Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Етнофилетизъм и църковна диаспора (една причинно-следствена връзка)

Публикувана на Четвъртък, 14 Юни 2012 Написана от Архим. Григорий (Папатомас)

Picture5 001В хода на подготовката на бъдещия Свят и велик всеправославен събор беше окончателно определен списъкът с дискусионни теми: от 105-те теми, предложени първоначално от учредителното общоправославно съвещание на Родос (1961 г.) в крайна сметка Първото предсъборно всеправославно съвещание (1976 г., Шамбези, Женева) прие за обсъждане само десет теми, които сметна за най-важни и приоритетни. Между тези десет теми въпросът за диаспората заемаше и все още заема първо място. Следователно темата на този доклад е от изключително значение. Обсъждана  е многократно в миналото и днес именно защото е многопластова и сложна. Ще се ограничим само до един неин аспект, който обаче смятаме за основен, свързан, според нас, със зараждането на и постоянно подхранващ този голям проблем в междуправославните отношения. Този източник за развитие на църковната диаспора е съборно отхвърленият точно преди столетие и половина етнофилетизъм.[1] Проблемът, следователно, не е нов, той предшества социално-политическия феномен на диаспората и надхвърля неговите рамки. Затова е интересно, от гледна точка на методологията, да започнем с етнофилетизма, носещ отговорността за създаването не само на църковната диаспора, но и на националната автокефалия и съвременните национални автокефални църкви.

Пролог: Ориентирите по пътя

Публикувана на Понеделник, 11 Юни 2012 Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareАз съм пътят и истината и животът

Иоан 14:6

Църквата не ни дава система, а ключ; не план на Божия град, а начин да се влезе в него. Може някой да се загуби заради това, че няма план. Но всичко, което види, ще види лично и непосредствено, и то ще бъде истинско за него; докато който е разучил само плана, рискува да остане отвън и всъщност да не намери нищо.

О. Георги Флоровски[1]

Един от най-известните пустинни отци на Египет от 4 век, св. Серапион Сандонит, веднъж пътувал на поклонение до Рим. Там разбрал за прославена отшелница – жена, която никога не излизала от малката си стая. Скептично настроен към подобен начин на живот, тъй като той самият бил голям странник, Серапион я посетил и я попитал: „Защо седиш тук?”, на което тя отговорила: „Аз не седя. Аз пътувам”.

Аз не седя. Аз пътувам. Всеки християнин би могъл да отнесе тези думи към себе си. Да бъдеш християнин, означава да бъдеш странник. Намираме се, по думите на гръцките отци, в положението на евреите в Синайската пустиня – не живеем в къщи, а в палатки, защото духовно сме винаги на път. Пътуваме във вътрешното пространство на сърцата си – пътуване, неизмеримо с ударите на часовника или дните на календара, защото е вън от времето – във вечността.

Неопатристичният синтез като програма на православното богословие

Публикувана на Понеделник, 04 Юни 2012 Написана от Кристоф Кюнкел

Christophe KunkelВ некролога си за Флоровски Александър Шмеман пише: „Той така и не изясни какво има предвид, когато твърди, че неопатристичният синтез следва да бъде крайна цел на православния богословски праксис”.[1] Самият Флоровски пише още през 1963 г., че православното богословие се намира в преходен период и все още търси собствен стил и метод. „Целта [!] може да се определи като неопатристичен синтез”.[2] Следователно той изхожда от обстоятелството, че православното богословие, в това число и неговото собствено, все още не е постигнало крайната си цел. А когато е удостоен с „почетен доктор” на Солунския университет през 1959 г., заявява, че идеята за неопатристичен синтез е „водещият мотив” на неговата „богословска работа”.[3] Тези изказвания действително показват, че понятието се разгръща фрагментарно, въпреки че от тях не следва, че не е възможно да бъде изяснена програмата на неопатристичния синтез. Както правилно забелязва Иван Ширидов, със своето главно съчинение Пути русского богословия от 1937 г. Флоровски не само прави общ преглед на историята, а и начертава „програма на съвременното руско богословие”,[4] като същевременно формулира своето разбиране за възможностите и целите на богословието изобщо. Задачата на тази глава е, предвид гореизложеното, да изясни по-пълно намерението на Флоровски. Понятието трябва да бъде подробно разгледано тук, не само защото този раздел обобщава казаното досега за методиката на православното богословие, а така също за да бъде обгледан теоретичният хоризонт на онова, което неговото богословие действително се стреми да бъде и съставлява неговия критерий за преценка на други богословски проекти. Изследването на това понятие е важно най-сетне и защото днес се възприема като програмно и от други богослови. Все още обаче липсва анализ на значението му в мисловния свят на Флоровски.[5]

Патристичното възраждане и неговите главни представители. Неопатристичният синтез

Публикувана на Четвъртък, 31 Май 2012 Написана от Свещ. Андрю Лаут

Fr Andrew_LouthИсторията на православното богословие през 20 век е почти изцяло доминирана от идеята за патристичното възраждане.[1] С какво е свързано това възраждане е повече от очевидно. То е обвързано преди всичко с идеята за неопатристичния синтез, който характеризира съвременното православно богословие или по-точно, за посоката, която то трябва да поеме. Изглежда, че терминът се ражда по аналогия с неокантианството (асоциирано с мислители като Ернст Касирер и повлияно от Хусерл и Хайдегер) и, може би, в по-голяма степен от неотомизма, свързван с обявяването на Тома Аквински за богослов от папа Лъв ХІІІ и неговото популяризиране от френските философи Етиен Жилсон и Жак Маритен. Подобно на тези движения неопатристичният синтез включва и връщане към изворите[2] – тоест, възстановяване на светоотеческото свидетелство - и ангажираност със съвременните проблеми. Освен това той притежава и определен полемичен контекст, изразен в реакцията, свързана най-вече с имената на двата колоса на православното богословие на 20 век, о. Георги Флоровски и Владимир Лоски, срещу общия характер на руското религиозно възраждане, което кулминира в софиологията и нейното осъждане през 30-те години на миналия век. Решителното завръщане към светоотеческите извори, към което призовават Флоровски и Лоски, определено е важен аспект на православното богословие от 20 век (което има отражение далеч отвъд кръга на руската емиграция, в който се заражда), но е само част от много по-сложен процес, който ще се опитаме да осветлим в тази статия.

Евхаристийните богослужения на Запада и православната литургия

Публикувана на Понеделник, 28 Май 2012 Написана от Свещ. Хю Уайбрю

Hugh WybrewВ западните църкви са известни много начини за извършване на евхаристийните богослужения. За всяка от християнските традиции – католическа, англиканска, както и за цялото многообразие от протестантски общности е присъщ свой, особен характер на богослужение, а във всяка от тези църкви се наблюдава освен всичко друго и голямо разнообразие от стилове. Западният християнин обаче, познаващ Евхаристията във вида, в който тя се служи в неговата енория, не се впечатлява особено, когато попадне на служба, извършвана според друга традиция. Благодарение на движението за литургично обновление започна преразглеждане на формите на евхаристийно богослужение в католическата, в англиканската и в много от протестантските църкви, а това доведе до значително сближаване и на формата на службите, на техните методи и стилове. Различията в детайлите се запазиха, но всички църковни традиции бяха повлияни от реформата, която от своя страна е плод на задълбоченото изучаване на първите векове от църковната история и на раннохристиянското богослужение. Редно е обаче да отбележим, че реформите се приемат по различен начин – на едни места с ентусиазъм, а на други с ропот.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u8ypk 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме