Последващи бракове

Продължение от „Едно литургическо предложение“

Вече няколко пъти споменахме, че в цялата си канонична и литургична традиция Църквата последователно е отстоявала позицията, че вторият брак е несъвместим с християнската норма и се допуска само по снизхождение към човешката слабост (1 Кор. 7:9). Той може да бъде приеман и като втора възможност, предоставяна на мъж или жена да встъпят в истински брак в Христа, когато първият съюз е бил грешка (тъй като даже и църковното благословение не винаги може „магически“ да поправи човешка грешка!). Примерите на светци като например Тамара, царица на Грузия, които са встъпвали във втори брак, свидетелстват, че нормата, съгласно която само първият брак следва да бъде схващан като „истински“, не бива да се разбира по тясно юридически, легалистичен начин.

Остава обаче определеното от св. Василий Велики († 379 г.) в неговото Правило 4, щото встъпващите във втори брак, било то след овдовяване или след развод, да преминат през покаяние, т. е. да се въздържат от причастие в продължение на една или две години. Трети брак пък предполага покаяние от три, четири или дори пет години. „Такъв брак, пише св. Василий, ние не разглеждаме като брак, а като многобрачие, или по-скоро като прелюбодеяние, което изисква определена епитимия“ (пак там).

За духовността, църковността и митовете

Отговор на едно писмо, отнасящо се до Солженицин

1

Тъй като Вашето писмо, макар да не е адресирано до мен, несъмнено е обърнато и към мен, не мога да го оставя без отговор. Към това ме подтиква както дълбокото ми уважение към Вас, така и тази неочаквана, дълбоко поразила ме рязкост, с която Вие пишете за Солженицин.

Да, разбира се, Вие сте прав, когато пишете, че „не е лесно от далечината на Ню Йорк ориентирането в сложността на Вашия живот, в неговата – по Тютчев – „особена снага“,[1] която радикално го отличава в целия негов – и външен, и вътрешен – строй от живота на целия Запад“. Напълно съзнавам, че моето възприятие и разбирането ми за течащите в Русия процеси може да бъде и непълно, и погрешно, и предварително съм готов открито да призная грешките си, когато ми ги посочват. В свое оправдание, и по-точно в защита на това, че въобще дръзвам да пиша за Русия и за Руската църква, ще кажа само, че с годините очакването ми именно от страна на Русия и особено от страна на руското православие на онова вътрешно възраждане, без което светът няма да може да излезе от страшната си духовна криза, не само не е намалявало, но и все повече се е увеличавало. Никога не съм си присвоявал правото на какъвто и да било „съд“ над многострадалната Руска църква, макар, както Вие знаете, една голяма част от живота ми да премина в мъчителни разногласия и разделения с нея. Ето защо неотдавна тук, в Америка, преживях и продължавам да преживявам възстановяването на каноничното и евхаристийното общение с нея като победа на Църквата Христова, на нейното единство, на нейната любов над стихиите на мира сего. Ще прибавя обаче и това, че гласовете, свидетелствата и оценките, които достигат до нас от Русия, често биват противоречиви. И не означава ли това, че не само на съвременниците, но дори и на непосредствените участници в едни или други събития не винаги е дадено да разбират и да тълкуват тези събития в цялата им дълбочина и сложност.

Таворската светлина и преобразяването на ума

По повод книгата на свещ. П. А. Флоренски „Стълб и крепило на истината (Москва: „Путь“, 1914 г.)

1

В Евангелието има един дивен образ, олицетворяващ непрекратяващото се раздвоение в земния живот на човечеството. На планината Тавор избраните апостоли съзерцават светлия лик на преобразилия се Христос. Долу пък, в подножието на планината, насред общата суетня на рода „неверен и развратен“,[1] един бесноват скърца със зъби и от устата му излиза пяна,[2] и учениците Христови поради неверието си[3] са безсилни да го изцерят.

Това двойно изображение – на нашата надежда и на нашата мъка, прекрасно се съчетава в една цялостна картина, която преди няколко столетия Рафаело се е опитал да предаде в пълнота. Там, на планината, на избраните се е явило онова сияние на вечната слава, което трябва да изпълни и човешката душа, и външната природа. Тази слава не може да остава навеки в отвъдния свят. По същия начин и всички човешки души и лица трябва да просияят като слънце в Христа; по същия начин и целият телесен свят трябва да стане светла риза на преобразения Спасител! Нека вечносъществуващата светлина да слезе от планината и да изпълни със себе си равнината. В това и само в това се състои окончателният път към действителното и съвършено изцерение на обзетия от бесовство живот. При Рафаело тази мисъл е изразена чрез вдигнатия пръст на апостола, който, в отговор на молбата за изцерение на бесноватия, сочи към Тавор.[4]

Църквата като катастрофа

Когато сравняваме първия век на християнската история дори с четвъртия, няма как да не отбележим мащаба на духовната катастрофа на християнския проект като такъв.

Оценката на успеха или неуспеха на даден проект се определя от съотношението на замисъл и резултати. И тъй, в какво вярват и за какво мечтаят първите християни?

Преди всичко: те смятат, че държат в ръцете си ключовете на безсмъртието. Смъртта не е за онези, които са се причастили към Тялото на Въкръсналия Христос и сами са станали частица от Него. Те вече не ще видят смърт вовеки.

Но все пак християните започват да умират, при това не само екзекутираните, но и споминалите се по естествен начин – от болести и от старост.[1] Възниква въпросът „Как така?“. И идва отговорът на апостол Павел – по смисъла, че смъртта се връща при тях по тяхна вина: „Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста“ (1 Кор. 11:29-30).

Истинското християнство

1

Християни или не, знаем ли какво е християнството? Първите християни са имали чувството, че навлизат чрез вярата в странен и нов свят. Те са разбирали, че самата вяра е тайнствена, дар, получен от Бога. Затова са бързали, бързали са да опознаят новия живот, който се открива пред тях, за да донесат на другите благата вест, чута от тях, предполагайки, че краят на света наближава и че трябва да изкупят малкото им останало време. Оттогава са минали векове, а християнството, възприето в перспективата на европейския рационализъм, се е превърнало за невярващите в съвкупност от доктрини, съпоставими с марксизма или екзистенциализма, подвластно на едно безполезно и необосновано вярване; дори за вярващите, то много често се свежда до съвкупност от доктрини, гарнирани с практики. Установила се е рутината; начините на мислене на една цивилизация, отдалечена от библейското Откровение, прикриват плашещото своеобразие на християнството, на неговия Бог и реалността, върху която Той хвърля светлина другояче.

Забравихме истинското християнство. И би трябвало да се върнем към първите християни, към онези, които век след век и във всички изповедания на Църквата – тази на християните в Христос – са живели същата вяра под въздействието на същата благодат.