Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Евхаристийното формиране на тайнствата

Публикувана на Петък, 06 Април 2012 Написана от Ненад Милошевич

chalice Ivrion 16vЛекция, изнесена пред Академията за богословски изследвания, Волос, 2008 г.

„Защото не е възможно някой да извърши йерархическо чинопоследование, освен в Божествената евхаристия”.[1] С тези характерни думи авторът на Ареопагитския корпус обозначава древното църковно разбиране за св. тайнства, свещенодействията и тяхната връзка със св. Евхаристия. Това негово мнение се основава върху преобладаващото литургично предание през епохата, когато са били съставени неговите съчинения (5 век). Преди време се опитахме да покажем, че св. тайнства са се формирали в рамките на св. Литургия и дълго време са били неразривно свързани с нея. Тази връзка потвърждават по-ранните църковни текстове, на първо място Новият Завет, както и свидетелствата на Отците на Църквата, но и много ръкописни молитвослови. При това литургичният акт на извършване на св. тайнства през последните векове – в определени случаи и през последно хилядолетие или преди неговото начало – се различава много от древния църковен опит и предание. Св. тайнства и нарастващият брой на свещенодействията sacramentalia с тяхната обредна форма са на път да станат равносилни на св. Евхаристия.

Догматическият съюз

Публикувана на Понеделник, 02 Април 2012 Написана от Прот. Александър Шмеман


A Shmemann_early_photographВстъпителна лекция към курса по история на Византийската църква, прочетена на 11 октомври 1945 г.
 

1

Открай време над Византийската църква тегне обвинението в „цезаропапизъм”. Западната наука – както римокатолическата, така и конфесионално необвързаната – е категорична в твърдението си, че във Византия Църквата е била безусловно подчинена на василевса, лишена от каквато и да е свобода и сведена просто до част от държавния „апарат”.

И дори теорията, дори законодателството и да са познавали така наречената „симфония”, т. е. някакво теоретично равноправие и независимост на Църквата и на държавата във взаимните им отношения, в действителност тази норма никога не е била съблюдавана и Църквата е била само „официално християнство, което – на мястото на апологети, мъченици и йерарси, достатъчно силни, за да могат да се противопоставят на кесаря – е разполагало единствено с епископи, застанали в повече или по-малко нисък поклон пред неговите нозе”.[1] Пък да вземем и самата теория – нима авторитетни византийски канонисти като Валсамон, като Димитри Хоматиан и много други не са се изказвали в полза на принципното превъзходство на царската власт над църковната, нима не са провъзгласявали василевса за своеобразен земен наместник на Христос? И това разбиране на византийската система на отношения между Църквата и държавата е свойствено не само на западната наука, но се споделя и от много руски учени и дори представители на нашето богословие.[2] Така, известният руски византолог Безобразов направо нарича Църквата „болното място на Византийската империя” и – по неговите собствени думи – „за една съответстваща оценка на византийската култура трябва да се изхожда не от теорията, чието прилагане изглежда съмнително, а от фактите, с които е била изпълнена византийската история. Съдейки по фактите пък излиза, че царете са установявали учението на вярата според собственото си усмотрение, че са се намесвали във всяка отделна дреболия от църковния живот, че са се стремели да контролират епископските катедри и са свеждали патриарха до покорен чиновник”.[3] Могат да бъдат приведени още много извадки, подобни на тази. Всички те, в една или в друга степен, по същество твърдят в съгласие, че „цезаропапизмът” е основна византийска черта.[4]

Проблемът за злото от Августин до съвременната генетика

Публикувана на Понеделник, 02 Април 2012 Написана от Прот. Николаос Лудовикос

loudovikos 2Малко преди края на Втората световна война един забележителен английски писател – К. С. Луис, издава през 1944 г. своя роман „Переландра”, искайки отново да разкаже историята за райската градина на Едем. Переландра е една друга планета в нашата слънчева система, която земните хора наричат Венера и която е напълно обитаема от логични същества, които обаче освен че живеят на своята планета, живеят – о, чудо! – в рая – точно такъв, какъвто е описан от един Августин или Василий Велики: абсолютна хармония, мир и неповреденост на всичко, пълна липса на болка, болести, скърби и притеснения, непрестанно и наразрушимо от нищо щастие. Бог (когото на тази планета наричат Маледи) ще прати там един земен мъдрец (който в романа е и университетски учен) на име Рансъм (което на английски език означава изкупление), за да предупреди местните невинни жители за опасността от злото, олицетворявано в книгата от Уестън, земен демон, който иска да разврати местните и впоследствие да ги подчини (не е случайно, че в името му стои думата „запад” – west).

Неделният ден във византийската традиция

Публикувана на Четвъртък, 29 Март 2012 Написана от Архим. Робърт Тафт

Fr Robert_TaftНа Изток съществуват седем християнски богослужебни традиции, които имат общ (поне в сравнение със Запада) етос. Ще говоря за най-представителната от тях, византийската, която следват по-голямата част от християните на Изток. Повечето от тях принадлежат към Източно-православната църква, но има и около осем милиона византийски католици-униати. Епитетите „източен” или „ориенталски” може и да предизвикват асоциации с Банкок или Тадж Махал, но християнският Изток всъщност е Ориентът в неговия предренесансов смисъл. Този Ориент обхваща Южна Италия и Сицилия, голяма част от Югославия, България, Румъния, Гърция, Мала Азия, както и това, което днес наричаме Близък Изток. С други думи, той обхваща източната половина от Средиземноморския басейн, люлката на нашето общо гръко-римско наследство. Така че, когато говорим за християнството на Източния светоотечески свят, това е не по-екзотично или странно от Библията, която е написана на еврейски и гръцки.

Дарът на богословието

Публикувана на Неделя, 25 Март 2012 Написана от Константинополски патр. Вартоломей (Архондонис)

Bartholomew Patriarch

Бог е тайна, която е невъзможно да бъде постигната. Иначе Той не би бил Бог.

Евагрий Понтийски (4 век)

 

Пътят на отците

В тази глава ще се постарая да предам в общи черти основните принципи на православното богословие.

Преди всичко трябва да отбележим, че богословието в Православната църква се разглежда като дар. То не е нещо, което може да бъде постигнато само чрез упорита работа или научни изследвания. То не е сложна система от интелектуални изследвания – монопол на група тесни специалисти, които прекарват живота си в библиотеките. Богословието не се учи – то се постига. Нещо повече: по същата причина то не е сума от лични и произволни мнения. В същността си то изобщо не може да съществува извън живата и непрекъсваема традиция. Не бива да смятаме също, че то е резултат от авторитетни твърдения, публично провъзгласявани и предписвани като догми за вярващите в църковната организация. То по-скоро е плод на общото съ-знание и съ-гласие. Не бива да разбираме богословието като сбор от непогрешими истини – независимо дали техният източник е личен или колективен. То винаги изхожда от опита на цялата община – създава се от нея, тълкува се от нея. Затова на мен ми се струва по-уместно да предложа на читателите не свои лични размисли за същността на богословието, а кратко изяснение на православното разбиране за този дар, почерпено непосредствено от опита и учението на църковните отци.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4f6d 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме