Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Християнството пред лицето на съвременната социална действителност

Публикувана на Вторник, 11 Август 2020 Написана от Георги Федотов

G FedotovТова, което възнамерявам да изнеса, не е дори реч, а просто скромна историческа справка, в качеството си на историк – този път от историята на съвременността. Темата ми ще бъде отношението на западното християнство към социалния проблем в нашето съвремие. Вярно остава всичко онова, което беше казано по отношение на тази липса на подготовка, с която цялото християнско човечество посреща съвременната катастрофа. Разбира се, това е така: всички ние, всеки от нас, се изправяме срещу събитията подобно на неразумните девици, с празни светилници, от които се е изчерпала любовта. При все това обаче, в различни кръгове на християнското общество все пак са се полагали и днес се полагат усилия за спиране на тази надигаща се катастрофа. Тези усилия са, може би, твърде слаби в сравнение с грандиозната задача, която стои пред християнството, но, все пак, те се полагат, а за тях не знаем почти нищо. Ние, руснаците, изхвърлени от съдбата в Европа, бяхме задължени да знаем какво се върши около нас, но повечето от нас просто минават покрай него. При това дори с едно високомерие, а междувременно тук се върши делото Христово и за него бих искал да кажа няколко думи. По отношение на социалния проблем съвременното, следвоенното християнство, вече съвсем не е това, което е било до войната, и напрежението на социалния идеализъм на християнските църкви, което ние наблюдаваме днес, съвсем не е от този мащаб и тежест, каквото е било в предишното столетие. За деветнадесетото, както и за осемнадесетото и за седемнадесетото столетия може без преувеличение да се каже, че Църквата – както Западната, така и Източната, в областта на социалните отношения стои на почвата на съществуващия строй, в стремеж да го оправдае, особено в Протестантския запад, макар и с цената на жестока измяна по отношение на евангелската истина. От време на време оправданието на капитализма в Англия или в протестантска Германия в средата на 19 в. е възприемало форми, които са наистина възмутителни. В най-добрия случай е било налице просто едно пренебрегване на онази социална задача на християнската любов, с която е живяло средновековното християнство. Сега на Запад е почти невъзможно да се срещне принципно обосноваване и защита на капиталистическата система, които да са религиозно оправдани на почвата на християнската етика. В този смисъл налице е нещо, което безвъзвратно си е отишло в миналото. Ние, разбира се, знаем, че и в деветнадесетото столетие се появяват отделни идеалисти-християни, апостоли на социалната правда, но относителното тегло на тези течения в общите рамки на света не е било голямо. Възможно е да се напише историята на Европа през 19 в. без да се спомене за социалните движения в Римокатолическата и в протестантските църкви. За историята на съвременните социални кризи това би било невъзможно.

За истинската революционност

Публикувана на Петък, 07 Август 2020 Написана от Преп. Мария (Скобцова)

2 St Maria SkobtsovaВ съветска Русия стана добър тон да се озвучава с пълен глас революционността на компартията и да се изобличава контрареволюционността на нейните противници, при това не само на политическите, а и на идеологическите противници. Някой с нещичко дребно е прегрешил против догмите на материализма – да речем, заявил е себе си като виталист[1] – и, разбира се, черната контрареволюционна хидра на часа бива разкрита и изобличена.

От друга страна, мнозина противници на съветската власт с особена сила наблягат на това, че те са такива главно затова, защото тази власт е крайно контрареволюционна, защото е провалила руската революция и е хвърлила Русия в бездната на произвола, на тъмнината и на диктаторските похвати на разните малки наполеоновци.

Струва ми се, че би следвало внимателно да се ориентираме в значението на тези термини: революционен и контрареволюционен.

Да опитаме сега да се ориентираме към кое от трите споменати направления принадлежи руският комунизъм.

На стража на свободата: майка Мария и Бердяев

Публикувана на Вторник, 28 Юли 2020 Написана от Прот. Сергей Хакел

N Berjaev M Skobtsova St TsankovВлиянието на приятеля

През времето на своята парижка емиграция Елисавета Юриевна Скобцова (майка Мария) неизменно е поддържала приятелски отношения с Бердяев. Не е случайно това, че неговата религиозно-философска академия се е намирала на ул. „Лурмел“ 77.[1] Майка Мария често се е срещала с Бердяев не само „на Лурмел“, но и в дома му в Кламар. Сам Бердяев пък, както сам той е казвал, много е обичал майка Мария, макар и понякога да е спорил жестоко с нея.

Свобода в емиграция

Тяхното отношение към свободата е било еднакво важно и за двамата. И двамата са смятали, че емигрантите имат особени възможности да изявяват свобода. В крайна сметка, те ще бъдат длъжни да завърнат своя „свободен, творчески, дръзновен дух“ в своята родина. За майка Мария това е било не просто нравствен императив, но и призвание.

Призвание, което изисква пълен отказ от самия себе си. По думите на майка Мария, „опустошителната“ свобода изисква христоподобно понизяване. Свободата, това е един „страшен дар“. Заедно с майка Мария, Бердяев също се позовава на „бремето и тежестта на свободата“. При което това бреме е неотложна част от църковния живот. „Църквата е порядък на любовта и свободата, единство на любовта и свободата“.

Може ли хората да бъдат спасени?

Публикувана на Петък, 24 Юли 2020 Написана от Дейвид Б. Харт

David B HartПреди да възобновя моя „маршрут“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, един допълнителен момент си заслужава, изглежда, да се подчертае. Макар в предната част да беше повдигнат въпросът „Бог планира ли или допуска злото“, темата на тази книга няма нищо общо с традиционните проблеми на рационалната теодицея. Въпросът не е „Защо Бог позволява зло, след като е всезнаещ и всемогъщ?“, или „Защо възможността за извършване на зло е необходима за творението?“, или дори „Това ли е най-добрият от всичките възможни светове?“. Зададени на точното място, тези въпроси са съвършено интересни питания (така поне ги чувам аз), само че това място не е тази моя книга.

Добро мереологично[1] правило е, че да се опитаме да разберем цялото, от гледната точка на неговите части, и да се опитаме да разберем частите в светлината на цялото, са две много различни операции на разума (за да сме точни – индукция и дедукция). Едно е да се опитаме да отсъдим относно релативната доброта или лошота на отделното зло в отношение към някакви крайни цели, които ние не можем да видим, и съвсем друго е да отсъдим относно добротата или лошотата на един предполагаемо цялостен разказ, имащ претенцията да описва цялостната свързаност на всички свои отделни събития. Първото отсъждане никога не може да бъде повече от нещо предполагаемо – второто е въпрос на логика. Логически погледнато, възможно е и да съществува такова нещо като зло, което е изкупено в онова по-голямо добро, към което то води; не съществува обаче такова нещо като неизкупено зло, което да не принизява всяка добра цел, към която то би могло да води, до нещо, чиято стойност остава чисто относителна. В първия случай логически възможно е злото да не е необходимост от гледна точка на крайния резултат, а реална възможност в смисъл на нещо временно, макар дори, в такъв случай само като лишение, което, в края на краищата, ще бъде изтрито от „цялостната картина“.

Мисли за Църквата и нейното отношение към държавата

Публикувана на Вторник, 21 Юли 2020 Написана от Виенски и Австрийски архиеп. Натанаил (Лвов)

Archbishop Natanail LvovЗа Църквата много говорят и пишат разни хора. Нападат я, говорят от нейно име, предявяват към нея изисквания. Много често обаче, при това, може да се забележи, че в разговорите и споровете за Църквата тя бива представяна различно от начина, по който сама мисли себе си.

Разбира се, в една кратка статия не е възможно да се даде изчерпателна представа за църковното учение за Църквата, само че на нас ни се иска, макар и само схематично, да напомним за тази страна от представата за Църквата, която, наричайки я „мистична“, най-често забравят, но която по същество е най-главната за християнина, който вярва в Църквата.

Когато определят Църквата като „общество от вярващи“, това е особено неточно, тъй като Църквата не е само общество. Сама себе си, чрез устата на апостолите и св. отци, Църквата най-често определя като „тяло Христово“, организъм, глава на който е Христос (Еф. 1:22; 5:23; Кол. 1:18).

Което не е просто метафора, образ, подобно на почти нищо неизразяващия образ, който представлява наименованието на „главата“ на ръководителя на една или на друга организация, на председателя на едно или друго общество.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uqrq6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме