Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Елинистичната пайдея и отците на Църквата – образователни принципи и културно наследство

Публикувана на Понеделник, 01 Октомври 2018 Написана от Свещ. Димитриос Константилос

Fr D ConstantelosМакар напрежението между гръцката мисъл и християнската вяра никога да не е отсъствало в историята и опита на елинизма, в четвъртото столетие, благодарение интелекта на личности като св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски, св. Григорий Богослов, Синезий Киренски, Сократ Схоластик и други, образовани както в старогръцкия език и литература, така и в Светото Писание, между тях е постигнат синтез и баланс. Затова и изучаващият ранното християнство скоро открива колко често идеи от мъдростта на древните гърци се срещат на рационално ниво с други, които могат да бъдат открити в Евангелията и в новозаветната литература.

Правилното мислене и разумните допускания, диалогичният подход към онези въпроси и проблеми, които разделят народите и обществата, и търсенето на баланс в конфликта между вярата и разума, чувството за правилно и погрешно и принципът, че е по-морално да се отнесат към теб несправедливо, отколкото сам да се отнесеш към някого по този начин, както съветва Сократ, вярването, че всичко сторено оставя свой отпечатък дълбоко в същността на извършилия го, убеждението във взаимната връзка между правилното мислене и действие, търпението в страданията и крайната победа, познаването и преодоляването на злото – ето някои от фундаменталните образователни идеали на древните гърци.

Църква и националност

Публикувана на Събота, 29 Септември 2018 Написана от Антон Карташов

A KartashevСъпоставяйки тези две понятия, ние съзнателно ще нарушим добрия схоластичен обичай и няма да им дадем определения, а ще ги използваме в техния общоприет и ортодоксален смисъл. Много по-важно е да изясним на каква основа ще бъдат съпоставяни тези идеи. В този случай основите са две – едната е догматико-мистическа, а другата е практична, тактическа.

1

От догматично-мистична гледна точка поставеният въпрос е само частен момент от общия голям въпрос за отношението на Църквата към човешката история и културно творчество. Колкото и странно да е, след 2000 години християнска история, този въпрос въпреки своята житейска важност и досега не е намерил своето съборно разрешение в Църквата. А не е намерил, защото не е бил църковно поставен. А не е бил поставен, защото не е бил осъзнат. И досега е много трудно той да бъде разяснен именно като църковен въпрос. На повечето хора им се струва несъществуващ поради своята уж догматична елементарност. Обикновено се смята, че той е ясно предрешен от цялата християнска догматика и отговорът е обикновен извод от общоизвестното църковно учение. Така подхождат към този въпрос повечето богословски автори от всички изповедания. Макар и да го признават за труден и служен, те все пак смятат, че той все пак не е трагичен, не е такъв, заради който е необходимо да се свика вселенски събор. За православното съзнание обаче той е именно такъв. Междувременно вече липсват предишните съборни средства и начини той да бъде поставен за разрешаване. Времето на всенародните вселенски преживявания на църковните проблеми е отминало. Не само християнските маси, но и знаещите всички тайни на догматиката йерарси и богослови са свикнали да мислят, че в областта на вероучението е напълно възможно да се справиш с натрупаното наследство от догматични определения от древното християнство и да решаваш всичко по пътя на богословските изводи и практическо приложение на завещаното от отците. И наистина, не бива изкуствено да възкресяваме психологията на отминалите вселенски епохи. Би било фалшиво механично да имитираме това, което го няма. А в ново време действително в умовете и сърцата на християнското човечество я няма връзката между догматите на Църквата и най-важните и централни проблеми на общата култура.

Богословско осмисляне на парадигмата на историческия прогрес

Публикувана на Четвъртък, 27 Септември 2018 Написана от Прот. Александър Задорнов

Fr A ZadornovТъй като богословието се занимава с общите основания на явленията и обектите на другите науки, на нас ни се налага да говорим за самата възможност на парадигмата на историческия прогрес. В този смисъл справедливо би било названието на настоящото съобщение да звучи като „Богословско оправдание на прогреса”.

Традиционно, православното богословие се отнася с бдителност към понятието за прогрес.

Причините за това отношение лежат както в областта на историческата традиция, така и в особеностите на взаимоотношенията на социалната и богословската науки през епохата на европейското Ново време. Тези взаимоотношения се преминали дълъг път от активно взаимно неприемане – до опити за сключването на своеобразно съглашение относно намеренията им, каквито се наблюдават днес.

Православната църква в Молдова през 20 век

Публикувана на Понеделник, 24 Септември 2018 Написана от Емил Драгнев

Emil DragnevПравославната църква в Бесарабия през 20 век

В резултат от войната между Русия и Османската империя през 1806-1812 г., по силата на Букурещкия мирен договор от 1812 г. източната част на княжество Молдова, дотогава васална на Османската империя, е анексирана. Русия се отказва от анексията на Влахия, а сетне и от анексията на цяла Молдова, включваща и областта между реките Сирет и Днестър (повече от две трети от територията на страната), и анексира само областта между реките Днестър и Прут (около половината от територията на страната).

Новата провинция на Руската империя получава името Бесарабия. Преди това така се е наричала една неголяма област на левия бряг на р. Дунав, между реките Прут и Днестър, с център гр. Килия, който до края на 15 в. е владение на влашките господари от рода Басараб.

Много бързо тази източна част на княжеството Молдова е преобразувана в административна единица на Руската империя. През 1873 г. е приключено с последните прояви на автономия и Бесарабия става губерния. В действителност автономията е била ликвидирана доста по-рано, в 1828 г., когато с административна реформа руският език е въведен като официален, а румънският е можел да се употребява само в редки случаи.

Сръбската църква и Второто въстание от 1815 г.

Публикувана на Петък, 21 Септември 2018 Написана от Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicОбичайте Бога и Отечеството
прота Матей Ненадович

След девет години на борба под предводителството на Караджорджевич, от 1804 до 1813 г., османците отново установяват властта си в т. нар. Белградски пашалък. През есента на 1813 г. отново настъпва трагичен „Кръстовден” за сръбския народ, ново негово разпятие и голгота, а това допринася оголялата „рая” само две години след това отново да се вдигне на въстание.

В това кратко обръщане към онези времена и възпоменание за много страшното за сърбите време ще се спрем, отново в най-общи линии, на ролята на Сръбската църква и свещенството във Второто сръбско въстание. Веднага може да се каже, а по-точно да се напомни, че без приноса и жертвата на свещенството сръбският народ в миналия век не би бил роден нито духовно, нито политически. За илюстрация на онези времена и за реална, макар и приблизителна картина на тогавашното положение на народа, ще си послужим със съвременните свидетелства, оставени ни от участниците и очевидците на събитията в самото начало на 19 в. каквито са, например, прота[1] Матей Ненадович от Бранково, Сима Милутинович Сараилия, Лазар Арсениевич Баталака, малко по-късно Йоаким Вуйч, Милан Миличевич и мн. др.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wxwfw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме