Бдителността на вярата

Продължение от „Вяра и отговорност“ (тук)

Във времето, когато руският народ е призоваван към атеистична бдителност, ние – православните пастири на Руската църква – зовем към бдителност към Христовата вяра. „Защото ще дойде време, – говори св. ап. Павел – когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат. Но ти във всичко бодърствувай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни“ (2 Тим. 4:3-5).

На бдителност ни учи Бог, но на нея учи и лукавият враг. На бдителност ни учат и учениците Христови – нея проповядват и духовете на тъмнината. Евангелието възвестява светата бдителност на вярата. Невярващите пък учат на класова, расова и партийна бдителност, която съпровождат с всякакво насилствено организиране на човешкото общество в света. Християнската бдителност – това е разбиране на пътищата на спасението и на освобождаването на човешката душа в Бога, привличане на всички хора към Христа Иисуса, Спасителя на света… Светлата бдителност е християнска любов. От любов Господ е създал Църквата, но не като „партия на апостолите“, не като „партия на християните“.

Вселенската патриаршия като изразител на каноничното съзнание на Православната църква

Вселенската патриаршия действително се радва на особен авторитет сред поместните православни църкви в областта на каноничната икономѝя на църковните дела, както ще бъде аргументирано това по-надолу чрез конкретни примери. По-подробно ще засегна значението, което Вселенската патриаршия винаги е отдавала на свещените канони и на спазването на каноничния ред и акривия, както и за възстановяването им, в случай че са потъпкани – както в епархиите, които се намират в нейна юрисдикция, така и в намиращите се извън нея сестри православни църкви. За целта Патриаршията се намесва, било като поканена от заинтересованите, било по собствен почин, „гледайки най-сурово на тези, които престъпват църковните наредби и предания“,[1] и като цяло грижейки се за доброто регулиране на функционирането на църковните институции.

1. Вселенската патриаршия, свещените канони и каноничният ред

В множество канонични текстове на светата Велика Христова църква[2] и най-вече в тяхната уводна част се говори подробно за значимостта и значението на свещените канони за живота на Църквата, „подкрепяна невидимо“ от тях. „По отношение на църковните и духовни дела“ те представляват „твърдата и непоклатима основа на духовния градеж на добрия църковен ред и доколкото дарованията на Духа се намират вградени в божествените и свещени канони на Църквата, те получават от тях и силата, и действието, и съществуването си, и се наричат свещени и почитаеми. И онези от удостоените със свещена степен и църковен чин, които се опират върху тази основа на божествените закони и свещени канони, те ще бъдат достойни за почит и благоговение, доколкото пазят определенията и наредбите на светата Църква. Когато обаче се явяват отстъпници на църковните разпоредби и пренебрегващи божествените закони и канони, тогава и те ще бъдат пренебрегнати и ще изгубят честта си, и ще отпаднат от църковната степен и чест – и правилно, тъй като свещеното слово казва: „Не пристъпвай вечните предели, поставени от отците ти“ [Прем. Сол. 22:28, според Седемдесетте] и „онова, което ти е заповядано, него разумявай“ [Прем. Сир. 3:22, според Седемдесетте]“.[3]

Има ли „талибани“ в Православната църква или за липсата на църковно съзнание

Ако четете най-новите блогове на самопровъзгласили се привърженици на Църквата, ще се изумите. Има ли още някой, който да се пита дали тези автори са наистина православни християни (патриарси, архиереи, свещеници, старци, монаси)?

От техните писания виждаме, че им липсва любов, мир, благоразумие, смирение и разсъдливост. Но преди всичко им липсва църковно съзнание.

Помнят ли какво каза Христос? „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1) и „Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява“ (Мат. 12:25), „И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен“ (Мат. 24:12-13).

Търсач на висшата правда: Ф. М. Достоевски и православието

Най-добрите хора се познават по висшето
нравствено развитие и висшето
нравствено влияние

Ф. М. Достоевски

Има два типа човеци, които ярко се открояват сред останалите. Първият – това са загадъчните. Те са много странни. Защото как по друг начин можем да характеризираме такива хора, които, независимо от това че знаят и виждат, че корабът на техния живот с всеки миг се приближава към катастрофата, при все това отдават всичките си сили да се устроят в него колкото е възможно по-комфортно? При което, за достигането до своята цел те нерядко потъпкват и съвестта, и любовта, и правдата. Тях не ги безпокоят никакви въпроси: „Защо живея, има ли Бог, какво ще бъде след смъртта?“. Не обременяват себе си със съмнения и преживявания: „А ако наистина има ад, ако има възмездие за делата ни в този живот?“. Тях изобщо нищо не ги безпокои, освен потребностите на собствената им „кожа“: какво да хапнем, какво ще пием, в какво ще се облечем (виж Мат. 6:25). Такова състояние е действително странно и непонятно, тъй като по въпиещ начин противоречи на каквато и да било разумност.

За тези хора с горчивина Иисус Христос е казал на ученика Си: „… остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“ (Мат. 8:22). В книга Откровение такива хора са наречени „топлохладни“ и по адрес на такъв човек Бог произнася суровите думи: „ще те изблювам из устата Си“ (Откр. 3:16).

От учител към ученик: понятието за „литургическо богословие“ при о. Киприан (Керн) и о. Александър Шмеман

Понятието за „литургическото богословие“, употребявано често от съвременните литургисти, а понякога и критикувано, се появява през двадесетото столетие. Дотогава изучаването на литургиката често е било ограничавано до практиката, до изучаването на ритуала – в процеса на формирането на бъдещите клирици – и не е намирало свое място в полето на чистото богословие. Православният свят е дълбоко задължен на о. Киприан (Керн), който популяризира богословския аспект на литургическите изследвания, като защитава идеята за „литургическо богословие“. Стъпките на своя учител следва неговият ученик о. Александър Шмеман, което обяснява защо той посвещава докторската си теза „Въведение в литургическото богословие“ на паметта на о. Киприан. Целта на този текст е да покаже приноса, който двамата имат към определянето и разработването на метода на литургическото богословие. Вземайки под внимание съответните източници на тяхното вдъхновение, бихме искали да се съсредоточим върху това как приносът на всеки от двамата илюстрира по един прекрасен начин връзката между учител и ученик.

Статутът на литургическите изследвания в началото на двадесетото столетие

Ако днес, в началото на двадесет и първото столетие, понятието за „литургическо богословие“ е очевидно, това далеч не е било така в началото на двадесетото столетие. В повечето учебници по литургика тогава литургическата наука е бивала определяна като „изучаване на реда на божествените служби на Православната църква“.[1] Литургическата наука е следвала един обредов или „рубриков“ подход и е била развивана като изучаване на богослужебната система – такава, каквато в онзи период тя е съществувала в Църквата. Този подход е бил фокусиран върху Типикона (ordo[2]) в неговата актуална редакция и не е проявявал никаква загриженост към произхода на този ред, към неговото историческо развитие, към неговите различни видове или семейства. Целта на дисциплината е била да дава образование на свещенослужители и църковнослужители (клирици и църковни певци), които да могат да извършват службите според установените правила. Като цяло описаният подход върви ръка за ръка с един чисто обредов подход към богослужението. Църковните последования често се отслужват без всякакво разбиране или познание, тъй като богословският им смисъл е изгубен. Същевременно и иконографията, и църковната музика са изгубили своята строга специфика, примесени със съответното изкуство.