Богородица, Божията майка, в православната традиция

За Пресвета Богородица – Божията майка – ние мислим като за „по-почитана от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите“. Тя участва в славата на Своя Син и постоянно ходатайства за всички, и особено за онези, които страдат. Нещо повече – тя е модел и парадигма за всичко онова, което всеки християнин се надява да бъде. В нея ние имаме конкретен пример за това какво означава да си член на Църквата. Тя ни разкрива пълнотата на осветеното човечество, към която всички човешки същества се стремят, за да живеят в единение с Бога.

Наименованието Богородица – Божия майка – ни дава ключа към разбирането на християнското възприятие за това коя е тя. Новият Завет не говори за нея изрично като за Божия майка. Позицията ѝ като такава обаче се съдържа в разбирането на Църквата относно единството между Иисус Христос и Бог Отец. Още от самото начало отците на Църквата заявяват, че Иисус действително е роден от Мария, както и че Синът на Мария наистина е Бог. Св. Ириней Лионски твърди, че ако раждането на Бога от Мария е недействително, то и нашето изкупление е също толкова недействително. За св. Григорий Назиански да се възприема това название за нея е тест за православие.

Благоприятната възможност за Църквата да утвърди, че Мария е Божията майка, а не просто майка на един човешки месия, се появява през първата половина на петото столетие, в спора между Несторий – епископ на Константинопол, и св. Кирил – епископ на Александрия. Несторий критикува езика, използван за прославяне на Мария от един от своите епископи – св. Прокъл, който, в една своя проповед, се позовал на Мария като на „Богородица“ (Θεοτόκος). Като е защитавал човешката природа на Христос, Несторий е настоявал, че Мария трябва да бъде наричана „Христородица“ (Χριστοτόκος), тъй като Бог не може да бъде субект на страдания, какъвто е бил случаят със Сина на Мария. На Събора в Ефес (431 г.) Несторий е бил детрониран и са били възприети възгледите на св. Кирил Александрийски, че Мария е Божията майка. По този начин отците на този събор са утвърдили Въплъщението на Словото на Бога – втората личност от Светата Троица.

Приснодева – Ἀειπάρθενος

Основавайки се на евангелските наративи за Богомладенеца, Църквата заявява, че Мария е заченала своя Син Иисус, оставайки Дева, без нейното девство да е променено поради раждането: тя навеки остава Дева. Св. апостол и евангелист Матей е категоричен: „… рождението на Иисуса Христа стана тъй: след сгодяване на майка Му Мария за Иосифа, преди още да бяха се те събрали, оказа се, че тя е непразна от Духа Светаго“ (Мат. 1:18), и „не познаваше я (Йосиф), докле тя роди своя първороден Син“ (Мат. 1:25). Св. апостол и евангелист Лука също подчертава девството на Мария в момента на зачеването. На два пъти тя е наричана от него „девица“ (Лука 1:27), като ясно е потвърдено, че тя не познава мъж (Лука 1:34). В разказа за събитието на Благовещение се съобщава категорично само за намесата на Светия Дух, чрез Когото Мария ще роди Божия Син.

Девственото майчинство на Мария се споменава в много догматически изложения на Църквата. Така например, Съборът в Константинопол от 383 г., в своя Символ на вярата, заявява: „Той (единородният Син Божи) слезе от небесата – заради нас и заради нашето спасение. Той се въплъти – чрез Светия Дух от Дева Мария – и стана човек“. Капиталната фраза от писмото на св. Кирил Александрийски, възприета от Събора в Ефес, е: „Светите отци не са се поколебали да нарекат светата Дева Мария Божия майка“. По сходен начин и Съборът в Халкидон (451 г.) говори за „Дева Мария – майка на Бога по човечество“.

Всесвета – Παναγία

В православната традиция майката на Бога (Θεοτόκος) е наричана също и Всесвета (Παναγία). В Евангелие според Лука Мария е наречена κεχαριτωμένη – „благодатна“, т. е. изпълнена с благодат (Лука 1:28). Тя е избраната от Бога, намерилата „благодат у Бога“ (Лука 1:30), а нейното Дете е наречено „Светото, Което ще се роди от тебе“ (Лука 1:35). Св. Иполит Римски заявява, без явна необходимост от допълнително разясняване, че „Бог Слово слезе в светата Дева Мария“. През четвъртото столетие св. Епифаний Кипърски приема, че Мария е „майка на живите“ и обладава изключителна светост. Той твърди, че Мария не само е била подобаващо подготвена да приеме Словото в своята утроба, но и че тя е била „облагодатена във всичко“.

Божията майка, Всесветата, постоянно се моли и застъпва, заедно с всички светци на нашата Църква, за спасението на всички. Изпитала неоправданото страдание и скръб при Кръста на своя Син, тя постоянно ходатайства пред нашия Господ Иисус Христос за спасението на всички, но спасението идва единствено от Бога. След като това е така, защо ние ѝ се молим, както и на светците? Като православни християни, ние се молим един за другиго – всеки за всички, както и търсим молитвите на другите за нас. Това взаимно застъпничество е основна характеристика на вярващия християнин. За него смъртта не е последна преграда, така че връзката на взаимното застъпничество се разпростира и отвъд гроба. Ние се молим, следователно, както за верните, които са починали, така и за живите, и умоляваме тези, които са се упокоили, да се молят за нас – без да знаем как точно действат тези молитви, ала с увереност, че в светлината на Божията милост нито една молитва, отправена с вяра, не може да бъде напразна. Измежду всички починали пък, чиито молитви ние търсим, към кого следва да се обръщаме най-често и най-горещо, освен към Всесветата Дева?

Значението, за православния християнин, на нейното застъпничество за нуждите на човечеството е най-добре изразено чрез наслова „Радост за всички скърбящи“, който е приложен към нейното източноправославно посвещение:

Ти си радост за всички скърбящи,
защитница на всички, които несправедливо страдат.

Хранителка за гладните,
утеха за странниците,
жезъл за слепите,
посетителка на болните,
покров и подкрепа за всички, които са в беда,
и помощница на осиротелите.

Пресвета Богородица и спасението

В православното богословие спасението е главно Божие действие. Чрез Христос и чрез Светия Дух Бог поставя началото на живот в общение с Него за цялото творение. В Христа и чрез Христа човечеството и творението живеят в общение с Бога. Като изразява желанието на човеците да бъдат спасени, Пресвета Богородица приема с благодарност Божията воля да роди Христос – чрез Светия Дух. Нейният отговор на благовестието на архангела – „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38) – слага край на трагедията на грехопадналото човечество. Тя смирено приема Божията воля и служи като илюстрация на идеята за синергията – доброволното съработничество на човечеството с Божията воля. Ако Бог Слово беше станал човек без нейното съгласие, това щеше да бъде посегателство върху свободната човешка воля, отричане на божествения образ в човека. Ние почитаме Пресвета Богородица не просто защото Бог я е избрал да бъде майка на Неговия Син, а още и защото тя сама е избрала вярното; не само защото архангелът се е обърнал към нея като към „благодатна“, а и защото тя сама е отговорила: „ето рабинята Господня“.

Като представител на целия човешки род Пресвета Богородица е приела Божията любов, а нейната възприемчивост за божествената благодат е това, чрез което тя е довела Христос в света. Нейното послушание неутрализира непослушанието на Ева. Новата Ева съответства на описанието на Иисус – „Новия Адам“ – от св. апостол Павел (Рим. 5:15-19; 1 Кор. 15:22, 45-49; срв. 2 Кор. 5:17). Втората Ева – съгласно св. Ириней Лионски – е съдействала на Бога и е освободила човечеството от онази смърт, с която първата Ева, действайки заедно със сатаната, му е причинила.

Посредством аналогията между Ева и Мария отците на Църквата са ни дали едно богословско тълкувание на ролята, която Пресвета Богородица е изиграла в Божия план за нашето спасение. Контрастите, които ние откриваме в техните съчинения, са особено ярки: непослушание и послушание, скръб и радост, проклета жена и благословена жена, дяволът-деспот и пленникът му, тъмнина и светлина, грях и спасение, грехопадение и възстановяване, осъждане и изкупление, смърт и живот, изгубен рай и възвърнат рай. В написаното от отците на Църквата Пресвета Богородица е „извор на спасението“, „двер на спасението“, „извор на живота“. За Църквата спасението идва от изкупителния за нас живот, от ученията, смъртта и възкресението на нейния Син – Иисус Христос. Пресвета Богородица спасява чрез своите застъпничества и молитви от името на цялото творение към нейния Син и чрез своето участие в Божия спасителен план, защото тя е възприела Божията воля и е станала съсъд на Неговата човешка природа. При все това обаче – като човешка личност, като тварно същество – тя също е имала нужда от изкупителното дело на своя Син. Нейният Син е и неин Изкупител и Спасител – по същия начин, както Той е Изкупител и Спасител и на целия свят.

Православната църква не възприема идеята, че Пресветата Дева е била освободена от последствията от прародителския грях. Тя е изпълнила своето единствено по рода си призвание като Божия майка, живеейки в падналия в греха свят и в споделяне на общата съдба на цялото очакващо спасение човечество.

Църквата – като тяло Христово и храм на Светия Дух – е спасеното човечество, но тя е също така и това, което спасява човечеството. Тя носи спасение на света чрез Христа, в Когото цялото творение е възглавено и съединено с Бога. И ние не трябва да забравяме, че не Пресвета Богородица, а нейният Син е Главата на новото човечество, „… над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло“ (Еф. 1:22-23).

Превод: Борис Маринов

* Clapsis, E. „Theotokos, the Mother of God, in Orthodox Tradition“ – In: The National Herald (бел. прев.).

** Виж също: Пресвета Богородица – непроходимата Божия двер от Джордж Гейбриъл – тук (бел. прев.).