Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Католичност и църковно устройство: Бележки по доклада на С. С. Верховски

Публикувана на Сряда, 20 Юни 2012 Написана от Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Basil Krivoshein BrusselsТрудно ми е да отговоря на доклада на проф. С. С. Верховски за католичността и структурата на Църквата. Бидейки твърде интересен и богословски значим, той все пак казва твърде малко за църковното устройство, а поради това и не дава материал, върху основата на който да бъде говорено по този въпрос. Единственото, което ми остава, са няколко кратки бележки върху доклада на проф. Верховски и върху общата тема на конференцията. Преди всичко, бих искал да подчертая, че самият термин католичност, който в превод на съвременен гръцки се предава като καϑολικότης, не се среща нито в новозаветния, нито в старозаветния гръцки език. На старогръцкия език е известна само думата католичен (καϑολικός), от която по-късно е образувано доста по-абстрактното понятие католичност. Откриваме го в светоотеческата писменост като ἅπας λεγόμενον, заедно с думата μαγιστρότης, в Църковна история на Евсевий Кесарийски, където служи за означаване на висша финансова длъжност.[1] Това изключение обаче, което е лишено от всякакво богословско съдържание, е до такава степен различно от съвременната му словоупотреба, че само показва доколко абстрактното разбиране на едно от свойствата на Църквата, днес изразявано с думата католичност, е било чуждо на древната Църква. От времето на св. Игнатий Богоносец прилагателното католичен, на гръцки καϑολική, е служило като главно и на практика единствено определение за Църквата.[2] Съзнателно говорим тук за „прилагателно име”, тъй като в гръцкия език – като език на Източната църква – думата католичен почти не се употребява като съществително име. Подобна употреба се появява в латинския Запад, където така определят даден член на Църквата. В източната църковна езикова практика съществуват крайно редки изключения, когато например съществителното католикос е титла на епископ или на настоятел с особени пълномощия (като патриархът-„католикòс” на съвременна Грузия), или дори може да означава финансова длъжност в държавата.[3] От друга страна, църковните писатели от 4 век (като св. Методий, Евсевий, св. Атанасий), от времето на арианските спорове и на Вселенските събори често употребяват думата православен и като съществително, и като прилагателно име.[4] В църковна употреба влиза и съществителното име православие – на гръцки ὀρϑοδοξία – докато думата, която съответства на термина католичност и която е производна от католичен, никога не се употребява от гръцките отци („καϑολικισμός” е съвременен гръцки неологизъм, който обозначава римския католицизъм). Следва още да се подчертае, че много дълго време Църквата не се е характеризирала и посредством определението православна, но винаги е била наричана католична.[5] В терминологията на Отците православни са вярата и учението на Църквата, но самата тя е католична. При това, дори понякога вярата да е наричана и католична, членовете на Църквата остават православни. Така, Католичната църква често наричат още и Църква на православните (ἐκκλησία τῶν ὀρϑοδόξων).

Църква и нация през призмата на постсекуларизма

Публикувана на Неделя, 17 Юни 2012 Написана от Архим. Кирил (Говорун)

Отец Кирил ГоворунРазпознаване на постсекуларизма

През последните години социолози, политолози и философи започнаха да обсъждат феномена, наречен постсекуларизъм. Първоначално той бе идентифициран като социален феномен. Скоро след това мислители като Юрген Хабермас се опитаха да опишат явлението в термините на философията. По-късно богословите се включиха в дискусията в опит да разберат, какво отражение може да има постсекуларизмът върху вярващите. За светските интелектуалци тази концепция се превръща във все по-интригуваща, макар да продължава да бъде и малко плашеща. Богословите също бяха провокирани от това явление. В продължение на няколко века те бяха свикнали да живеят в условията на антагонистичния дуализъм на светското и сакралното. В днешно време разделителната линия между черно и бяло в секуларизма и религията е станала много размита, което направи възможна появата на трета опция – на постсекуларизма. Така постсекуларизмът изглежда идва на мода – дори сред тези, които го намират за противоречив. Следвайки модерното, днес в своя доклад бих искал да спра вниманието Ви върху това явление.

Етнофилетизъм и църковна диаспора (една причинно-следствена връзка)

Публикувана на Четвъртък, 14 Юни 2012 Написана от Архим. Григорий (Папатомас)

Picture5 001В хода на подготовката на бъдещия Свят и велик всеправославен събор беше окончателно определен списъкът с дискусионни теми: от 105-те теми, предложени първоначално от учредителното общоправославно съвещание на Родос (1961 г.) в крайна сметка Първото предсъборно всеправославно съвещание (1976 г., Шамбези, Женева) прие за обсъждане само десет теми, които сметна за най-важни и приоритетни. Между тези десет теми въпросът за диаспората заемаше и все още заема първо място. Следователно темата на този доклад е от изключително значение. Обсъждана  е многократно в миналото и днес именно защото е многопластова и сложна. Ще се ограничим само до един неин аспект, който обаче смятаме за основен, свързан, според нас, със зараждането на и постоянно подхранващ този голям проблем в междуправославните отношения. Този източник за развитие на църковната диаспора е съборно отхвърленият точно преди столетие и половина етнофилетизъм.[1] Проблемът, следователно, не е нов, той предшества социално-политическия феномен на диаспората и надхвърля неговите рамки. Затова е интересно, от гледна точка на методологията, да започнем с етнофилетизма, носещ отговорността за създаването не само на църковната диаспора, но и на националната автокефалия и съвременните национални автокефални църкви.

Пролог: Ориентирите по пътя

Публикувана на Понеделник, 11 Юни 2012 Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareАз съм пътят и истината и животът

Иоан 14:6

Църквата не ни дава система, а ключ; не план на Божия град, а начин да се влезе в него. Може някой да се загуби заради това, че няма план. Но всичко, което види, ще види лично и непосредствено, и то ще бъде истинско за него; докато който е разучил само плана, рискува да остане отвън и всъщност да не намери нищо.

О. Георги Флоровски[1]

Един от най-известните пустинни отци на Египет от 4 век, св. Серапион Сандонит, веднъж пътувал на поклонение до Рим. Там разбрал за прославена отшелница – жена, която никога не излизала от малката си стая. Скептично настроен към подобен начин на живот, тъй като той самият бил голям странник, Серапион я посетил и я попитал: „Защо седиш тук?”, на което тя отговорила: „Аз не седя. Аз пътувам”.

Аз не седя. Аз пътувам. Всеки християнин би могъл да отнесе тези думи към себе си. Да бъдеш християнин, означава да бъдеш странник. Намираме се, по думите на гръцките отци, в положението на евреите в Синайската пустиня – не живеем в къщи, а в палатки, защото духовно сме винаги на път. Пътуваме във вътрешното пространство на сърцата си – пътуване, неизмеримо с ударите на часовника или дните на календара, защото е вън от времето – във вечността.

Неопатристичният синтез като програма на православното богословие

Публикувана на Понеделник, 04 Юни 2012 Написана от Кристоф Кюнкел

Christophe KunkelВ некролога си за Флоровски Александър Шмеман пише: „Той така и не изясни какво има предвид, когато твърди, че неопатристичният синтез следва да бъде крайна цел на православния богословски праксис”.[1] Самият Флоровски пише още през 1963 г., че православното богословие се намира в преходен период и все още търси собствен стил и метод. „Целта [!] може да се определи като неопатристичен синтез”.[2] Следователно той изхожда от обстоятелството, че православното богословие, в това число и неговото собствено, все още не е постигнало крайната си цел. А когато е удостоен с „почетен доктор” на Солунския университет през 1959 г., заявява, че идеята за неопатристичен синтез е „водещият мотив” на неговата „богословска работа”.[3] Тези изказвания действително показват, че понятието се разгръща фрагментарно, въпреки че от тях не следва, че не е възможно да бъде изяснена програмата на неопатристичния синтез. Както правилно забелязва Иван Ширидов, със своето главно съчинение Пути русского богословия от 1937 г. Флоровски не само прави общ преглед на историята, а и начертава „програма на съвременното руско богословие”,[4] като същевременно формулира своето разбиране за възможностите и целите на богословието изобщо. Задачата на тази глава е, предвид гореизложеното, да изясни по-пълно намерението на Флоровски. Понятието трябва да бъде подробно разгледано тук, не само защото този раздел обобщава казаното досега за методиката на православното богословие, а така също за да бъде обгледан теоретичният хоризонт на онова, което неговото богословие действително се стреми да бъде и съставлява неговия критерий за преценка на други богословски проекти. Изследването на това понятие е важно най-сетне и защото днес се възприема като програмно и от други богослови. Все още обаче липсва анализ на значението му в мисловния свят на Флоровски.[5]



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u643r 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме