Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Бог и история в късновизантийското богословие

Публикувана на Събота, 30 Март 2013 Написана от Георгиос Мандзаридис

St Gregory_PalamasУвод

Една от знаковите автори от епохата на късна Византия е св. Григорий Паламà. Той не съставя цялостна система, а тълкува Божието откровение в историята. Това не е случаен феномен, нито пък се дължи на липса на философско образование на светеца. Тъкмо обратното – през първите двадесет години от живота си в императорския двор в Константинопол той получава прекрасно философско образование. Особено е отдаден на изучаване на аристотеловата традиция. Седемнадесетгодишен говори за логиката на Аристотел с такъв успех пред василевса Андроник ІІ и пред други официални лица, че знаменитият му учител Теодор Метохит възкликва: „Ако сам Аристотел присъстваше, щеше да го похвали”.[1]

Св. Григорий обаче не търси Бога единствено с ума си, а и със сърцето си. То е съкровищницата на ума и „първият плътски орган на разумността”.[2] „Разпиленият в сетивата ум”[3] на човека не може да пристъпи действително към Бога, нито да придобие истински опит за него. Ето защо това изисква очистване и съсредоточаване в сърцето. Следвайки библейския и светоотечески път, Паламà посвещава на познание за Бога не само мисълта си, но и цялото си същество. Докато се намира още в двора на василевса, той се подлага на лишения. Презрял светската слава и предначертаната му блестяща кариера на политик, оставя двора на василевса около двадесетата си година и се отдава на монашески живот. Като монах-исихаст той остава и вероятно щеше да остане през целия си живот неизвестен, ако не бе предизвикан т. нар. исихастки спор при появата на калабрийския гръцки монах Варлаам. Същият се наема да въведе в православното богословие агностицизма. Като се обръща към непонятността на Бога, той изключва възможността за оформяне на аподиктични силогизми за божествените неща, както и всяка мисъл за действително общение на Бога с човека в историческия процес.

Половин век богословие (1950-2000): критичен поглед

Публикувана на Сряда, 27 Март 2013 Написана от Йоанис Каравидопулос

Ioannis KaravidopoulosВ началото е необходимо да направя няколко уточнения върху темата. Те засягат хронологичните и пространствените ѝ граници. Не е възможно да обхванем цялостно миналото на богословието, а само един конкретен период – именно втората част на 20 век, когато се развива Богословският факултет в Солун. Следователно от само себе си се разбира, че разсъжденията ми ще се отнасят до тази школа, на която сам служих в продължение на четиридесет години.

Тези четиридесет години съвпадат с две трети от живота на нашия факултет – точно толкова е и пътят на Божия народ към обетованата земя. Път, разбира се, сред безводни пустини, но и с много свежи оазиси по него. Този път, както колегите от моето поколение могат да потвърдят, мина през места, които сложиха отпечатък върху богословието и дадоха възможност на участващите в него да се похвалят днес в Господа, правейки си критична оценка и предавайки щафетата на новото поколение.

Изповед и причастие

Публикувана на Събота, 23 Март 2013 Написана от Прот. Александър Шмеман

A Shmemann_EucharistДоклад до Св. Синод на Православната църква в Америка

1

Появилите се в нашата Църква спорове и въпроси за по-честото причастяване, за връзката на тайнството Причастие с тайнството Покаяние, за същността и формата на изповедта и т. н., не са признак за слабост или упадък, а за живот и за жизненост. Сред православните хора, сред членовете на нашата Църква се пробужда интерес към главното, възниква жажда за автентично духовното. Дори само за това си струва да благодарим на Бога. И затова би било крайно неправилно да се опитваме да разрешаваме тези спорове и въпроси единствено с административни мерки – с укази и инструкции. Защото пред нас е духовен въпрос и той засяга буквално всички страни на нашия църковен живот. Ето върху това трябва да се спрем на първо място.

Християнското разбиране за греха

Публикувана на Вторник, 19 Март 2013 Написана от Алексей Пешков

SinАктуалността на темата произтича от факта, че в съвременното секуларизирано общество думите грях и греховност все по-рядко се употребяват, като почти са загубили своя смисъл и значение. И ако известният персонаж на о. Сергий Булгаков твърди, че дяволът не съществува, то съвременното общество се стреми да утвърди нормалността на настоящото състояние на човека, като гради върху него собственото си разбиране за нравствена всепозволеност.

Отношението към понятието грях в съвременния свят не може да бъде наречено отрицателно: по-скоро трябва да говорим за почти пълна загуба на самата представа за грях. Нещо повече, според изкривеното разбиране в днешното общество е неестествено да не вършим това, което в християнската нравственост се нарича грях.[1] Най-остро това се усеща в западното общество. Причината за подобно премълчаване на проблема за греха съвременните изследователи виждат в декларираните като демократични идеали и описват случващото се по следния начин: „Думата грях не е на мода. Тя предполага съществуването на Бог и на морален закон, изписан от Него в съзнанието и съвестта на човека – думата грях може да обиди свободата на мнение на нашия събеседник… Хората се затрудняват да произнесат думата зло от страх, че ще бъдат сметнати за старомодни и изостанали от времето”.[2] Това бедствено положение в западното общество принуждава папа Йоан Павел ІІ на 14.8.1983 г. в Лурд молитвено да проси Бог да бъде милостив „към тези, които вече не знаят, какво е това грях или не желаят да знаят” и направо да посочи, че „чувството за грях до голяма степен е загубено, защото е загубено усещането за Бога”.[3] Подобно разбиране за греха и греховността се налага и в нашето общество.

 

Имеславието и византийската теория на образа

Публикувана на Понеделник, 11 Март 2013 Написана от Евгений Павленко

Agia Sofia_2Встъпление. Учението на св. Отци за образа

Почти век след споровете за Божието име вече отчетливо се вижда онова, което тогава не е било осъзнавано съвсем ясно. Цялата проблематика на споровете за Името Божие тръгва от исихастките спорове за Божествените енергии и за начина на тяхното присъствие в творението и, по-нататък – от споровете около почитането на свещените изображения и за присъствието в тях на Божествената реалност. Затова е важно да се проследи началото на зараждането на този спор във византийската теория на образа и там да се открие учението за името като образ. Отношението между икона и архетип въобще не се е мислело от иконопочитателите по аналогия с това между предмета и идеята в платонизма, което би довело само до потвърждаване чисто изобразителната функция на иконите. Неоплатоническото наследство е било дълбинно преработено от византийската мисъл от 6-7 в., особено в богословието на преп. Максим Изповедник. У него откриваме развито учение за образа и неговата реална причастност към архетипа по енергии. По-нататъшна и по-опростена формулировка теорията на образа получава във времената на втория, от преп. Теодор Студит, и особено на първия иконоборчески период – от преп. Йоан Дамаскин. С него и ще започнем нашия преглед.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9ayw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме