Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Имеславието и византийската теория на образа

Публикувана на Понеделник, 11 Март 2013 Написана от Евгений Павленко

Agia Sofia_2Встъпление. Учението на св. Отци за образа

Почти век след споровете за Божието име вече отчетливо се вижда онова, което тогава не е било осъзнавано съвсем ясно. Цялата проблематика на споровете за Името Божие тръгва от исихастките спорове за Божествените енергии и за начина на тяхното присъствие в творението и, по-нататък – от споровете около почитането на свещените изображения и за присъствието в тях на Божествената реалност. Затова е важно да се проследи началото на зараждането на този спор във византийската теория на образа и там да се открие учението за името като образ. Отношението между икона и архетип въобще не се е мислело от иконопочитателите по аналогия с това между предмета и идеята в платонизма, което би довело само до потвърждаване чисто изобразителната функция на иконите. Неоплатоническото наследство е било дълбинно преработено от византийската мисъл от 6-7 в., особено в богословието на преп. Максим Изповедник. У него откриваме развито учение за образа и неговата реална причастност към архетипа по енергии. По-нататъшна и по-опростена формулировка теорията на образа получава във времената на втория, от преп. Теодор Студит, и особено на първия иконоборчески период – от преп. Йоан Дамаскин. С него и ще започнем нашия преглед.

Гласът на Църквата – между императива на идеологията и свидетелството на Срещата

Публикувана на Петък, 08 Март 2013 Написана от Златина Иванова

15Аспекти на църковната мисия в посттоталитарните общества

Вече 20 години след падането на тоталитарните режими Православната църква е поставена в ситуация на избор – как да направи възможна срещата на модерния човек с Божието слово. Разбираемо ли е Евангелието за човека в посткомунистическото идейно пространство, имайки предвид, че той възприема света в съвсем различен дискурс от евангелския. Или то звучи безвъзвратно анахронично, достъпно само за ограничен кръг хора, по свой начин предани на традициите. Този въпрос е особено актуален за онези, които са призвани да водят диалога между Църквата и светското общество, както и за посветилите се на религиозното образование на вярващите, но и на тези, които все още търсят пътя към храма.

В настоящата статия ще се опитам да очертая проблемите на православната мисия в съвременния посттоталитарен контекст и по-конкретно на факторите, които възпрепятстват ефективността на църковното послание както към обществото като цяло, така и към отделната личност. Открояват се две различни възгледа за смисъла и целите на християнската мисия – първото и по-разпространеното е базирано върху разбирането за християнската вяра като съвършено и осветено от традицията учение, чието възприемане от широки кръгове хора гарантира приемственост на индивида с миналото, потвърждаване на националната идентичност и повишаване на моралното ниво и устойчивост на нацията. Този прочит на смисъла на християнското послание тук определям като идеологизация на вярата и пренасяне на елементи от методите на тоталитарната идеология в полето на църковната мисия.

Православната мисъл след Втората световна война

Публикувана на Вторник, 05 Март 2013 Написана от Антоан Аржаковски

Antoine Arjakovsky„Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи, а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем!” (Пс. 1:1-2).

Православната мисъл след Втората световна война е била съсредоточена върху изследване дълбините, сложността и целостта на човешката личност. Иисус Христос и възстановяването на човека на отец Думитру Станилоае (1942 г.), духовната биография Самопознанието на Николай Бердяев (1948 г.), очеркът Страдание на Бертран Вержели (1997 г.) – това са само няколко от значимите опити в тази посока.

Също така е очевидно, че богословието на Добротолюбието, персоналистичното богословие и херменевтичната феноменология направиха възможни новите срещи на културата както вътре в самия православен свят, така и между различните култури в съвременните общества. Мисля си, например, за срещата на западната духовност с източната в иконите на неголямата църква в Монжерон, зографисана от отец Григорий Круг, за откритието на постницшеанската мисъл на Атон в Писма до Ел Греко на Никос Казандзакис, за синтеза на образа на света със света на иконата, който се прокрадва във великия филм на Тарковски Андрей Рубльов, за победата на християнската надежда над тоталитарната култура в Един ден на Иван Денисович от Александър Солженицин.

Това съзнание е представено в настоящия доклад (който е част от цял лекционен курс) в три основни момента или периоди: 1) на конфронтациите – от 1944 до 1958 г., 2) на обновлението – 1958-1989 г. и 3) новият – от 1989 г. до наши дни.

Славянската Библия

Публикувана на Четвъртък, 28 Февруари 2013 Написана от Николай Глубоковски

N-N-Glubokovsky 2Сред изданията на Библията на деветстотин езика Славянската Библия не заема особено място нито по древността на своя произход, нито по обхвата на влиянието си. Това обаче е нашата, Славянската Библия и затова тя заслужава всякогашната ни памет и специално споменаване – особено по достопаметни поводи какъвто е сегашният.

Славянската Библия е паметник на общославянското християнско възкресение, основа, начало и спътник на културата на всички славянски народи. По-правилно е да се каже, че тук едното е неразривно от другото и второто се подсилва от първото, тъй като християнството въплъщава светлината на истината, призовава всички към чиста просветеност и задължава към свободен прогрес. Това означава, че Славянската Библия е неизменен и внушителен призив към религиозно-християнска цивилизация – в най-широкия, общохуманитарен смисъл. От друга страна, тя – по произход, в своето начало, по думите на знаменития Московски митрополит Филарет (Дроздов; † 19.11.1877 г.), по известните му записки За догматическото достойнство и консервативната употреба на гръцкия на седемдесетте тълковници и славянския преводи на Св. Писание (Москва 1858) – не е произведение на обикновена ученост, а плод на апостолската ревност на св. братя Кирил и Методий, по самото си възникване е озарена от сиянието на свещеността, по първоначално християнско-мисионерско приложение и постоянна църковно-богослужебна употреба, като най-свещената книга на цялото християнско славянство.

Смисъл и богословие на църковните празници

Публикувана на Сряда, 20 Февруари 2013 Написана от Йоанис Панагопулос

EortologioПравославието е известно като Църква на литургията и на славословието, на пасхалното ликуване и на възкресната радост. В църковния живот това се проявява във факта, че всеки ден, всяка седмица, всяка година се възприема като литургично време, пазещо жива паметта за делата на вярата. В своя богослужебен кръг Православната църква включва всички събития от земния живот на Иисус Христос, започвайки с Благовещението и завършвайки с Възнесението, празнува и най-важните събития от живота на Пресвета Богородица, както и паметта на избраните мъже и жени от Стария Завет и свързаните с тях спасителни събития. В определените за това дни Църквата почита и своите светци: апостоли, мъченици, изповедници, подвижници, богослови и проповедници, придобили смирение и подвизавали се в Божията благодат. В своето богослужение, което в широк смисъл обозначава нейния литургически или тайнствен живот и начин на мислене, Църквата дава възможност на всички вярващи лично да участват в честваните спасителни събития. Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че Православната църква се характеризира тъкмо чрез своя литургичен живот и мислене, и именно в това е нейното специфично отличие от другите християнски общества. 



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uw8ap 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме