Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Няколко думи в защита на Бога от богословите

Публикувана на Понеделник, 03 Юни 2013 Написана от Андрей Десницки

Andrey DesnitskyЧовекът се обръща към Бога. Започва да говори с Него и можем да наречем това молитва. След това се обръща към други, за да им разкаже за Бога и така сам по-добре да разбере съдържанието на собствената си вяра – това можем да наречем богословие. Говори човешки език, защото ангелски не знае и това е много естествено и правилно. Същевременно, този човек не може да се намира постоянно в състояние на святост, на озарение, на пламенна молитва. Нужни са му и чужди, земни думи – като ориентири. Те не заменят собствения опит, но му помагат да се разкрие, да се състои – така, както чужди стихове за любовта помагат да разберем и изразим и нашата собствена любов.

Затова богословието просто е необходимо. Без него и без църковната молитва с чуждите слова (думите на други), вярващият лесно става жертва на собствени фантазии и чужда недобросъвестност. Ересите, неверните представи за Бога действително ги има и за да се доближим до Истината е необходимо да можем да различим истина от лъжа.

Думите за Бога са призвани да станат икона, която води към Бога. Може обаче да стане и обратното – да се превърнат в идоли. Човекът извлича от думите, както някога от дървото и камъка, образ на Бога. Този образ е създаден по неговия вкус, разбиране и умение, а след това започва предано да му се покланя, понякога дори да му принася човешки жертви. Как се получава това?

Тайната на човека. Ханс Урс фон Балтазар

Публикувана на Петък, 31 Май 2013 Написана от Дмитрий Романовски

hans-urs-von-balthasarБиография

Ханс Урс фон Балтазар е оригинален римокатолически богослов, църковен деец, издател, представител на римокатолическото обновление от втората половина на 20 в.[1] Роден в Люцерн в 1905 г., той принадлежи към семейство, от една страна, с швейцарски дворянски корени, а от друга – с унгарски. Твърдата християнска вяра е съставна част от семейното възпитание, получено от него.

Обучава се в гимназия, под ръководството на монаси-бенедиктинци, а сетне и в лицей. Защитил дипломна работа върху немския идеализъм през 1929 г., той постъпва в ордена на йезуитите. Интересът му към богословието е предизвикан от лекциите на изключителния римокатолически богослов Романо Гуардини. Съществена за неговото творчество е срещата с Анри де Любак. Обръщайки се към светоотеческата традиция, фон Балтазар подчертава не толкова разнообразността на причините и следствията от действието на благодатта в творението, колкото същността на благодатта като такава, разкриваща се като дар от Самия Бог.

Грехопадението на човека

Публикувана на Сряда, 29 Май 2013 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос), прот. Йоан Романидис

VlaxosRomanidisВ предната глава видяхме как е сътворена тварта и човекът, как функционират душа и тяло и кой е естественият (физиологичният) човек след неговото сътворение.

В кн. Битие боговидецът Моисей не описва само събитията по сътворяването на света, а също и падението на човека, както и последиците от него за цялото творение. Творението няма свобода да потисне тлението. То е повлечено подир падналия човек. Тъй като човек в своето устройство включва елементи от сетивния свят, последствията от греха се предават и в цялото творение.

Преди падението човешкият ум (νοῦς) е в общение с Бога и с ангелите. Той гледа славата Божия и в тази перспектива се преобразяват всичките действия (ἐνέργειαι) на неговата душа и тяло. Всички те се намират в движение към Бога. След грехопадението обаче тази даденост се обръща, защото помраченият ум не направлява вече действията (ἐνέργειαι) на душата и тялото. Вече не излъчва светлината към останалото творение.

В следващите страници ще видим какво става след грехопадението на човека.

Научната критика на старозаветния текст и православното богословие

Публикувана на Петък, 24 Май 2013 Написана от Юрий Аржанов

Juriy ArzhanovБиблейският текст и научното му изучаване, което се развива особено активно в последните два века в рамките на протестантската и католическа традиции, служи за добра основа за поставяне на въпроса за отношенията между науката и религията. От една страна, Библията като Св. Писание се разглежда от християните от всички конфесии като духовен авторитет, който донася до нас основите на нашите знания за Бога и за самите нас. От друга страна, библейският текст както и всеки друг текст има история на формиране и предаване. За времето на своето съществуване и преписване текстът може да се окаже подхвърлен на изопачаване и в различните културни контексти да предизвика различни тълкувания. Тази страна на съществуване на Св. Писание изисква не просто лично отношение към него, но критическият му анализ, който представлява съдържанието на научния подход към Библията, изисква от нас формален, обективен подход към текста.

В тази връзка православното богословие, което се основава не само на авторитета на Библията, но и на Преданието (трудовете на отците на Църквата), нерядко вижда в научната критика на Библията голяма опасност. Методите за изучаване на Св. Писание в рамките на библейската критика са се разглеждали и продължават да се разглеждат като нахлуване на светското, безбожното знание, развиващо се – начевайки от епохата на Просвещението – в християнското богословие, което пък се основава на Божественото откровение. При все това още от средата на 19 и през 20 век непрекъснато се появяват православни богослови, говорили за това, че научната критика на библейския текст по никакъв начин не може да влиза в противоречие с богословските определения и дори прекрасно се съчетава с православната представа за Преданието като за непрекъсващо развитие и нарастване на Църквата.

Необходимо е, говорейки за това, да направим и кратък обзор на историята на развитието на научната критика на Библията, за да преминем след това към основните ѝ изводи и значението им за православното богословие.

Градът в църковните канони и значението на диптиха в Православната църква

Публикувана на Вторник, 21 Май 2013 Написана от Прот. Владислав Ципин

Fr Vladislav_TsypinДревната Църква е била преимуществено привързана към градската среда и във вътрешното си устройство е отразила полисната система на античното общество, като с това принципно се е отличавала от обществената ситуация през Средновековието – както в Православния изток, и по-конкретно в Русия, така и в Римокатолическия запад. Когато разглеждаме как този факт се е пречупва в живота на Църквата в течение на историята ѝ и до днес, достигаме до заключения относно съвременното устройство на Вселенската църква.

Полисното устройство на древната Църква

Политическото устройство на света, формирано в ново време, е свързано по приемство с онова, което е съществувало в гръко-римската и в средиземноморската икумена в античната епоха и в същото време съществено се отличава от него по редица свои особености. Едната от тях е в това, че държавата от съвременен тип представлява политическо обединение, свързано с територия, със строго очертани граници, вътре в които при всички възможни социално-икономически и етнокултурни диференциации на политико-правовото пространство (в случая този термин е употребен буквално, а не в метонимичното си значение), то е еднородно, докато съществувалата в античния свят полисна система е представлявала съвкупност или от независими една от друга, или от сложно съподчинени политически образувания, всяко от които е имало своето ядро – полис (civitas) – и своя периферия. 



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uxc6f 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме