Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църква и политика

Публикувана на Четвъртък, 12 Юли 2012 Написана от Митрополит на Ливанските планини Георги (Ходр)

George KhodrЦърквата е градът Божи и предчувствие за Царството Божие, което тя обещава на тези, които ѝ се уповават. Политиката е размисъл за града човешки, за неговото управление в историята, за неговото устройство. Размисълът за срещата на тези две пространства е необходим, още повече че призованият към спасение човек е и, наред с всичко останало, политическо животно, както го нарича Аристотел – същество, което се развива по логиката на пòлиса под въздействието на очакванията и разочарованията на обществото.

Както енергията на Църквата, така и енергията на политическата практика поставят въпроса за срещата на тези две страни на действителността. Църквата иска да възприема историята посредством диханието на Духа, а градът човешки се стреми към справедливост, която е аспект на божественото присъствие. Пребивавайки в света, Христовите ученици се стремят чрез своето свидетелство да го преобразят и превърнат в преддверие на Храма. И обратно, правителствата и хората, управлявани от тях, които търсят красота и истина в човешкото съжителство, съвместно извършват служението си на света. На тези страници ще се опитам да изясня, как е възможно да се живее с тези две служения едновременно.

Премъдростта си съгради дом (Притчи 9:1), за да пребъдва с нас Бог: Концепцията за Софѝя и смисълът на иконата

Публикувана на Понеделник, 09 Юли 2012 Написана от Сергей Аверинцев

S-AverintsevИскам да благодаря на ръководството на Киевско-Могилянската академия за почетната възможност да подновя отдавнашните и топли отношения с вашия славен град, събрал множество съкровища на историческата памет. Благодаря за разрешението да прочета лекцията си в залата, която в следсхоластическия и ранноромантичния период беше много важна за нас, северните ученици на киевските доктори, като образец за московските ни образователни учреждения – такива като школата на братя Лихуди или Славяно-гръцко-латинската академия.

Именно в качеството си на почетен гост от северна Москва, като – може да се каже – москал[1], аз се обръщам към вас. Моля да бъда извинен за това, че не владея украинския език, макар и да не може да се каже, че този език ми е напълно чужд и непознат. Случвало се е, майка ми – наполовина украинка – да ми пее за приспиване украински песни, по-голямата част по стихове на Тарас Шевченко, така че се запознах с тези велики творби по един особен, сантиментален начин.

Впоследствие през живота си отново и отново опитвах да изучавам украинската поезия по нейните първоизточници. Но както вече казах, аз не владея езика ви и затова не смея да говоря на него, та да не обидя вътрешното ви чувство за езиково достойнство във фонетиката, лексиката и граматиката; за да не извърша, Боже опази, crimen laesae majestatis lingue Ruthenicae.

Организация на Църквата във Византийската империя: епископът, неговата църква, градът

Публикувана на Четвъртък, 05 Юли 2012 Написана от Бернар Флюзен

Agia Sofia_1Когато Константин Велики узаконява християнството в империята, а впоследствие става и негов покровител, Църквата вече притежава тривековен опит и устойчиви характеристики. Новото за нея състояние обаче довежда до дълбоки изменения във вътрешния ѝ живот. Църквата започва своето ново битие заедно с империята, чието обръщане към християнството е акт, оказал се явна последица от Божествения Промисъл. Измененията засягат както местната църква, която като цяло отъждествява себе си с града, така и Вселенската, чийто централно-административни органи получават толкова голямо влияние и правомощия, особено по времето на имп. Юстиниан, че управлението на този император се превръща в ориентир за държавно-църковни отношения за целия византийски период.

Епископът, неговата църква, градът

Местната църква, която е събрана около своя епископ, е ядрото на християнската Църква. Нейното устройство като цяло е наследено от Църквата от предишните векове, но не е статично, а се изменя. Положението на клириците и на църковната собственост от тук нататък ще се определя със закон. Епископът играе все по-голяма роля в живота на града, чието население в голямата си част е християнско, и за представителите на императорската власт става нормално да се обръщат към него по административни въпроси.

Халкидонци и монофизити

Публикувана на Вторник, 03 Юли 2012 Написана от Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffУстановеното в Халкидон разграничение между термините φύσις и ὑπόστασις е твърде ново и революционно в богословието на Въплъщението, за да не предизвика най-различни тълкувания и неразбирателства. От методологична гледна точка можем да обособим богословите от онова време в четири групи:

1. Строги диофизити, които са верни на антиохийската христология и, макар че отхвърлят Несторий, мислят за Халкидонския събор като за посмъртна победа на Теодор Мопсуестийски и частично отхвърляне на Кирил Александрийски.

2. Монофизити, които, като следват Диоскор и Тимотей Елур, отхвърлят Халкидон, смятайки събора за възвръщане към несторианството. За тях една въплътена природа на Бог Слово на св. Кирил е единствената приемлива христологическа формула. За тази една природа те мислят като за несъмнено състояща се от две природи (ἐκ δύο φύσεων), тъй като думата природа може да има допълнителен родов смисъл, и все пак историческият Христос в действителност е една единствена природа. Да се съгласят с Халкидон, че Той е в две природи (ἐν δύο φύσεσιν) след съединението за тях означава да допуснат в Христос две отделни самостоятелни същества.

3. Богослови, наричани днес (по предложение на Жозеф Льобон) неохалкидонци. За тях Халкидон не отстъпва от св. Кирил, а само осъжда Евтихий. Като казва една ипостас, съборът приема всички аргументи на Кирил срещу Несторий, както и самата Кирилова фразеология, включително формулата една въплътена природа на Бог Слово, чиято валидност се запазва и в антинесториански контекст. Колкото до използваната в Халкидон формула в две природи, тя е важна единствено с оглед потвърждаването на двойното единосъщие на Христос, като по този начин се осъжда евтихианството.

4. Нито една от тези групи обаче не е в състояние да разреши поставения от Халкидонския орос терминологичен проблем. Усилие за творческо решение на проблема е направено чак през първата половина на 6 век от една четвърта школа в богословската мисъл, до голяма степен вдъхновена от метафизиката на Ориген, главен представител на която е Леонтий Византийски.

Църквата като нов начин на съществуване на човека и творението (над морала и институцията)

Публикувана на Събота, 30 Юни 2012 Написана от Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)

Bishop Ignatije_MidicПогрешно употребявайки природните сили, човекът доброволно е заменил този начин и, за да не бъде отделен докрай от Бога, ставайки чужд Нему, е бил въведен друг начин, толкова по-парадоксален и богоподобаващ от предния, колкото по-възвишено е свръхестественото от естественото… Ясно е, следователно, за всички, че тайната, която стана в Христос в края на века, е несъмнено потвърждение и изпълнение на онова, което в началото на времето е пропуснато в праотеца.[1]

Забелязва се, че съвременните поколения православни вярващи въобще не знаят или твърде малко знаят какво е Църквата и дори няма голям интерес на вярващите по тази тема. Това обяснява защо много хора са вярващи, вярват в Бога, но не са църковни. Нещо повече, православието все по-често се отъждествява с идеология, не с Църквата. За разлика от протестантите или други вярващи, които могат да бъдат такива и без Църквата, Православното предание не може да разбере вярата без Църквата. Православието е Църква, общност и без нея няма вяра в Бога. Не е толкова важно кой, какво и как вярва поотделно, като индивид, а какво той вярва като член на Църквата, като член на конкретна общност.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4kur 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме