Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Отец Йоан Романидис като историк

Публикувана на Четвъртък, 05 Декември 2013 Написана от Анастасиос Филипидис

Fr John_RomanidesОгромният богословски принос на отец Йоан Романидис се дължи на опитното житейско знание, което той е получил в своята семейна среда и особено от майка си Евлампия. По подобен начин и неговият принос към историческата наука се основава също на опит, породил оригинални идеи и радикални изводи – разбира се, в резултат на изчерпателно проучване. Той започва своята първа историческа книга Ромейството (1975 г.) с описание на случай от 1951 г., когато е все още млад ефимерий в Америка. Съобщили му, че трябва да отиде в къщата на болен, но той объркал адреса и така се запознал с някакъв грък. В дома му обаче случайно дошъл и неговият брат, в когото, за голяма изненада о. Романидис, разпознал лидера на албанците в града… Развръзката е описана на страниците на Ромейството.

Не е случайно и това, че тази книга се появява след пребиваването на о. Йоан в Ливан и Сирия, в Богословския факултет на Баламанд. Там той установява, че хиляди вярващи от Антиохийската патриаршия определят себе си като православни ромеи, без да са гърци, нито дори гръкоговорящи. Този парадокс също търси своето обяснение на страниците на Ромейството.

Що се отнася до академичните му контакти трябва да се признае влиянието на о. Георги Флоровски върху Романидис, а за тясната им връзка свидетелства публикуваната им кореспонденция. Флоровски се интересува особено много от взаимното влияние между богословие и история. От същия дух е вдъхновен и о. Романидис.

Историческото творчество на о. Йоан се заключава основно в три изследвания: 1) Ромейството; 2) Франки, ромеи, феодализъм и догмат (1982 г.) и 3) Историческият увод към второто издание на Прародителския грях (1989 г.). Немалко исторически сведения има и в пространния увод към Римляни или ромеи, отци на Църквата, т. I (1984 г.), където се проявява връзката между богословско и историческо слово. Но и в повечето негови изследвания след 1975 г. историческите елементи се преплитат с богословски въпроси.

Космичното измерение на спасението: преп. Максим Изповедник

Публикувана на Понеделник, 02 Декември 2013 Написана от Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffДо 7 век Ориген е единственият автор, опитал се да изгради християнска система на метафизиката. Макар обаче самият той да е дал храна на светоотеческата мисъл за няколко поколения, оригенизмът като система е отхвърлен от Църквата. Вътрешните връзки, вътрешната логика на тази система, основана върху аксиомите на платонизма, правят невъзможно приемането ѝ от християнската традиция. Последвалите едно след друго нейни осъждания, кулминирали в осъждането от 553 г., изправят византийските богослови пред огромни проблеми. Съществуват ли каквито и да било алтернативи на оригенистичното решение и може ли християнската метафизика да бъде построена в различна от него система?

В епохата на имп. Юстиниан огромният личен авторитет на Севир Антиохийски до такава степен господства на сцената, че ролята на повечето богослови-халкидонци е сведена до едната отбрана на собствените позиции. Сред тях не се появява нито един първокласен автор. Едва в лицето на Максим Изповедник се появява богослов, който не само е способен да отиде отвъд тесните хоризонти на диспута (на който той посвещава по-голямата част от живота си, за да умре накрая като мъченик на автентичната вяра от Халкидон), но и да отправи поглед към цялостна мисловна система, която да отговори по нов начин на проблемите, поставени от оригенизма.[1] На практика св. Максим може да бъде наречен действителният баща на византийското богословие. Едва с помощта на неговата система, в която законното си място намират всички значителни традиции от миналото, за източното християнство са съхранени идеите на Ориген, Евагрий, отците-кападокийци, св. Кирил Александрийски и Псевдо-Дионисий.[2]

Бог не е абстрактно понятие

Публикувана на Петък, 29 Ноември 2013 Написана от Прот. Василиос Калиакманис

Fr Basilios_KaliakmanisВтората неделя на Великия пост е посветена на Св. Григорий Паламà (14 век). Неговото дело, основаващо се върху по-ранната християнска традиция, се превръща в съборно прието от Църквата, която го поставя в хора на великите нейни учители. Така че – след Неделя на православието – се почита главният учител на православната вяра, която просвети Църквата и който е тясно свързан с историята на Солун.

Бог за св. Григорий не е абстрактна или просто философска идея, а живо Лице. Той е и Този, Който призовава към общение не другиго, а именно човека. Пророците и патриарсите от Стария Завет си Го представят като Ангел на велик съвет или във вид на човек, но в епохата на Новия Завет Бог – в Христос – вече и по същност стана истинно човек. Така щото всеки кръстен християнин – според мярата на своята собствена възприемчивост – да може да познае Бога в лицето на Сина и въплътено Слово, участвайки в тайнствата на Църквата.

Духовните етапи в живота на Моисей: библейско-практически пътеводител

Публикувана на Понеделник, 25 Ноември 2013 Написана от Андрей Десницки

Moses 1Традиционно Библията се смята не просто за основен християнски текст, но и за самия център на християнския духовен живот. За човека, стремящ се да пази вярност в тази традиция, е немислимо да вижда в нея, макар и важен, но въпреки това изгубил всяка актуалност документ от миналите векове. Немислимо, но… на практика нерядко това се случва днес, а, съдейки по всичко, се е случвало и преди. А дали това не е така, защото Библията изглежда прекалено неразбираема и далечна?

Казаното е вярно особено що се отнася до описващия живота на древния Израил като избран народ Стар Завет. Християните обикновено наричат своята Църква „Новия Израил” и се смятат за духовни чада на Авраам, но при това е разбираемо, че те стоят достатъчно далеч що се отнася до отношенията вътре в онова родово общество, което е бил старозаветният Израил. При това те не смятат за нещо задължително, нито дори желателно, изпълнението на Старозаветния закон и затова всичко, което се отнася до този Закон, включително и историята на неговото даруване, възприемат по-скоро като източник на образци и асоциации, отколкото като ценно само по себе си историческо повествование.

Как тогава да направим този документ актуален за съвършено различните епохи и ситуации? Този въпрос са си задавали и християнските богослови, и пастирите от отминалите столетия. Решенията, които преди хилядолетие и половина са предлагали на своите читатели и единоверци, могат да не изглеждат съвсем съвременни днес, но те подсказват как именно древното повествование може да бъде актуализирано за такава аудитория, която силно се отличава от изначалните читатели на библейския текст.

Иска ми се тук да поговорим върху един такъв пример: историята на Моисей – такава, каквато ни я представят четирите библейски книги от Изход до Второзаконие и за това, какъв прочит е получила тази история в трактата на св. Григорий Нисийски За живота на законодателя Моисей.

Философският дискурс и богословската интуиция (Дионисий Ареопагит и Максим Изповедник)

Публикувана на Петък, 22 Ноември 2013 Написана от Бивш Сергиевски и Амфиполски еп. Василий (Осбърн)

Basil OsbornТъй като съм вярващ и съм член на Православната църква, моята фундаментална ориентация е богословска, т. е. тя е теоцентрична. Тя, освен това, е формирана от онзи, според мен основополагащ, подход към природата на реалното, който намира израз в произведенията на двама от видните гръцки богослови на шестото и седмото столетие: Дионисий Ареопагит[1] и преп. Максим Изповедник.

Според св. Максим тварният свят е разделен на две сфери: сфера на това, което се възприема чрез сетивата, и сфера на това, което не се възприема чрез сетивата. Това обаче не означава, че сферата на това, което не се възприема чрез сетивата, е непостижима. Тя не е достъпна за сетивата, но е достъпна за ума (νοῦς)[2] – за това, което можем да наречем у човека духовен разум. Подготвен по необходимия начин и очистен, умът е способен да постига истината на творението. Казано с други думи, ако, например, научните изследвания се ограничават до изучаване на възприемаемия, т. е. на сетивния свят, то истините за същия този свят, които ние откриваме, принадлежат към сферата на невидимото, на онова, което не може да бъде възприето чрез сетивата. Според св. Максим, съединението на тези две сфери представлява непостижима тайна и е нещо, което се осъществява от Бога. Например, не съществува никакъв мост, посредством който да бихме могли да съединим червения цвят, който възприемаме, и светлинната вълна, която – както е добре известно – в крайна сметка определя нашето възприятие.

Според св. Максим, всичко, което съществува в сетивния свят, има умопостигаем аспект, който той нарича логос. Именно логосът е причина за битието на творенията и той може да бъде наречен дълбинна структура на възприемаемия свят.[3] Да се познава нещо, разбира се, в случай че това познание не се ограничава до едното голо сетивно възприятие, означава да се познава съответстващият на него логос. По същество, да се познава единствено чрез нашето възприятие означава да не се познава въобще нищо в собствен смисъл на думата. Възприятието не предава познание. Познание предава само дейността на ума, на νοῦς-а.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9kac 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме