Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Аспекти на духовното ръководство: Палестинската традиция

Публикувана на Събота, 21 Септември 2013 Написана от Архид. Джон Хрисавгис

Fr John_ChryssavgisВъведение

Няма въпрос, който да е повече съществен и, в същото време, повече неразбиран – еднакво толкова съдбоносен и толкова критичен – от въпроса за духовния авторитет. Различните измерения и проблеми на духовния авторитет съдържат в себе си централeн аспект от живота на една Църква, която все още не е била педантично разграфена от църковните или академичните кръгове. Съответно, наблюдава се и учудваща оскъдица на информация в светоотеческото предание върху отклоненията в отношението или злоупотребите от страна на „стареца” във връзка с упражняването на духовното ръководство. Дори най-основните източници, разглеждащи специфичните качества или харизми, необходими за практикуване на духовно отчество,[1] на практика не обръщат внимание върху потенциалните опасности или разрушителните ефекти от псевдо-ръководството. Християнските класици в духовната литература по правило не биха подминали отговорностите, свойствени за духовния ръководител, но рядко биха подложили на съмнение резултатите от неуместното ръководене. Против възможната вреда от „подчиняването на учител, който няма опит, или на такъв, който сам все още е подчинен на страстите, тъй като такъв би посветил [учениците си] в дяволския живот, вместо в евангелския”,[2] Отците на Църквата предлагат само общи съвети.

Ключови теми и фигури в гръцката богословска мисъл

Публикувана на Сряда, 18 Септември 2013 Написана от Атанасиос Папатанасиу

A PapathanasiouБурно наследство

Съвременната Гръцка държава е основана през 1830 г., след като в продължение на почти четири столетия гърците живеят подчинени на османските турци. Това означава, че в ново време гръцкото богословие се развива в политическите условия на окупацията и, в най-общи черти, под влиянието на два интелектуални фактора. От една страна, то е наследник на многообразното богословие на гръцките отци, което доминира в Християнския изток в продължение на дванадесет столетия – до падането на Империята. От друга страна, то се развива в условията на това, което отец Георги Флоровски нарече псевдоморфоза на православното богословие: постепенното размиване на собствените му критерии под влияние, от 15 в. насетне, на характерни за западното богословие черти като легализма и институционалното схващане за Църквата – черти, които засенчват повече екзистенциалния характер на източното богословие.

В процеса на формиране на гръцкото богословие тези два фактора действат едновременно, при разменено взаимно надмощие. В условията на османско господство и антагонизъм между отделните християнски изповедания православното богословие често е принудено да заема отбранителна позиция – нещо, което спъва творческия му характер както що се отнася до ангажирането с нови идеи, така и в разработването на вече присъстващи в източната богословска мисъл теми (като например напрежението между мистицизма и историята или връзката между авторитета на Св. Писание и този на Отците). В резултат от настъпилите в Европа промени, вследствие от Реформацията и от Просвещението, клир и народ се колебаят между диалога и отхвърлянето – нещо, което може да бъде видяно добре в някои от инициативите, насочени към укрепване на православната идентичност, довели на практика до установяването на неправославни влияния. Такъв е например случаят с патр. Кирил Лукарис (1572-1638), чиято позиция срещу римокатолицизма е осъдена като дълбоко повлияна от калвинизма. В същото време „Изповеданието” на Петър Могила (1597-1646), което е одобрено от четиримата източни патриарси, отразява явно римокатолически дух.

Словото Божие – културата на Духа

Публикувана на Понеделник, 16 Септември 2013 Написана от Йером. Рафаил (Нойка)

Jerom Rafail_NoicaКакво е словото? Свикнали сме да го разбираме като способ за установяване на контакт с другите с цел обмен на информация. Но виждаме, че Св. Писание ни казва нещо друго за словото: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”, „и Словото стана плът...” (Иоан 1:1, 14). „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит. 1:3). И всичко онова, което Бог е нарекъл слово, е станало. И отново се връщам към словата на Спасителя: „Думите, що ви говоря, са дух и живот” (Иоан 6:63).

Какво е словото? Как да го разбираме? Бих искал, с Божията помощ, да свържа думата слово с понятието култура, с културата на Духа. Св. Писание ни показва, че Бог, като твори света, до сътворяването на човека, го твори с едно единствено слово: Да бъде! Когато идва времето да бъде сътворен човекът, Бог говори различно: „… Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие…” (Бит. 1:26). И разбираме, че човекът не е създание като всяко друго. Разбираме го не от гордост, а от словото, което Бог ни е дал.

Виждаме как – посредством словото – Бог продължава да вика, да държи връзка с човека. Бог – чрез словото – наставлява Адам. След падението беззаконието обгръща земята напълно до времето на Ной и гибелния потоп. Но настъпва момент, когато Бог отново се обръща към човека и му дава закон чрез пророка Моисей. Предназначението на този закон е било главно да завърне човека от беззаконието към закона – морален закон, който посочва какво Бог ще направи в края на времената или, по-точно, когато се „изпълни времето”. Това изпълнение не е само хронологично събитие, а преди всичко онтологическо – въплъщението на Същото Слово. Както казва св. ап. Павел в своето Послание до евреите: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете” (1:1-2). Иначе казано, това е самият Син Божи – Словото Божие: Словото Божие, Което сега се завръща, за да продължи делото Си чрез диалога с човека, да го продължи отново, след отчуждението, което е настъпило в Рая. Можем да разберем това слово като енергия, като съзидателна енергия.

Каноните и църковният живот

Публикувана на Сряда, 11 Септември 2013 Написана от Прот. Владислав Ципин

Fr Vladislav_TsypinКаноните са основните закони, съставящи фундамента на правото, което действа в Църквата – при това еднакво за всички поместни православни църкви през всички векове на църковната история. От времето, когато каноническият корпус на Църквата е окончателно оформен, т. е. от 883 г. (годината на издаването на Номоканона на св. патр. Фотий с 14 титули), Църквата не е добавила към него нито един нов канон и нито един не е изключила. По този начин самата църковна история е поставила каноните толкова високо, че имаме основание да говорим за неизменност на онези основи на църковното право, които се съдържат в тези канони. Известният и твърде авторитетен православен богослов архим. Юстин (Попович) даже е написал: „Св. канони, това са светите догмати на вярата, прилагани в деятелния живот на християнина – те подбуждат членовете на Църквата към въплъщаване в ежедневието на св. догмати – слънцезрачните небесни истини”.[1] За високото място на каноните в Преданието на Църквата говори и това, че Седмият вселенски събор, в правилото, посветено на образователния ценз на кандидата за епископ ги, е поставил редом със Св. Писание: „Всеки, който ще бъде възвеждан в епископска степен, трябва да знае непременно Псалтира и да вразумява и целия свой клир да се поучава от него. Също така митрополитът му трябва щателно да го изпитва, притежава ли усърдие с размисъл, а не повърхностно, да чете свещените правила и светото Евангелие, и книгата на Божествения апостол, и цялото Божествено писание”.

Утвърждавайки обаче големия авторитет и непрекосновеността на каноническия корпус срещу ревизия, едновременно с това не можем да настояваме, че всички правни норми, съдържащи се в каноните, действат или трябва да действат във всяко време и на всяко място в буквалния си смисъл. Добре известно е, че дисциплината на наказанията, съдържаща се в тях, в реалната епитимийна практика е основателно реформирана още в ранновизантийската епоха, когато при определянето на епитимиите започнали да се прилагат не каноническите срокове за отлъчване от Причастие, а онези, предложени в Номоканона на патриарх Йоан Постник, съдържащ несравнимо по-меки санкции, при все че този Номоканон не е бил включен в основния каноничен свод и в йерархията на авторитетните източници на църковно право е поставен по-ниско от каноните. Че го разглеждат като не повече от допълнение към основния каноничен корпус. Впоследствие дисциплината на запрещение по отношение на миряните е продължила да еволюира към смекчаване, така че у нас, в Руската църква, в 18 век отлъчването от причастие на каещите се грешници за дълго време е било забранено от висшата църковна власт, под заплаха от низвергване от сан, при все че, разбира се, никой не е отменял съдържащите забранените за практическа употреба в църковната практика санкции канони.

Единни в Христос: Исторически поглед

Публикувана на Понеделник, 09 Септември 2013 Написана от Прот. Джон Бер

Fr John_BehrТова, че трябва да станем едно – както и Христос е едно със Своя Отец – е нещо, за което се е молил още нашият Господ (Иоан 17:11). Движението към единството има отношение към много области от живота ни като християни: съпруг и съпруга трябва да станат „една плът” (Бит. 2:24; Мат. 19:5), всички ние трябва да станем „един дух” с Христос (1 Кор. 6:17), а в едно от първите прошения на Великата ектения се молим „за благопреуспяване на светите Божии църкви и единението им”. Това единство – в най-реалния смисъл на думата – е дар и вече е дадено: в тайнството на Брака младоженците стават едно; в Кръщението се обличаме в Христос и, – ставайки част от Неговото тяло – се отъждествяваме с Него; в Символа на вярата изповядваме вярата си в „едната, света, съборна и апостолска Църква”. И все пак в случая с брака и с обличането в Христос от нас се очаква и да работим върху себе си, или, още по-точно – да умрем за себе си, за да получим дара изцяло. Такъв ли е обаче случаят и с единството на Църквата?

Ясно е, че в нашата съвременна ситуация в Северна Америка, с нашите отделени, но и припокриващи се една друга юрисдикции, ние не демонстрираме – със сигурност поне не и на административно ниво – единството, за което се молим. Не сме ли тогава всички ние, в юрисдикционния си плурализъм, въплъщение на еклисиологичната ерес – не се ли проваляме в осъществяването в действителността на онова, което с устните си провъзгласяваме по отношение на единството на Църквата? Или, може би, в обратен ред: Ако приемем за даденост, че действително принадлежим на Църквата и че въплъщаваме Църквата, – при целия безпорядък на нашето конкретно съществуване – нима нашето изповядване на вярата в едната, света, съборна и апостолска Църква е нещо повече от блян, самозалъгване и дори лъжа? Ясно е, че щом ситуацията е докарана дотук, нито една алтернатива не е задоволителна.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uu836 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме