Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Светската култура и Църквата: поле на взаимодействието

Публикувана на Четвъртък, 15 Ноември 2012 Написана от Олга Седакова

Olga SedakovaТемата за съвременното състояние на отношението между светската култура и Църквата в Русия не ми е съвсем ясна. Затова ще започна с това, което ми е ясно – със съвсем кратки бележки върху такива срещи в нашата история. Те не са много. Както е известно, Александър Пушкин и великият руски светец Серафим Саровски са били съвременници, но да се представи тяхната среща (това, което те са знаели един за друг) е немислимо. Светската култура от времето след цар Петър І и църковният живот са се разполагали в различни пространства. Пръв разрив в тази изолация е била епохата на Сребърния век.

Тези, които са се занимавали с руска история и с руска култура, знаят богатите плодове, донесени от тази среща. Руските религиозни философи, както наричат Бердяев, Флоренски, Булгаков, Шестов и други, отдавна се превеждат, четат и обсъждат в целия свят, при това не само в собствено християнска среда. Свободата, личността, човешкото творчество, драматизмът и парадоксалният характер на християнската вяра – все теми, никога преди това непоставяни в църковна ограда – са сред главните през Сребърния век. Много повече характерна за православната традиция в Русия е била съсредоточеността върху верността към древното, към вярата на отците, към непреходното и онова, което е над времето. Това е отговаряло на монашеския, аскетически и съзерцателен характер на руската православна духовност. Работата с историческото, с онова, което е тук-и-сега в руската култура от 19 в. я оставяли на художниците. Неслучайно в Достоевски често виждат източник на цялата руска религиозна мисъл. Чувството за исторически момент и завареното от тях вдъхновение от граничната историческа епоха руските религиозни философи донасят от светската култура. До голяма степен руската религиозна мисъл е оставала мисъл художествена, художническа. Самата идея за художника и творчеството – в това характерно значение – несъмнено е дошла в Русия от Европа, заедно с всички иновации от Петровите времена. Православното средновековие в Русия (продължило общо взето до края на 18 в.) не е познавало тези следренесансови образи на художника и на личното творчество.

Християнството

Публикувана на Понеделник, 05 Ноември 2012 Написана от Преп. Мария (Скобцова)

St Maria_SkobtsovaРозовото християнство – къде е то, това розово християнство?

Християнството няма цвят, защото разтопената до бяло стомана няма цвят и не може дори да бъде гледана, за да бъде определен нейният цвят.

Като разтопена стомана, християнството се забожда в сърцето и го изпепелява. И тогава човекът извиква: Готово е моето сърце, готово е!

И в това е цялото християнство.

Но има безброй много подмени на християнството. Има я, например, религията на благодарственото и мирното житие, това сякаш хармонично съчетание на правилата с бита. Сърцето не се изпепелява, а тръпне в часа на богослужението. Светлината не ослепява, а гали. Какво пък? Вероятно блажени са галените, приласканите, мирните и безметежните…

Развитие на Византийската литургия: Литургия на Словото

Публикувана на Понеделник, 29 Октомври 2012 Написана от Хуан Матеос

Juan MateosОт началото до Трисвятое

Сред християните от източен обряд, както римокатолици, така и православни, се наблюдава определен стремеж към реформа на техните литургии. За този стремеж разбрах по време на своя престой в Бейрут, както и от моето общуване с православни в Гърция. Както в Европа, така и тук, в Америка, нуждата от една по-приспособена към пастирските нужди литургия се усеща твърде остро. Клириците и по-образованите хора чувстват и обичат красотата на византийската литургия. Но понякога те се питат, могат ли вярващите да проникнат в нейната цялостна дълбочина? Не остава ли голяма част от богатството на Литургията скрито от народа?

Метафизичните предпоставки в моделите на квантовата космология

Публикувана на Четвъртък, 25 Октомври 2012 Написана от Свещ. Дмитрий Кирянов

Fr Dmitrij_KirjanovКато наука за произхода и развитието на крупномащабните структури във Вселената, космологията започва да се развива през 20 в. Преди това космологичните възгледи на учените имат изключително хипотетичен характер и на практика не се основават върху каквато и да е сериозна научна основа. До 17 в. християнският мироглед е доминиращ в Европа, поради което космологичните възгледи са – на първо място – основани върху библейското учение за сътворението на света от Бога. През 18 в. обаче философите от епохата на Просвещението започват да разработват космологични системи, коренно различни от библейското разбиране на мирозданието, което през 19 в. води до почти повсеместното научно схващане за вечността и неизменността на Вселената. В работите си върху научната космология, от идеята за безкрайността на Бога Кант извежда заключението за безкрайността на Вселената. Той пише: „Ако е възможно посредством последователността на явленията Бог да е направил реално понятието за безкрайност, възникнало в Неговия ум, то защо да не е в състояние да осъществи и понятието за другата безкрайност в целия ред от пространствено свързани явления и по този начин да направи света безкраен”.[1] От идеята за безкрайността на Вселената Кант извежда строго механистичен модел на физическата реалност. Макар да определя себе си като теист, той полага основите на агностицизма от 18-19 в. Така, в стремежа си да се опре върху позитивистични и материалистически предпоставки, през 19 в. науката влиза в остро противоречие с християнския светоглед.

Изкупителната жертва. Евхаристийното възпоменаване

Публикувана на Понеделник, 22 Октомври 2012 Написана от Прот. Сергей Булгаков

Fr Sergij_BulgakovХристос се принесе Себе си в жертва за нас, за изкуплението на човешкия род. Затова кръстната жертва следва да се разбира като единствен в своята целесъобразност и необходимост образ на възстановяването на падналия човек. Последният не би могъл да получи опрощение по начин, при който неговият грях да бъде оставен без никакви последствия от Божията благост. Бог не може да се помири с греха. И оставянето на измяната и отпадането без последици не съответства нито на достойнството на човека, нито на неговото синовно положение спрямо Бога. Грехът е не просто вина, можеща да бъде опростена; той е и болест – събитие с неизличими вътрешни последици, които неизбежно се преживяват и в същото време не могат да бъдат до край надживени и изличени от човека сам по себе си.[1] Да спаси човека, без да нарушава свободата му и без да го превърне във вещ и обект на Божествено въздействие, може единствено човек, който е без грях, но заедно с това притежаващ съответната за целта свръхчовешка мощ, т. е. Богочовек, Въплътилото се Слово. Като приел човешко естество с всички заложени в него възможности, а в частност и последствията от греха, Богочовекът ги изстрадал в пълнота и до край през Своя земен живот, дори до кръстната смърт. От любов към Своето създание приелият човешко естество Бог страда вместо човека и заедно с човека. Плод на това изкупително страдание е Изкуплението или помирението на човека с Бога – в Богочовека – и възстановяването на безгреховното човешко естество. При това положение усвояването на Изкуплението, приемането на опрощението се дава всекиму по силата на неговата собствена воля и усилия и представлява свободно дело на всекиго. Вследствие на това и Изкуплението губи своя като че ли механичен характер, какъвто не съответства на свободата на човека.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u8ypk 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме