Непорочното зачатие в контекста на новото руско богословие

Спорът между двете църкви

Георги Флоровски пише: „Мария е избрана, за да стане майка на въплътяващия се Господ. Трябва да предположим, че е готова за това необикновено служение – тя е подготвена от Самия Бог. Можем ли да определим в какво се състои характерът на тази подготовка? Тук се изправяме пред антиномията, за която вече споменахме. Пресветата Дева е представителка на целия човешки род, т. е. на падналото човечество, на „Стария Адам“. Но тя е и „Втората Ева“, с нея започва „ново поколение“. На Предвечния съвет тя е отделена от човечеството, но това „отделяне“ не разкъсва нейната същностна връзка с човешкия род. Възможно ли е да подредим това тайнствено противоречие в логическа схема? Римокатолическият догмат за Непорочното зачатие на Дева Мария представлява сам по себе си смел и благороден опит за решение. Но такова решение има смисъл само в контекста на особеното и невярно в основата си понятие за първородния грях при католиците. По-точно казано, този „догмат“ е само ненужно усложнение, а неговата неудачна терминология затъмнява неоспоримата истина на католическата вяра“.[1]

Краят на „консервативния икуменизъм“

Не всички критици на секуларния либерализъм през последните петдесет години са се замесвали във флиртове с фашизма, но в апокалипсиса (буквално – демаскирането[1]), който войната на Путин срещу Украйна представлява, можем да видим повече от всякога ужасяващите последствия от неясното разграничаване на двете.

През януари 1975 г. о. Александър Шмеман, по онова време декан на Семинарията „Св. Владимир“, подписва „Хартфордския призив“,[2] иницииран от бъдещия основател и редактор на First Things Ричард Джон Нюхаус.[3] Декларацията назовава тринадесет на брой „широко разпространени, неверни и отслабващи“ тенденции, които подписалите я разглеждат като характерни за епохата, сред които е идеята, че „съвременната мисъл е превъзхождаща“ и е „нормативна за християнската вяра и живот“ в сравнение с „всички минали форми на разбиране на реалността“. Хартфордският призив е ранен пример за това, което Андрей Шишков нарече „консервативен икуменизъм“.[4] Той е едно съвместно изявление на римокатолици, православни християни и протестанти, които са критично настроени към либералните, секуларизиращи тенденции в обществото и в религията.

Едно литургическо предложение

Продължение от „Венчанието“

Един последен въпрос, който с право може да бъде зададен, е: дали първоначалната връзка, съществувала между Евхаристията и брака, не би трябвало да бъде възстановена в практиката на Църквата? Мнението ни е, че трябва – по един отговорен и компетентен начин, под съответстващото ръководство на църковните власти.

Всъщност както гръцкият Евхологион, така и славянският Требник изискват службата да бъде извършвана „след божествената Литургия“, докато свещеникът все още „… стои в светилището“.[1] Тъй като обаче това изискване никога не се изпълнява на практика, така че връзката между Евхаристията и брака не става видима изобщо от начина, по който се отслужва Венчанието (обичайно следобедно време), едно възстановяване на първоначалния чин на Венчанието в рамките на самата Литургия (виж Глава 4 по-горе – тук) би било най-добрият начин – и от пастирска, и от литургична гледна точка – за разкриване на действителните измерения на християнския брак.

Основи на православната антропология

Като пример за това доколко православната антропология се различава от тази на западните вероизповедания може да ни служи различното отношение към родния език в различните вероизповедания. В римокатолическия свят е утвърдена езикова еднаквост, по силата на което езикът се е оказал вън от действието на Църквата. Такова отношение към езика, превръщайки го в просто естествено явление, където няма място за светинята, отделя Църквата от основната сила, с която е свързано развитието на човешкия дух.

Друго откриваме в протестантизма, където на родния език е даден пълен простор, където няма никакво стеснение службите да се извършват на своя език, но, според общия възглед на протестантизма, езикът се признава просто за някакво „естествено“ явление, при отсъствието на каквато и да било идея за освещаване на езика.

При нас пък, православните, съществува убеждението, че с освещаването на езика в Църквата се случва едно дълбоко навлизане в душата на църковността. Това, че при нас църковните служби вървят на роден език, най-тясно свързва сферата на религиозното с тази на националното.

Духовността и културата на Русия от края на деветнадесетото – началото на двадесетото столетие през очите на св. Йоан Кронщадски и св. Николай Японски

В продължение на седемдесет и две години протойереят от катедралния събор на Кронщад „Св. ап. Андрей“ – о. Йоан Кронщадски (1829-1908), и просветителят на Япония – архиеп. Николай (1836-1912), са били съвременници. Сравнително неотдавна и двамата са причислени към лика на светците: седем години по възрастният о. Йоан Кронщадски – през 1964 г. (от Руската православна задгранична църква, а в 1990 г. – от отечествената), а шест години след него, през 1970 г. – и архиеп. Николай Японски.

И двамата са от дълбоката руска провинция: о. Йоан (Иван Илич Сергиев) е роден в с. Сура, в Пинежска околия на Архангелска губерния, а св. Николай (Иван Дмитриевич Касаткин) – в Берьозовски погост,[1] Белска околия на Смоленска губерния. И двамата са завършили провинциални духовни семинарии: о. Йоан – Архангелската, а св. Николай – Смоленската. Сетне и двамата завършват образованието си в Петербургската духовна академия: о. Йоан – през 1855 г., а св. Николай – пет години по-късно, през 1860 г.