Юдаизмът и Новият Завет

Продължение от „Бракът: православна перспектива – Увод“

Старозаветната юдаистична мисъл вижда по същество смисъла и целта на брака в създаването на потомство. Най-явният и задължителен знак на Божието благоволение за него е в продължението на рода. Предаността и вярата на Авраам в Бога довеждат до обещанието за прославящо потомство: „ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг; и твоето семе ще завладее градовете на враговете си; и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, задето послуша гласа Ми“ (Бит. 22:17-18). Това тържествено обещание, дадено на Авраам, обяснява защо бездетието е било възприемано като проклятие, особено за жените.

Този възглед, намерил толкова недвусмислен израз в Стария Завет, е първоначално свързан с факта, че в ранното юдейство е нямало ясна представа за лично оцеляване след смъртта. В най-добрия случай човек е могъл да се надява на несъвършено съществуване в мрачно място, наречено шеол (често погрешно превеждано като „ад“). Псалмопевецът моли Бога да му помогне срещу враговете, които искат да го убият; той знае, че Бог „вече си не спомня“ мъртвите, лежащи в гроба, тъй като „са отблъснати от [Неговата] ръка“. Просейки Божията помощ против тези, които искат да го убият, той скептично предизвиква Бога: „Нима над мъртви ще направиш чудо? Нима мъртвите ще станат и ще Те славят?“ (Пс. 87:11). Бог е „Бог на живите“, не на умрелите. Обещанието, дадено на Авраам обаче е предполагало, че животът може да бъде увековечен чрез потомството, а оттук и централно значение на раждането на деца.

Неделя православна

Днес си припомняме една велика духовна победа, която Божията св. Православна църква е извоювала преди точно хиляда сто шестдесет и три години [текстът е писан през 2006 г. (бел. ред.)], на днешния 11-ти март, т. е. Първата или чистата неделя на Великия пост, когато тогавашните християни, както и ние днес, чрез пост, молитва и вършене на добри дела са победили еретиците и разколниците и така на практика са удостоверили истинността на Христовите думи: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21).[1] Както казва св. ап. Павел, „облечете се във всеоръжието Божие, … облечете се в бронята на правдата, … вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението…“ (Еф. 6:11-17). Не с война, нито с насилие, а с молитва и пост. Това е нашето християнско оръжие, с което ние побеждаваме и себе си, и тези около себе си. От древност до днес християните винаги са постъпвали така и са побеждавали не с огън и меч, а със саможертвено и смирено любовно уподобяване на Господ Иисус Христос и Неговите последователи.

Византийските причастни лъжички: преглед на свидетелствата

В днешно време във всички православни[1] традиции с изключение на арменската за преподаване на Евхаристията се използват различни видове позлатени метални лъжички.[2] Във византийския обряд тази употреба е ограничена до приобщаването на нисшето духовенство и лаоса [миряните] под двата вида, чрез интинкция[3] – осветеният хляб се потапя в осветеното вино и, така потопен, се подава на причастника с лъжичка.[4] Това обаче не е единственият, нито дори обичайният начин за употребяване на причастната лъжичка в невизантийския Изток.[5] Сред дохалкидонците [наричани също „нехалкидонци“ – тези, които не са възприели решенията на Четвъртия вселенски събор в Халкидон], сирийското православно духовенство [т. е. сирояковитското] се причастява с лъжичката от потира [с осветеното вино], а след това причастява миряните [със същата лъжичка] чрез интинкция.[6] Коптските и етиопските православни [т. е. нехалкидонци] използват лъжичката не за интинкция, а за причастяване от Потира [с осветеното вино] както на духовенството, така и на миряните.[7] Единствените, които запазват непокътната древната практика на причастяване на възрастните под двата вида отделно и [давайки осветения хляб] в ръка, са Коптската и Етиопската църкви, както и Източната Сирийска (Асирийската) църква на Изтока.

Не е изяснено точно кога и защо изначалната традиция за преподаване на св. Дарове отделно в ръцете на причастниците е изоставена в полза на преподаването им под двата вида заедно – чрез причастна лъжичка.[8] Тук ще оставя настрана въпроса защо[9] и ще се съсредоточа върху кога. Като цяло, този въпрос е относително слабо проучен, а преките литургически извори не помагат много. Рубриките на византийските литургически ръкописи като цяло мълчат за причастяването на лаоса, дори много от свидетелствата на византийската рубрикална традиция – така, както са кодифицирани в диатаксисите,[10] са съставени след преминаването към практиката на причастяването с лъжичка.[11]

Бракът: православна перспектива – Увод

Православните катехизиси и учебници неизменно определят брака като църковно тайнство или „тайна“. На пръв поглед подобно определение може да изглежда странно. В крайна сметка, бракът се практикува както от християни, така и от не-християни, и от атеисти, от поколения хора, които никога не са чували значението на думата „тайнство“. Човек се ражда, жени се, раждат му се деца и умира. Това са природните закони, които Бог е установил и е благословил, и все пак бракът се разглежда от Църквата по специален начин. Особеното благословение, което тя дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, се нарича „тайнство“. Защо това е така?

На брака са посветени множество трудове и книги, написани от римокатолици и протестанти, от психолози, психоаналитици, от социолози и специалисти по канонично право. В наши дни масмедиите култивират интереса към теми, свързани със сексуалната природа на човека. Те публично обсъждат въпроси, които пуританските поколения от миналото не биха разглеждали дори насаме. Широко разпространено е убеждението, че Фройд и Юнг са революционизирали не просто сексуалната етика, а и самото разбиране за човешката природа. От своя страна, Римокатолическата църква също заема позиции, които е трудно да бъдат оправдани – като например тоталната забрана на „изкуствения“ контрол върху раждаемостта (сякаш може да се направи недвусмислено разграничение между „изкуствена“ и „естествена“ контрацепция). На практика кризата, която папската енциклика Humanae vitae поражда в римокатолическия свят, далеч не се ограничава само до проблема с контрола върху раждаемостта: тя предполага една философията на брака и брачна отговорност. Всичко това налага да се даде оценка и отговор на тези въпроси от православна гледна точка.

Бдителността на вярата

Продължение от „Вяра и отговорност“ (тук)

Във времето, когато руският народ е призоваван към атеистична бдителност, ние – православните пастири на Руската църква – зовем към бдителност към Христовата вяра. „Защото ще дойде време, – говори св. ап. Павел – когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат. Но ти във всичко бодърствувай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни“ (2 Тим. 4:3-5).

На бдителност ни учи Бог, но на нея учи и лукавият враг. На бдителност ни учат и учениците Христови – нея проповядват и духовете на тъмнината. Евангелието възвестява светата бдителност на вярата. Невярващите пък учат на класова, расова и партийна бдителност, която съпровождат с всякакво насилствено организиране на човешкото общество в света. Християнската бдителност – това е разбиране на пътищата на спасението и на освобождаването на човешката душа в Бога, привличане на всички хора към Христа Иисуса, Спасителя на света… Светлата бдителност е християнска любов. От любов Господ е създал Църквата, но не като „партия на апостолите“, не като „партия на християните“.