Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църквата като нов начин на съществуване на човека и творението (над морала и институцията)

Публикувана на Събота, 30 Юни 2012 Написана от Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)

Bishop Ignatije_MidicПогрешно употребявайки природните сили, човекът доброволно е заменил този начин и, за да не бъде отделен докрай от Бога, ставайки чужд Нему, е бил въведен друг начин, толкова по-парадоксален и богоподобаващ от предния, колкото по-възвишено е свръхестественото от естественото… Ясно е, следователно, за всички, че тайната, която стана в Христос в края на века, е несъмнено потвърждение и изпълнение на онова, което в началото на времето е пропуснато в праотеца.[1]

Забелязва се, че съвременните поколения православни вярващи въобще не знаят или твърде малко знаят какво е Църквата и дори няма голям интерес на вярващите по тази тема. Това обяснява защо много хора са вярващи, вярват в Бога, но не са църковни. Нещо повече, православието все по-често се отъждествява с идеология, не с Църквата. За разлика от протестантите или други вярващи, които могат да бъдат такива и без Църквата, Православното предание не може да разбере вярата без Църквата. Православието е Църква, общност и без нея няма вяра в Бога. Не е толкова важно кой, какво и как вярва поотделно, като индивид, а какво той вярва като член на Църквата, като член на конкретна общност.

Тайнства и тайнодействия (Sacramenta et sacramentalia)

Публикувана на Сряда, 27 Юни 2012 Написана от Прот. Николай Афанасиев

N Afanasiev1. В учебникарското догматическо богословие учението за тайнствата съдържа три основни положения. Първо и най-важно от тях е самото определение за тайнство: „Тайнството е свещенодействие, което под видим образ съобщава на душата на вярващия невидимата Божия благодат. То е установено от нашия Господ, чрез Когото всички вярващи получават божествена благодат”.[1] Този вид свещенодействия са седем, при това „тайнствата на Църквата са нито повече, нито по-малко на брой”.[2] И накрая – тези тайнства са: Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, Покаяние, Свещенство, Брак и Елеосвещение. Ако тези три определения за тайнствата са изчерпателни, – а като такива те са представени в учебниците – то от това следва, че действието на Божията благодат в Църквата е ограничено до тези свещенодействия и, следователно, всички останали свещенодействия нямат благодатен характер, т. е. не принасят на вярващите благодатни дарове. Благодатният живот на Църквата се оказва много ограничен: само до седем момента – „нито повече, нито по-малко” се проявява благодатта Божия, а вън от тези моменти църковният живот се оказва извън прякото действие на Светия Дух, чрез Когото се подават даровете на благодатта. Въпреки че общото църковно съзнание е усвоило този извод от учението за тайнствата, нещо което неизменно се е отразило и на самия църковен живот, догматичната мисъл се задушава от хватката на това учение. В една или друга степен съвременната догматична мисъл чувства, че се намира в скрито противоречие с учението на Църквата, със самия църковен живот, не само на древното християнство, но и на съвременното. „И ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът…” (Деян. 2:17). Основа на живота на Църквата е благодатта: всичко, което се извършва в нея, има благодатен характер, а всичко, което няма такъв характер, не ѝ принадлежи като на благодатен организъм. Ние всички сме получили благодат връз благодат, която Бог дава не с мярка, „но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза” (1 Кор. 12:7). Духът диша, където си поиска и тайнствата са прояви на Духа в Църквата, но защо тогава тези прояви на Духа са ограничени до седем момента? Духът диша, където поиска, но ако имаме само седем Негови проявления, то Той не диша, където иска, а само там, където е определено.

Руското богословие след епохата на тоталитаризма

Публикувана на Неделя, 24 Юни 2012 Написана от Прот. Леонид Кишковски

Fr Leonid_KishkovskyНяма неутралитет, в света вече не съществуват обикновени, прозаични проблеми или въпроси. Всичко днес е оспорвано, двусмислено и разделено. Всичко трябва да бъде съизмерено с всеобщите претенции на Антихриста, който бърза да постави върху всичко своя печат. Всички хора са изправени пред избора – вяра или неверие, и това или-или се превръща в изгаряща дилема. „Този, Който не е с Мене, е против Мене, и който не събира с Мене, разпилява” (Мат. 12:30). Революцията разкри ярка и болезнена истина за руската душа, разкри огромната пропаст, образувана от безверието, отстъплението, бедствието и покварата. Руската душа беше отровена, объркана и разрушена. Само с цената на огромни усилия, на истински духовен стремеж, със светлината на Христовия разум, чрез думи на искреност и истина и чрез словото и силата на Светия Дух, наранената душа, която е объркана и обезпокоена от зли съмнения и заблуди, може да бъде излекувана и укрепена.[1]

Католичност и църковно устройство: Бележки по доклада на С. С. Верховски

Публикувана на Сряда, 20 Юни 2012 Написана от Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Basil Krivoshein BrusselsТрудно ми е да отговоря на доклада на проф. С. С. Верховски за католичността и структурата на Църквата. Бидейки твърде интересен и богословски значим, той все пак казва твърде малко за църковното устройство, а поради това и не дава материал, върху основата на който да бъде говорено по този въпрос. Единственото, което ми остава, са няколко кратки бележки върху доклада на проф. Верховски и върху общата тема на конференцията. Преди всичко, бих искал да подчертая, че самият термин католичност, който в превод на съвременен гръцки се предава като καϑολικότης, не се среща нито в новозаветния, нито в старозаветния гръцки език. На старогръцкия език е известна само думата католичен (καϑολικός), от която по-късно е образувано доста по-абстрактното понятие католичност. Откриваме го в светоотеческата писменост като ἅπας λεγόμενον, заедно с думата μαγιστρότης, в Църковна история на Евсевий Кесарийски, където служи за означаване на висша финансова длъжност.[1] Това изключение обаче, което е лишено от всякакво богословско съдържание, е до такава степен различно от съвременната му словоупотреба, че само показва доколко абстрактното разбиране на едно от свойствата на Църквата, днес изразявано с думата католичност, е било чуждо на древната Църква. От времето на св. Игнатий Богоносец прилагателното католичен, на гръцки καϑολική, е служило като главно и на практика единствено определение за Църквата.[2] Съзнателно говорим тук за „прилагателно име”, тъй като в гръцкия език – като език на Източната църква – думата католичен почти не се употребява като съществително име. Подобна употреба се появява в латинския Запад, където така определят даден член на Църквата. В източната църковна езикова практика съществуват крайно редки изключения, когато например съществителното католикос е титла на епископ или на настоятел с особени пълномощия (като патриархът-„католикòс” на съвременна Грузия), или дори може да означава финансова длъжност в държавата.[3] От друга страна, църковните писатели от 4 век (като св. Методий, Евсевий, св. Атанасий), от времето на арианските спорове и на Вселенските събори често употребяват думата православен и като съществително, и като прилагателно име.[4] В църковна употреба влиза и съществителното име православие – на гръцки ὀρϑοδοξία – докато думата, която съответства на термина католичност и която е производна от католичен, никога не се употребява от гръцките отци („καϑολικισμός” е съвременен гръцки неологизъм, който обозначава римския католицизъм). Следва още да се подчертае, че много дълго време Църквата не се е характеризирала и посредством определението православна, но винаги е била наричана католична.[5] В терминологията на Отците православни са вярата и учението на Църквата, но самата тя е католична. При това, дори понякога вярата да е наричана и католична, членовете на Църквата остават православни. Така, Католичната църква често наричат още и Църква на православните (ἐκκλησία τῶν ὀρϑοδόξων).

Църква и нация през призмата на постсекуларизма

Публикувана на Неделя, 17 Юни 2012 Написана от Архим. Кирил (Говорун)

Отец Кирил ГоворунРазпознаване на постсекуларизма

През последните години социолози, политолози и философи започнаха да обсъждат феномена, наречен постсекуларизъм. Първоначално той бе идентифициран като социален феномен. Скоро след това мислители като Юрген Хабермас се опитаха да опишат явлението в термините на философията. По-късно богословите се включиха в дискусията в опит да разберат, какво отражение може да има постсекуларизмът върху вярващите. За светските интелектуалци тази концепция се превръща във все по-интригуваща, макар да продължава да бъде и малко плашеща. Богословите също бяха провокирани от това явление. В продължение на няколко века те бяха свикнали да живеят в условията на антагонистичния дуализъм на светското и сакралното. В днешно време разделителната линия между черно и бяло в секуларизма и религията е станала много размита, което направи възможна появата на трета опция – на постсекуларизма. Така постсекуларизмът изглежда идва на мода – дори сред тези, които го намират за противоречив. Следвайки модерното, днес в своя доклад бих искал да спра вниманието Ви върху това явление.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4q3p 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме