Едно литургическо предложение

Продължение от „Венчанието“

Един последен въпрос, който с право може да бъде зададен, е: дали първоначалната връзка, съществувала между Евхаристията и брака, не би трябвало да бъде възстановена в практиката на Църквата? Мнението ни е, че трябва – по един отговорен и компетентен начин, под съответстващото ръководство на църковните власти.

Всъщност както гръцкият Евхологион, така и славянският Требник изискват службата да бъде извършвана „след божествената Литургия“, докато свещеникът все още „… стои в светилището“.[1] Тъй като обаче това изискване никога не се изпълнява на практика, така че връзката между Евхаристията и брака не става видима изобщо от начина, по който се отслужва Венчанието (обичайно следобедно време), едно възстановяване на първоначалния чин на Венчанието в рамките на самата Литургия (виж Глава 4 по-горе – тук) би било най-добрият начин – и от пастирска, и от литургична гледна точка – за разкриване на действителните измерения на християнския брак.

Основи на православната антропология

Като пример за това доколко православната антропология се различава от тази на западните вероизповедания може да ни служи различното отношение към родния език в различните вероизповедания. В римокатолическия свят е утвърдена езикова еднаквост, по силата на което езикът се е оказал вън от действието на Църквата. Такова отношение към езика, превръщайки го в просто естествено явление, където няма място за светинята, отделя Църквата от основната сила, с която е свързано развитието на човешкия дух.

Друго откриваме в протестантизма, където на родния език е даден пълен простор, където няма никакво стеснение службите да се извършват на своя език, но, според общия възглед на протестантизма, езикът се признава просто за някакво „естествено“ явление, при отсъствието на каквато и да било идея за освещаване на езика.

При нас пък, православните, съществува убеждението, че с освещаването на езика в Църквата се случва едно дълбоко навлизане в душата на църковността. Това, че при нас църковните служби вървят на роден език, най-тясно свързва сферата на религиозното с тази на националното.

Духовността и културата на Русия от края на деветнадесетото – началото на двадесетото столетие през очите на св. Йоан Кронщадски и св. Николай Японски

В продължение на седемдесет и две години протойереят от катедралния събор на Кронщад „Св. ап. Андрей“ – о. Йоан Кронщадски (1829-1908), и просветителят на Япония – архиеп. Николай (1836-1912), са били съвременници. Сравнително неотдавна и двамата са причислени към лика на светците: седем години по възрастният о. Йоан Кронщадски – през 1964 г. (от Руската православна задгранична църква, а в 1990 г. – от отечествената), а шест години след него, през 1970 г. – и архиеп. Николай Японски.

И двамата са от дълбоката руска провинция: о. Йоан (Иван Илич Сергиев) е роден в с. Сура, в Пинежска околия на Архангелска губерния, а св. Николай (Иван Дмитриевич Касаткин) – в Берьозовски погост,[1] Белска околия на Смоленска губерния. И двамата са завършили провинциални духовни семинарии: о. Йоан – Архангелската, а св. Николай – Смоленската. Сетне и двамата завършват образованието си в Петербургската духовна академия: о. Йоан – през 1855 г., а св. Николай – пет години по-късно, през 1860 г.

Пасхални размисли

Под звъна на камбаните, при ликуването на природата и хората, на най-великия от християнските празници започваме скромното си дело.

Отново християнският свят празнува окончателната победа на доброто над злото, на живота над смъртта, на творческата, възсъздаваща любов над разлагащата вражда, и тази победа, постигната от Богочовека и завинаги спасила света и човеците, той празнува като залог и предвкусване на вечното, мирово възкресяване и преобразяване на тварите. И, предвкусвайки чрез вярата, той преживява окончателното тържество още сега – като факт, който вече е осъществен, като сияние на светлината в обкръжаващата ни тъмнина, като разгаряща се любов и радост от нея посред царствата на враждата и раздора.

Възкръсналият Христос и до днес възкръсва и в душата на всеки човек, и в душите на народите, и яркото сияние на Възкръсналия, прониквайки през нощната тъмнина, не само ослепява радостното око, но също и пронизва с ослепителната светлина на съвестта мрака, в който ние живеем, осветлявайки тази Голгота, в която ние превръщаме света. И пението на ангелите в небесата се слива с хрипа и стоновете, носещи се от лобното място. В деня на Възкресението ние не можем – докато сме живи – да забравим за Голгота, нито можем да победим Голгота, не можем да го направим и не сме длъжни да го правим.

Победата, победила света

Само веднъж през църковната година се дава вкусването на чистата, непримесена с нищо друго, бяла като слънчево сияние радост. Това се случва в Пасхалната нощ. Като от препълнена чаша тази радост се излива навън, отвъд църковната ограда и е готова да обхване със сияещ облак-нимб целия свят.

„Радвайте се!“ – такива са първите думи на Възсиялия от покривалото на гроба, от скръбната и окървавена плащаница Христос. „Чиста Дево, радвай се!“, звучи ангелското, вътрешноцърковно приветствие към тази, която сама е живо олицетворение на Църквата.

„Христос възкръсна, веселие вечно“ – гърми из целия космос църковният лик!

А Словото на св. Йоан Златоуст, произнасяно в края на Пасхалната утринна? Този бликащ, самозабравил се от радост, неизчерпаем източник на всеопрощение, на радост и любов – наистина огнено възвестяване на свещеното слово, което, макар и да не е било внесено в канона, заема обаче там царствено място по правото на първородството.