Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Развитие на византийската литургия: Литургия на Верните

Публикувана на Петък, 23 Ноември 2012 Написана от Хуан Матеос

Juan MateosМолитви на верните

Веднага след отпуста на оглашените дяконът започва ектенията за верните Елици вернии, миром Господу помолимся. Във византийския чин днес имаме две ектении и две молитви за верните, тъй като се е смятало, че всяка молитва трябва да има собствена ектения. В първата част на лекцията видяхме, че двете молитви, едната от които се чете по време на ектенията, а другата – след нея, са части от древната Константинополска традиция. Ектенията, за която говорим сега (oratio fidelium – молитва на верните), е била не друго, а самата Велика ектения, която сега се намира в началото на Литургията.

Тя се нарича молитвата на верните – не защото те са се молили с нея за своите си нужди, а защото съобществото на верните, т. е. Църквата, се моли за нуждите на света. Затова тази молитва-ектения, наричат и съборна, т. е. универсална; другото ѝ название е мирна, защото първото прошение, което се отправя в нея, е за даруване на мир.

За паметта

Публикувана на Сряда, 21 Ноември 2012 Написана от Прот. Александър Шмеман

2 Fr_Alexander_SchmemannЗа паметта, за този тайнствен, присъщ единствено на човека дар са написани – от всевъзможни гледни точки – хиляди книги и тук би било невъзможно дори само да изброим всички дадени за нея обяснения, всички създадени теории. Това обаче не е и необходимо, тъй като – колкото и да се старае човек да разбере и да си обясни смисъла и механизма на паметта – този дар си остава в края на краищата необясним, тайнствен и дори двусмислен.

Едно е несъмнено: памет – това е способността на човека да възкресява миналото, да запазва в себе си знание за него. Тъкмо за тази способност обаче може да се каже, че е двусмислена. Действително, не е ли в това нейната същност, че, ако, от една страна, в паметта миналото наистина възкръсва, – ако чрез нея, в нея, аз виждам човек, напуснал отдавна живота и чувствам във всички подробности онова утро, когато съм се срещнал с него, или пък в което за последен път съм го видял, и мога, по този начин, някак да събера своя живот – то, от друга страна, не възкръсва ли то именно като минало, т. е. безвъзвратно, така че осъществяваното от моята памет знание за това именно минало е заедно с това и осъзнаване на неговото отсъствие в настоящето. Оттук и присъщата на паметта печал. Защото, в края на краищата, паметта в човека не е нищо друго, освен свойствено единствено нему знание за смъртта, за това, че смъртта и времето царуват на земята. Ето защо дарът на паметта е двусмислен. Чрез нея човекът едновременно и възкресява миналото, и познава разпокъсаността на живота си, който кръжейки, изчезва в мъглата, чрез нея постига и разпокъсаността, и невъзвратимостта на времето, в което – рано или късно – помръква, отслабва и гасне и самата памет, и където се възцарява смъртта.

Преображението на света

Публикувана на Понеделник, 19 Ноември 2012 Написана от Архим. Йов (Геча)

Archim Job_GechaПредложената тема изисква преди всичко изясняване на съответната библейска терминология. Терминът преображение, на гръцки μεταμόρφωσις, означава изменение на формата и сочи събитие от живота на Христос, изложено в синоптичните Евангелия (Мат. 17:1-9; Марк 9:2-10; Лука 9:28-36). В посланията на ап. Павел този термин може да обозначава и духовното преобразяване на вярващите (Рим. 12:2; Кор. 3:18; Фил. 3:21).

Терминът свят, на гръцки κόσμος, означава универсум, вселена. В библейските текстове може да означава място, където живеят хората (Мат. 26:13), мястото, където идваме (където се раждаме) (Иоан 1:9), където се намираме (Иоан 1:10), от което си тръгваме (когато умираме) (Иоан 13:1), а също така света, който ще дойде (Мат. 12:32). У св. апли Йоан и Павел с този термин се обозначава мястото, където се извършва тайнството на спасението. Светът е бил създаден добър (Бит. 1:10), но под влиянието на греха се оказал под властта на княза на този свят и станал лош (Иоан 12:31). Затова и Синът Божи е станал човек – за да спаси този свят: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). Евхаристийната жертва, актуализираща Христовата жертва, е дарувана, за да даде живот на този свят: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света” (Иоан 6:51).

Светската култура и Църквата: поле на взаимодействието

Публикувана на Четвъртък, 15 Ноември 2012 Написана от Олга Седакова

Olga SedakovaТемата за съвременното състояние на отношението между светската култура и Църквата в Русия не ми е съвсем ясна. Затова ще започна с това, което ми е ясно – със съвсем кратки бележки върху такива срещи в нашата история. Те не са много. Както е известно, Александър Пушкин и великият руски светец Серафим Саровски са били съвременници, но да се представи тяхната среща (това, което те са знаели един за друг) е немислимо. Светската култура от времето след цар Петър І и църковният живот са се разполагали в различни пространства. Пръв разрив в тази изолация е била епохата на Сребърния век.

Тези, които са се занимавали с руска история и с руска култура, знаят богатите плодове, донесени от тази среща. Руските религиозни философи, както наричат Бердяев, Флоренски, Булгаков, Шестов и други, отдавна се превеждат, четат и обсъждат в целия свят, при това не само в собствено християнска среда. Свободата, личността, човешкото творчество, драматизмът и парадоксалният характер на християнската вяра – все теми, никога преди това непоставяни в църковна ограда – са сред главните през Сребърния век. Много повече характерна за православната традиция в Русия е била съсредоточеността върху верността към древното, към вярата на отците, към непреходното и онова, което е над времето. Това е отговаряло на монашеския, аскетически и съзерцателен характер на руската православна духовност. Работата с историческото, с онова, което е тук-и-сега в руската култура от 19 в. я оставяли на художниците. Неслучайно в Достоевски често виждат източник на цялата руска религиозна мисъл. Чувството за исторически момент и завареното от тях вдъхновение от граничната историческа епоха руските религиозни философи донасят от светската култура. До голяма степен руската религиозна мисъл е оставала мисъл художествена, художническа. Самата идея за художника и творчеството – в това характерно значение – несъмнено е дошла в Русия от Европа, заедно с всички иновации от Петровите времена. Православното средновековие в Русия (продължило общо взето до края на 18 в.) не е познавало тези следренесансови образи на художника и на личното творчество.

Християнството

Публикувана на Понеделник, 05 Ноември 2012 Написана от Преп. Мария (Скобцова)

St Maria_SkobtsovaРозовото християнство – къде е то, това розово християнство?

Християнството няма цвят, защото разтопената до бяло стомана няма цвят и не може дори да бъде гледана, за да бъде определен нейният цвят.

Като разтопена стомана, християнството се забожда в сърцето и го изпепелява. И тогава човекът извиква: Готово е моето сърце, готово е!

И в това е цялото християнство.

Но има безброй много подмени на християнството. Има я, например, религията на благодарственото и мирното житие, това сякаш хармонично съчетание на правилата с бита. Сърцето не се изпепелява, а тръпне в часа на богослужението. Светлината не ослепява, а гали. Какво пък? Вероятно блажени са галените, приласканите, мирните и безметежните…



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udarh 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме