговите решения не могат да бъдат преразглеждани от друг съд, защото сам той е основата и източникът на църковните съдилища… Той подлежи [само на духовно] преразглеждане, и то от самия него“.[1] Поне един Московски патриарх прави още една крачка по-нататък и настоява, че властта му не се ограничава само до църковния съд. Преди триста години патр. Никон утвърждава принципа за върховенство на патриарха не само над църквата, но и над държавата. „Владетелите са назначавани да управляват империята от свещенството… Следователно е напълно безспорно, че свещенството е нещо много по-велико от царската власт“.[2]



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/urwhk 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме