Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Апостол Петър и неговото приемство във византийското богословие

Публикувана на Неделя, 22 Юли 2012 Написана от Прот. Йоан Майендорф

2 Fr_John_MeyendorffВ сборника, посветен на скъпия учител и юбиляр, стълб на нашата академия професор Антон Владимирович Карташов, имам желанието да докосна тема, често засягана от него в лекциите му по Църковна история. С тънък исторически усет Антон Владимирович учи своите студенти да подхождат към въпроса за разделянето на християнския свят, като към постепенен, дълго развивал се и все още развиващ се исторически процес. Колко много този исторически метод е далеч от полемичните опростявания или унионалната сантименталност, с които толкова често се задоволява учената и неучена църковна литература!

С търпимост, наследена от либералната традиция на старата школа, Антон Владимирович не веднъж се е изказвал в полза на принципната възможност на съвместното съществуване, в лоното на едната Църква на централизирания западен църковен строй и на древната източна съборност.

Не знаем такъв ли ще бъде завършекът на историята, но можем и сме длъжни с всички сили да утвърждаваме, че единството на Христовата Църква и нейното устройство са неразривно свързани помежду си. Църковното устройство трябва да изразява не само човешката социална организация, но също така и даденото от Бога единство на Църквата. Това устройство е неизменяемо в своята основа, макар в потока на историята, външните проявления на църковната организация явно и закономерно да се променят. Мнозина приемат тези временни и относителни изменения за норма, абсолютизирайки един или друг стадий от църковния процес, или пък обратно – като предпоставят, че абсолютна норма изобщо няма, изпадат в църковен релативизъм. Ето защо една от основните задачи на православното богословие в наши дни трябва да се състои в това, щото пред лицето на православното съзнание, пред лицето на инославния свят, да разкрие Свещеното Предание на Църквата, неизменяемо и пазено от нея в своята неизменност и спасителност – това Предание, без което няма Църква, и което в пълнотата си представлява самото православие, отделяйки го от изменяемите и относителни човешки предания, натрупани в историята.

С тази мисъл днес ще подходим и към византийската църковна литература за св. апостол Петър и неговото приемство. Както върху всяка литература, и върху нея лежи печатът на историческата епоха, в която тя се е появила. Ще се постараем, все пак, да проследим вечната истина на православната еклисиология, която е изразена в нея.

Богословското поколение на 60-те: Никос Нисиотис

Публикувана на Сряда, 18 Юли 2012 Написана от Сотирис Гунела

cebВ своя статия, публикувана в един от първите броеве на списание Синакси, отец Александър Шмеман отбелязва нещо много проницателно: „Ако в Европа рекламата подчертава дълготрайността и традицията на един продукт, то в Америка вълшебната дума, която кара хората да купуват буквално всичко, е ново. Всичко ново автоматично се възприема като по-добро от старото”. Никос Нисиотис и Панайотис Нелас, имайки верен усет, проявиха интерес към развитието на светоотеческото богословие и на църковното предание в условията на едно хаотично секуларно общество, в една Гърция, която пипнешком търсеше идентичността си в новия свят. В своя богословски подход те останаха верни на непрестанното осъществяване на връзката тварно-нетварно в лицето на Христос, а не на абстракциите. И двамата разбираха и живееха истината, че човекът черпи своето битие, като член на Църквата, от личната връзка с Отца – връзка, която се оживотворява от нетварната благодат на Божията любов.

„Никое омилетично богословие не може да бъде истинно, освен ако не съзнава, че говори от опита на Църквата през вековете, проповядвайки нещо непроменливо, което заобикаля всички идеалистични и материалистични принципи на развитието”.[1]

Църковното положение на Екзархата на Вселенския патриарх в Западна Европа. Заветът на митрополитите Евлогий и Владимир

Публикувана на Неделя, 15 Юли 2012 Написана от Прот. Николай Куломзин

Fr N_KoulomzineПрез 1931 г. митрополит Евлогий, тогава в подчинение към митрополит Сергий, Заместник на Патриаршеския местоблюстител, се оказа в критично положение. Той получи от митрополит Сергий открито запрещение, причина за което бе участието му в общохристиянския протест против гоненията срещу Църквата от съветската власт в Русия. В това особено трагично за Руската църква време бяха невъзможни нормалните отношения с Москва. Тъкмо тогава, в 1931 г., митрополит Евлогий реши да се обърне към Вселенския патриарх Фотий ІІ и да потърси там канонична опора. Без колебания Вселенският патриарх го назначи за свой екзарх за руските енории в Западна Европа.

Следва също така да се напомни, че митрополит Владимир, тогава все още в сан архиепископ, пребиваваше в Ница и се подчиняваше на митрополит Евлогий. От Москва до архиепископ Владимир пристигна назначение да поеме управлението на Западноевропейския митрополитски окръг на мястото на запретения митрополит Евлогий. Но Архиепископ Владимир предпочете да последва стъпките на митрополит Евлогий и да бъде негов викарий в Ница. На подчинение към Москва остана само малка група енориаши на rue Petel. По това време правилността на нашето подчинение към Вселенския престол все още не бе съвсем ясна. Разривът с Москва се преживяваше и оправдаваше повече само с тъжната необходимост.

Църква и политика

Публикувана на Четвъртък, 12 Юли 2012 Написана от Митрополит на Ливанските планини Георги (Ходр)

George KhodrЦърквата е градът Божи и предчувствие за Царството Божие, което тя обещава на тези, които ѝ се уповават. Политиката е размисъл за града човешки, за неговото управление в историята, за неговото устройство. Размисълът за срещата на тези две пространства е необходим, още повече че призованият към спасение човек е и, наред с всичко останало, политическо животно, както го нарича Аристотел – същество, което се развива по логиката на пòлиса под въздействието на очакванията и разочарованията на обществото.

Както енергията на Църквата, така и енергията на политическата практика поставят въпроса за срещата на тези две страни на действителността. Църквата иска да възприема историята посредством диханието на Духа, а градът човешки се стреми към справедливост, която е аспект на божественото присъствие. Пребивавайки в света, Христовите ученици се стремят чрез своето свидетелство да го преобразят и превърнат в преддверие на Храма. И обратно, правителствата и хората, управлявани от тях, които търсят красота и истина в човешкото съжителство, съвместно извършват служението си на света. На тези страници ще се опитам да изясня, как е възможно да се живее с тези две служения едновременно.

Премъдростта си съгради дом (Притчи 9:1), за да пребъдва с нас Бог: Концепцията за Софѝя и смисълът на иконата

Публикувана на Понеделник, 09 Юли 2012 Написана от Сергей Аверинцев

S-AverintsevИскам да благодаря на ръководството на Киевско-Могилянската академия за почетната възможност да подновя отдавнашните и топли отношения с вашия славен град, събрал множество съкровища на историческата памет. Благодаря за разрешението да прочета лекцията си в залата, която в следсхоластическия и ранноромантичния период беше много важна за нас, северните ученици на киевските доктори, като образец за московските ни образователни учреждения – такива като школата на братя Лихуди или Славяно-гръцко-латинската академия.

Именно в качеството си на почетен гост от северна Москва, като – може да се каже – москал[1], аз се обръщам към вас. Моля да бъда извинен за това, че не владея украинския език, макар и да не може да се каже, че този език ми е напълно чужд и непознат. Случвало се е, майка ми – наполовина украинка – да ми пее за приспиване украински песни, по-голямата част по стихове на Тарас Шевченко, така че се запознах с тези велики творби по един особен, сантиментален начин.

Впоследствие през живота си отново и отново опитвах да изучавам украинската поезия по нейните първоизточници. Но както вече казах, аз не владея езика ви и затова не смея да говоря на него, та да не обидя вътрешното ви чувство за езиково достойнство във фонетиката, лексиката и граматиката; за да не извърша, Боже опази, crimen laesae majestatis lingue Ruthenicae.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uddqq 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме