Русия, Евразия, Византия

Нашата епоха отново поставя въпроса за мястото на Русия – като събирателна „християнска нация“ – в Европа. Старият спор между славянофилите и западниците за това с Европа ли върви Русия, или върви по пътища, различни от пътищата на Европа, и дори против Европа, продължава. И западничеството, и славянофилството, които като че ли бяха изчерпали аргументите си, се възраждат с нова аргументация, на основата на преживения исторически опит. Това възраждане на историко-философската рефлексия свидетелства за това, че революцията е затворила цял един период от руската история – петербургския, и го е затворила така, че, в общото съзнание, „завръщане към миналото няма“: пред Русия е открит нов път, който все още не е известно накъде води. Естествено, от тук се ражда размисъл, расте тревога, трагически недоумения за съдбините на Русия, за сфинкса на руската история. Питаме се съхранява ли се единството на руската душа – при тази рязкост и радикализъм на историческите превратности?

Когато корабът е превзет и пътят към православието минава само през Русия

„Естествено, той се опитваше да скрие осакатената си ръка,
затова винаги носеше знаме“.

(Тасос Ливадитис, „Идеологът“, Есенни ръкописи)

От много години витае едно тревожно усещане, свързано с преминаването на американски протестанти към Православната църква. Макар че сред тях не липсват диаманти, често се срещат вярващи, които имат ултраконсервативни възгледи, понякога дори фундаменталистки. В някои случаи тази тенденция се проявява веднага след обръщането им, докато в други случаи са необходими години, за да се стигне до постепенно преминаване към крайни позиции.

Феноменът на религиозното обръщане е многопластов, а мотивите понякога са неосъзнати. Неговото психологическо (понякога дори психиатрично) изследване е повече от необходимо, то е спешно. То засяга същността и бъдещето на Църквата.

Войната и позоваванията на магичното съзнание

Както много пъти беше отбелязано, нарастващата руска агресия срещу Украйна е идеологически подплатена с помощта на квази-религиозна доктрина, популяризираща някаква изключителност на руската цивилизация – доктрина, която беше брандирана като „русский мир“. Тази доктрина обаче не е единственият квази-религиозен аспект на войната. Тези, които одобряват войната, се опитват да я оправдаят при привличането на широк спектър от аргументи, които изглеждат религиозни. В моя статия за базирания в Швеция блог „Religion in Praxis“ се опитах да докажа, че както Владимир Путин, така и неговите ешове в Руската православна църква, биват движени от дуалистичен светоглед, който е нехристиянски и анти-библейски, и който разглежда света като черно-бял, като разделен на две части, едната от които е същностно добра, а другата – същностно зла. В този светоглед Русия е въплъщение на първата част, докато Западът – на втората. Руската пропаганда ефективно се позовава на този светоглед, усилвайки го в средите на целевите си групи.

Доброто, злото и смъртта

Смъртта хвърля трагичен воал върху човешкото битие и тъмнина върху живота на цялото Творение. Но човешката личност чрез разума, който търси смисъл в съществуването, не може да приеме липсата на смисъл в окончателната смърт. Възприета като окончателно събитие, тя лишава от смисъл не само човешките същества и тяхното битие (защото, ако едно същество или неговото поколение едно по едно умират завинаги, какъв би бил смисълът?), но и целия свят. Защото значенията на нещата, усещани от хора, лишени от смисъл, също нямат никакъв смисъл. Но смислите в света не могат да бъдат отречени, както не може да се приема за лишена от смисъл и способността на човешките същества да мислят, а ако в хората нямаше никакъв смисъл, то това би означавало, че те напразно биха търсили и намирали някакви смисли.

Да не говорим и за това, че окончателната смърт би направила излишна или необяснима не само човешката способност за мислене, а и всички духовни ценности, които крепят човека: взаимната любов, радостта, която извира от тази любов, болките, които си причиняват хората поради невнимание, раздялата, голямата отговорност, която някой има за другиго, непосилието да не поменаваме близките си след смъртта им; значимостта, която придаваме на делата, извършени за доброто и за запазване в паметта на потомството; надеждата, че онези, които извършват всички тези добри дела, ще имат от тях полза за вечността…

Ако пък смъртта не е окончателно събитие за човешките същества, какъв положителен смисъл може да се съдържа в нея, който все пак те трябва да понесат? Ще се опитаме да очертаем този смисъл – така, както го вижда християнската вяра.

Лицето, което замества благодатта и наложената другост

Критика на богословието на митр. Йоан (Зизиулас)

Въведение

Ако това, което пише на корицата на книгата на Дъглас Найд (ред.) Богословието на Йоан Зизиулас. Лице и Църква,[1] че „Йоан Зизиулас е всеобщо признат като най-значимия православен богослов през последния половин век“, е вярно, то тогава най-същностен дълг на православните богослови от най-новото поколение е да изследват отново и отново в дълбочина богословието му. И това е един още по-настоятелен дълг за онези православни богослови, които – както е в случая с автора на настоящия текст – са били дълбоко и за дълъг период от време свързани с него на почти всички равнища на академичния живот. Този вид изследване се ражда от чувството за отговорност пред православното богословие и пред вселенското свидетелство, което то носи, както и спрямо възможната духовна обвързаност със съвременното богословско-философско изследване. Пергамският митрополит е богослов с голямо вдъхновение и човек на Църквата. Еклисиологията като онтология, есхатологията като истинен смисъл на историята, диалектиката лице-природа, църковният мистицизъм, пневматологичната христология са само някои от неоценимите приноси на митр. Йоан (Зизиулас) към съвременното богословие. Но преди всичко е неговата дълбока отдаденост към уникалната ценност на християнското богословие, както то извира от евхаристийния опит – нещо, което позволява не само едно съгласие, но – както смятам – и един диалог с него, ако нашите предпоставки не са различни от неговите: да свържем православното богословие с най-интересните аспекти на съвременните духовни търсения.