Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Великата сила на светоотеческото слово

Публикувана на Петък, 15 Март 2019 Написана от Алексей И. Сидоров

A I SidorovЗа всяко земно съкровище е присъщо да изчезва, да се разсейва и погива. Къде са богатствата, пазени някога в съкровищниците на египетските фараони, на персийските царе, на римските и византийски императори? Земните богатства, също както и земната красота, са непостоянна и изменчива, преходна и тленна субстанция. По думите на св. Василий Велики, „… свойството на богатството е непостоянството. По-бързо от поток то изтича покрай владеещите го, сменяйки ги обикновено един след друг. Както река, която, устремена от високото, се приближава към стоящия на брега, но изведнъж, докоснала се до него, в същата минута се отдалечава, така и изгодите от богатството твърде бързо се появяват и се изплъзват, имайки обичая да преминават от едного към другиго. Днес това поле принадлежи на едного, утре ще принадлежи на другиго, а след някое време на още по-друг владелец… И златото, постоянно изтичайки от ръцете на владеещите го, минава към едного, сетне към другиго, а от него – към трети. По-скоро ще задържиш вода, стисната в скута, отколкото задълго да задържиш при себе си богатство. Ето защо, прекрасно е казано: „кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него”.[1] Не се пристрастявай към него с душата си, но извличай от него полза – не го обичай извънмерно и не му се диви като на едно от благата, а го употребявай като оръдие за служение”.[2]

Упованието на земните богатства е като желанието да утолиш жаждата си в знойно пладне със солена вода. Независимо от това обаче една значителна част от човечеството упорито се стреми да утолява духовната си жажда с тази солена вода, изпитвайки мъки при всяка глътка, но утешавайки се с безумната надежда, че следващата глътка, може би, ще донесе облекчение.

Да се научим да се каем

Публикувана на Вторник, 12 Март 2019 Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ какво се заключава покаянието? Човек, който се е отвърнал от Бога или е живял сам със себе си, изведнъж или постепенно разбира, че в този вид, в който преживява живота си, този живот не може да бъде пълен. Покаянието се състои в това, да се обърнеш с лицето си към Бога. Този момент е изначален и е решителен. Когато ние изведнъж сменяме курса и, вместо да стоим с гръб или обърнати настрана по отношение на Бога, по отношение на правдата, по отношение на собственото си призвание, вече сме извършили първото наше движение, ние вече сме се обърнали към Бога. Все още не сме се покаяли – в смисъл, че все още нищо не сме променили, само че, за да се случи това, трябва нещо да преживеем, защото ние не се отвръщаме от себе си и не се обръщаме към Бога просто когато ни хрумне. Случва се човек да живее спокойно, случва се с човека да не става нищо особено. Той като че ли „се храни” на житейското поле, пасе си тревата, не мисли, че над него е бездънното небе, не мисли за никаква опасност, добре си живее. И изведнъж нещо се случва и обръща вниманието му за това, че не всичко е толкова просто. При всеки човек това става по различен начин.

Различните канонични свойства при упражняване на юрисдикция от Вселенската Константинополска патриаршия

Публикувана на Четвъртък, 21 Февруари 2019 Написана от Архим. Григорий (Папатомас)

Archim Gregorios Papathomas

Въведение

В настоящия текст се анализират случаите на упражняване на канонична юрисдикция от Вселенската Константинополска патриаршия и, като следствие от това, – появата на обединителната роля на Вселенската патриаршия, която роля произтича от упражняването на въпросната юрисдикция в лоното на Православната вселенска църква.[1]

Вселенската Константинополска патриаршия, първопрестолната църква сред православните патриаршии и автокефалните църкви на Изтока и църква-майка на всички новородени патриаршии, автокефални и автономни църкви в Централна и Източна Европа, е утвърдена съборно и исторически като църква с първенствуваща роля по въпросите на единството на Православната църква. Православната диаспора, междухристиянските въпроси, представителството и участието при решаването на най-значимите социални проблеми, връзките с европейската действителност, подчертаният интерес към околната среда и към намирането на истинското съдържание на глобализацията на човечеството са някои от равнищата, на които се проявява това свойство на Вселенската патриаршия.

Следователно в настоящия текст ще изследваме ролята, която упражнява Вселенският престол за единството на Православната вселенска църква. Това изследване съставлява познавателен фундамент и основа за критични намеси, върху които ще се опрем, за да анализираме и да разберем основните параметри на многоаспектната дейност на Константинополската патриаршия в това направление.

За мисионерството

Публикувана на Понеделник, 18 Февруари 2019 Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ какво в наше време се състои мисионерството?

Думата „мисионерство” е чуждо слово. Руската дума е „посланичество”. А нашето посланичество е от особен род – не като политическите посланици, които се стараят да „уредят” някакви дела, а посланици на Бога – посланици, които Той изпраща затова, за да Му бъдат свидетели. Мисионерството не се заключава в това, хората да се обръщат от една в друга вяра, в едно или в друго вероизповедание, а в това, щото пред хората да бъде открит пътят към Бога. В това се състои най-главното. Мисията на първите християни се е заключавала в това, щото те да ходят по целия свят и да говорят: „Ние срещнахме Бога – въплътен, срещнахме Иисус Христос, Който е едновременно и Човек, и Бог. И Той ни откри какво е Бог, т. е. как Той обича Своето творение. И пак Той ни откри какво е и човек: че човекът е толкова велик в Неговите очи, че Той е готов да живее като човек и да умре с нашата смърт – затова, щото ние да можем да се спасим”. И затова мисионерството не се заключава в обръщането на иноверците в своята вяра, а в откриването пред човека на пътя към Самия Бог. И това е изключително важно.

Има една много кратка молитва в края на вечерното правило, на която ние винаги обръщаме много малко внимание: „Упованието ми е Отец, прибежището ми е Синът, а покровът ми е Светият Дух. Троице Света, слава Тебè!”. Тази молитва е толкова кратка и толкова като че ли проста и ясна, а, ако се замислим, тя е същинско вероизповедание. Упованието ми е Отец: това упование не означава, че на Него се надявам, за да ми е добре – Той е Този, към Когото с цялата си душа, с целия си живот аз се стремя. И този Отец е Бог – Бог тайнствен, Бог непостижим. Той е този Бог, на Когото дори не трябва да се дава име, защото всяко име ще ограничава. Него ние наричаме Отец, защото Той нас така ни обича, както може да обича само Отец. И още Той е източникът на нашия живот. Когато говорим за Бога-Отец, ние говорим за Този, Който е пределната тайна, дълбочината на безмълвието, толкова ярка светлина, че св. Григорий Нисийски е могъл да каже, че Той заслепява, ако погледнеш към Него, и затова може да се говори за божествена тъмнина. И ето че непостижимият Бог, Който е животът, пълнотата на божеството, към която сме устремени, но към която не можем да се завърнем сами след грехопадението, а и преди грехопадението Той отново е оставал за нас непостижим, – ето че Той се е открил за нас в Христос.

Евхаристията и Умната молитва

Публикувана на Петък, 15 Февруари 2019 Написана от Прот. Борис Бобрински

Fr Boris BobrinskyВ християнския живот, и особено в молитвения живот, откриваме една съществена двойственост. От една страна, целият наш духовен живот се гради върху нашето лично отношение към Бога, но заедно с това по природа християнството е съборно и човешката личност е немислима без отношенията и общението си с други личности.

Може да се говори за съборна природа на човешкия дух, на човешкото творчество, език, изкуство и т. н. Темата е била значително задълбочена в руската религиозна мисъл и особено сред късните славянофили, в частност при Сергей Н. Трубецкой.

Бих искал по-специално да се спра върху привидно противоречивото, но реално сродство между личната и църковната молитва: „… кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 6:6). Истинската молитва се нуждае от момент на усамотение, от състояние на вътрешно уединение. Това състояние не е само привилегия на монашеското или отшелническото призвание, а представлява потребност на всяка истинска молитва, като условие за брачното общение на човешката душа с Небесния Жених.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wxwfu 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме