Съвременният обред на Обручението

Продължение от „Бракосъчетанието като отделèн ритуал“

Новата отговорност, вменена на Църквата чрез законите на императорите Лъв VI и Алексий I – формално да узаконява всички бракове – е изисквала въвеждането на нови богослужебни форми. От една страна, тези нови форми е трябвало да бъдат отделни от Евхаристията, а, от друга, да отразяват вечните и неизменни учения на Църквата относно смисъла на брака. Със забележителната си способност да тълкува Писанието във връзка с великото тайнство на Христос и да използва знаци и символи в изразяване смисъла на християнската вяра, през десетото и единадесетото столетие византийското православие създава двете съвременни православни служби на Обручението и Венчанието.

Обичайно в наши дни последованието на Обручението непосредствено предшества това на Венчанието. Отслужва се в преддверието на храма (в т. нар. нартекс или притвор) и е последвано от тържествена процесия на брачната двойка към амвона, където следва последованието на Венчанието. Показателно е обаче, че Църквата запазва двете служби отделни – поне принципно, и те могат да бъдат отслужвани самостоятелно. Всяка от тях съответства на отделен аспект на брака. Последованието на Обручението е новата форма на брачния договор, при която женихът и невестата дават обещание за взаимна вярност. Отначало тази церемония е била гражданска. Поемайки отговорността за нея, Църквата не отменя правните и моралните задължения, налагани от старозаветното и от римското право, и продължаващи да бъдат валидни и в нашето съвременно общество. Тя по-скоро ги изпълва с ново библейско и духовно значение.

Проблемът за красотата в миросъзерцанието на Достоевски

1. Налице са достатъчно основания да твърдим, че Достоевски през целия си живот се е интересувал от въпроса за красотата, за смисъла и за задачите на изкуството. Веднъж той пише на брат си: „Заседнах над една статия за изкуството. Тази моя статия е плод на десетилетни обмисляния… В собствен смисъл става дума за целите на християнството в изкуството“. В Дневник на писателя за 1873 г. откриваме множество отделни мисли, които явно представляват откъси от формираща се система на естетически светоглед, макар че към онова време в ума на Достоевски вече са бродили – впрочем недостатъчно оформени – същите тези мисли за трагедията на красотата, които той с такава сила ще изкаже по-късно в Братя Карамазови. В едно писмо до Полонски (1876 г.) Достоевски пише: „… бих искал да пиша за литературата и за това, за което никой от тридесетте насам не е написал нищо – за чистата красота“.

Действително в съзнанието на Достоевски през цялото време е вървяла една голяма вътрешна работа по въпросите за смисъла на красотата, за задачите на изкуството, и ако все пак тази работа толкова малко (в сравнение с другите теми) се е отразявала в неговото творчество, то причината за това трябва да търсим там, че у него много рано (но, разбира се, вече след каторгата) се е натрупало и едно дълбоко раздвоение, с което той по никакъв начин не е успявал да се справя. От една страна, мислите на Достоевски настойчиво са се развивали в посоката на тези идеи, чиято кулминация е формулата „красотата ще спаси света“, а от друга у него с не по-малка сила и с времето все по-определено се е проявявало съзнанието за това, че красотата не е спасяваща сила, а обект на спасението… И тези два цикъла идеи са се развивали у Достоевски паралелно, преплитайки се и усложнявайки се взаимно. По същество Достоевски така и не се е справил с тази трагическа антиномия, нито е успял да изработи цялостен естетически възглед за света. Можем само да следим борбата на тези два антиномически цикъла идеи при него – „вярата в изкуството“ е била у Достоевски прекалено дълбоко свързана с неговото почвеничество, за да отстъпи лесно място на трагическата концепция за красотата. Крушението на естетическата утопия е разрушило на практика цялата система на историософията на Достоевски, разголвало е затаената мечта за „възстановяването“ на човечеството, разкривало е в нея елементи на истински натурализъм. Нужно е било преустройство на целия светоглед, ала смъртта е попречила за изпълнението на тази задача.

Търсене на „религиозния минимум“ в социалната антропология на 19-20 в.

Съвременната философия на религията е тясно обвързана с други дисциплини от философския и богословския цикъл: със социологията, със социалната антропология, с религиознанието и т. н. Именно този интердисциплинарен аспект дава възможност да погледнем по нов начин към проблема за определянето на онзи „минимум“ проявление на религиозния живот, по който може да се съди за наличието на религиозен компонент в едно или друго общество.

Общата тенденция при изучаването на религията в епохата на Просвещението се е състояла в постепенното отделяне на собствено конфесионалната съставна на научната парадигма (все още запазвана на началния етап от европейската Модерност – от Бейкън до Лайбниц) от извънконфесионалния („мирогледно независим“) научен подход, който господстващият от втората половина на деветнадесетото столетие позитивизъм изисква. Впоследствие именно позитивизмът, заедно с еволюционизма (а след революцията – и с марксизма) става научна парадигма в религиоведческата област, която възтържествува към началото на миналото столетие в световната наука.

Религия и култура

Съвременният човек мисли религията, не само чуждата, но и своята, като една от съставните части на културата. В града, където той живее, има здания, предназначени за богослужение, има и театри, библиотеки, пощенски станции, универсални магазини, а подобно на това и в съзнанието му са разположени, като на рафтовете на един и същи шкаф, и представи и понятия, свързани с религията, и всевъзможни други, отнасящи се да кажем към музиката, астрономията, медицината, шахматната игра. Затова на него му се струва напълно естествено, когато в книгите влиза най-напред обзор на събитията за някакъв период от древногръцката например история, а след това параграфи или глави, посветени на стопанството, на домашния бит, религията, литературата и изкуството от същия този период. На практика обаче тези привични възгледи са в рязко противоречие както с историческата истина, така и с вътрешната логика на нещата. Религията не е там, където е културата, с всичките свои раздели, а някъде зад нея или в нейната основа. И затова тя не е някаква част или област от културата, защото цялата култура представлява излъчване на религията. И с това обаче все още не е казано всичко. Културата тръгва от религията, но не ни въвежда в нея. И веднага щом погледнем културата от гледната точка на религията, ще ни се прииска да зачеркнем заглавието на тези размишления или поне да заменим в тях съюза „и“ с рязка разделяща черта.

Нашата мисия, нашият глас и нашето присъствие в Америка

В месеците преди своето отминаване от този свят о. Леонид работеше над преработена версия на обръщението, което следва, за да бъде то публикувано в „Public Orthodoxy“. Тъй като не успя да завърши работата си, с благословението на неговото семейство публикуваме пълния текст на основния доклад, който той предложи пред Всеамериканския събор през юли 2018 г. Благодарни сме на о. Леонид – за неговата прозорливост, доброта и подкрепа. Вечна му памет.[1]

Тази вечер предавам послание към всички нас – към вас и към мене – от св. Герман Аляскински. Ето думите на св. Герман към нас:

От този ден нататък, от този час, от тази минута нека обичаме Бога повече от всичко и да се стремим да изпълняваме Неговата свята воля

Нашето поклонничество като православни християни в Северна Америка, нашият път като Православната църква в Америка започва с пристигането тук на православните монаси-мисионери в Аляска. Сред тях е имало и един светец – човек, живял свят живот и принесъл свидетелство на святост.

С разгръщането на нашето пътуване през времето се проявява и идентичността на Православната църква в Америка. Ние бяхме проверявани и изпитвани, имахме усилни времена, сблъскахме се с кризи и постигахме успехи. Нека заедно поразсъждаваме над нашия път. Вероятно ще открием онова, което днес конституира нашата идентичност.