Похвала на делниците

Продължение от „Памет и забвение“ (тук)

Животът във вярата представлява тайнствено сливане на трудовата и празничната радост. Едната се влива в другата, и тези две радости – на светлия труд и на незалязващия празник – се сливат в едно светло чувство. Господ е „нашият мир“ (Еф. 2:14), нашият труд и нашият празник.

Хилядолетие по-късно празникът на вярата, след като е изпитал влиянието върху си на нерелигиозната празничност, нейната мнима радост и тържественост, нерядко се е обличал в символическо (а не реално) празненство, ставал е само памет за историята, преставал е да бъде мълния на вечността.

Покоят на „съботата“ е преминал в отдиха на „неделята“ (а в наши дни е станал и двоен ден за отдих). Високата радост се е отслоявала от човешкия живот и благословения труд. Празникът се е възприемал само като отсъствие на работа, а не като осъществяване на вярата и любовта. И за две хилядолетия са се насъбрали много църковни празници, с техните предпразненства и по-празненства. А животът във вярата като радост от живота, служение на Бога и апостолско опиянение от истината е отстъпвал от хората.

Човечеството: „старо“ и „ново“ – антропологически съображения

Днес, както и в миналото, терминологията често вкарва в задънена улица диалога между разделените християни. Така например, терминът „θέωσις“ или обòжение, често използван в гръцката патристика и в православното богословие, за да опише участта на човека в Христа, предизвиква резерви сред лутераните поради своите неоплатонически и пантеистически асоциации, против които те са предупредени от Мартин Лутер. Само че в източната традиция терминът обòжение влиза в употреба, главно за да утвърди едно положение, което като цяло лутераните високо ценят: спасението и новият живот имат началото си в Самия Бог, а не в какъвто и да било по-нисш или тварен посредник. Срещу арианите св. Атанасий изковава прочутата си фраза: „Бог затова се въчовечи, за да може ние да се обòжим“.[1] Против несторианите св. Кирил Александрийски защитава идеята, че единствен Бог спасява, така че Христос Спасителят е една личност: тази на Сина Божи, от което с неизбежност следва, че Неговата човешка природа е била човешката природа на Бога. И въз основа на тези именно христологически позиции терминът обòжение бива легитимиран в духовната и аскетическата литература, служейки също така неизбежно и като мост между християните и неоплатониците: мост, който е довел гръцките умове до християнската вяра.

Падане в бъдещето: отдихът на есхатологичното съзнание

В своята книга Битието като общение (1985 г.) митр. Йоан (Зизиулас) описва две различни и при все това взаимно допълващи се схващания за апостолската идентичност на Църквата. Първото от двете се отнася до непрекъснатото историческо приемство на епископите, от времето на Христос, или, с други думи, запазването на идентичността на Църквата чрез предаването от верните на онова, което е било прието в миналото, което се покрива със съдържанието на думата предание (на латински – tradition, или, на гръцки – παράδοση). Второто от тях се отнася до начина, по който апостолите служат като икона на онова, което предстои – уредбата на Царството Божие според модела на Дванадесетте. Гледано от такава перспектива, фокусът не е върху апостолите като исторически фигури per se, а върху образа, който те ни съобщават, на винаги-приближаващото вечно Царство, който образ ни се предлага в многообразието от отделни исторически събития – по начина, по който грубите чернови предсказват окончателния ръкопис, или пък скицата предвещава завършената картина. Този втори начин, по който Църквата установява апостолската си идентичност, може да бъде наречен есхатологичен – доколкото е във връзка с последните неща, с онова, към което се движи цялото творение.

Автокефалната система и упражняването на халкидонското предюрисдикционно право пред предизвикателството на етнофилетизма

В контекста на преосмислянето и задълбоченото изследване на църковните канонични въпроси Четвъртият вселенски събор в Халкидон (451 г.), в своята библейска и есхатологична визия да събере в лоното на Църквата целия свят и цялото творение, разделя преди всичко евхаристийно  – а не само административно  – целия познат тогава свят на седем отделни църковни територии в седем отделни църковни юрисдикции. Целта е да допринесе за (а и да изпревари) християнизацията на народите и по-бързото развитие на местните църкви. Четвъртият вселенски събор всъщност описва една съществуваща тенденция и иска както социално и институционално да използва инерцията на все по-засилващата се християнизация на познатия дотогава свят, така и разширяването на поместните църкви не само на територията на Римската империя, но и извън нея.

Слово и безмълвие във Филокалия

Проф. Брадли Насиф[1] току-що разказа за новата книга, посветена на Филокалия, която ще бъде публикувана тази есен. Това издание е вълнуващо и важно събитие едновременно за православните и за християните от други традиции. Намирам за привилегия да бъда сред тези, допринесли за публикуването на тази книга.

Както проф. Насиф току-що обясни, Филокалия (бълг. „Добротолюбие“) е сборник от текстове с духовен и мистичен характер, писани от тридесет и шестима автори, които са работили между четвъртото и петнадесетото столетие и които всичките, с изключение на един, принадлежат на Християнския изток. И какво е онова, за което говорят всичките тези автори? Техните теми са много, но преди всичко те говорят за вътрешната молитва, за търсенето на Бога в скритото царство на сърцето – в онова царство, за което е говорил Христос, когато казва: „царството Божие вътре във вас е“.[2]