Дали сме преминали от смърт към живот (1 Иоан. 3:14) – страхът от смъртта в перспективата на Страстната седмица

В своя интригуващ роман Приумиците на смъртта[1] португалският писател и нобелист Жозе Сарамаго разсъждава какво би станало, в случай че Смъртта реши вече да няма смърт. Историята започва в полунощ на Нова година на неопределена дата, когато хората от неизвестна страна изведнъж престават да умират. Силите им наистина отслабват, но те никога не умират докрай и никой не знае защо е така. Естествено, това предизвиква учудване у политиците, лекарите, управителите на погребални агенции и религиозните лидери. Обществеността, от друга страна, празнува тази сензационна новина – на терасите се развяват знамена, хората танцуват по улиците.

Великата цел на човечеството – вечният живот – е постигната. Но въпреки това домовете се сблъскват с нова реалност: семействата трябва да се грижат за постоянно умиращите, застраховките живот стават безсмислени, а погребалните агенции са сведени до това да организират погребения на домашни любимци – котки, хамстери и папагали.

Както показва и романът на Сарамаго, нашето време е загадъчно. Новият начин на живот, който възприемаме и който ни е наложен, ни довежда до криза в парадигмата на модерната култура, която въпреки блестящите си постижения вече не може да посрещне нуждите на хората. Крайно сгъстеният характер на културата в криза променя начина, по който гледаме на категориите, определящи човешкото съществуване, като любов, свобода, здраве, смърт, болест, както и нашето възприемане на пространството и времето. Един от видовете промени на възприемането са различните начини, по които днес се преживява страхът от смъртта с нейното сурово и нелепо еднообразие. Колкото и да е неизбежен факт, смъртта все пак е едно вълнуващо тайнство, отворено за различни тълкувания и опити. Като свещено преживяване, тя е и mysterium fascinandum et tremendum (страшно и завладяващо тайнство). Като ужасна заплаха, тя ни застрашава и, нещо повече – поражда в нас суров, ирационален страх, в най-острите случаи известен като θανατοφοβία.

Различните начини на преживяване на страха от смъртта в нашата култура са предизвикателство и за Църквата, която никога не премълчава истината, че смъртта е един ужас (враг на човечеството), както и истината, че Христос е извоювал победа над нея (със Своето Възкресение). Християните признават, че θανατοφοβία е напълно логична и оправдана фобия, тъй като става дума за страх от реалния и най-последен враг на всички творения. Всички хора, включително и Богочовекът в Гетсимания, са били уплашени от умирането. Без да се преструва, Христос е ненавиждал смъртта. Той никога не е проповядвал примирение с нея, тъй като не може да има никакво примирие между живота и смъртта, а по-скоро е говорел за Пасха, за пасхалното преминаване през нея, водещо отвъд смъртта и страха. Пълното предаване на самоопределящата воля на Своя Бог Отец е дало възможност на Сина „чрез смърт да потъпче смъртта“. В Църквата това се изповядва посредством славословие, като Празник на празниците.

Действително, смъртта ни определя, а страхът е симптом на това. И все пак страхът от смъртта е по-дълбок от простата психична емоция, защото смъртта е преди всичко онтологичен факт. Нейната поразяваща ръка се протяга и заплашва с унищожение нашето голо същество, сеейки около себе си смразяващ ужас. В страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта (1 Иоан. 4:18).

Теоретичният контекст на страха от смъртта е неделим от нейния практически аспект. Смъртта е един трагичен практически проблем, особено когато е свързана с болест. Тя отрича изначалния човешки ерос (копнеж) за съществуване и оцеляване. Смъртта, страхът и болестта са трите несъмнени симптома на нашата връзка с нищото. Във връзка със страха (и често с болестта) смъртта маркира и оформя както нашите тела, така и нашата култура. Всички наши страхове и рефлексии около смъртта ни заобикалят и съпътстват като някакъв музикален мотив, понякога достигайки до crescendo, а друг път затихвайки до едва чуто pianissimo. И все пак тази трайна „памет за смъртта“ може да бъде принудителна (културата трябва да се занимава с нея) или доброволна (подобно на монашеството, което се възприема като мъченичество).

Епикур изразява неизбежността на смъртта в следните думи: „Човек може да се защити от всичко, но по отношение на смъртта всички ние, смъртни(ци)те, живеем като в град без крепостни стени“ (Фрагменти 31). Когато всичко в живота ни върви добре, ние сме склонни да мислим, че телата ни са като укрепени градове, пазещи нашето „себе“ от каквото и да било нападение, но в крайна сметка разбираме, че ги използваме преди всичко, за да защитим своето „себе“ от лъча на Истината, на която се подчинява и самата смърт.

И все пак основният проблем на нашето време не е само смъртта, а и един погрешен богословско-философски критерий (заблуда във вярата), въз основа на който смъртта се възприема само от етично-естетическа или емоционална гледна точка вместо от онтологична (като заплаха за съществуването). Ето защо трябва да разгледаме тази тема, от една страна – от биологично-културна, а от друга – от църковно-възкресна перспектива.

Смъртта като биологичен факт

Смъртта е дълбоко свързана с нашата природа (= с начина на живот на падналата природа) и не ѝ се присмива. Както констатира съвременната биология, смъртта (нищото) постоянно заплашва съществото и трайно го ограничава. Биологията (която в случая е съгласна със светоотеческото мислене) ни уверява, че в съответствие с падналата природа всяко същество се ражда като „умиращо“ – по смисъла на това, че човек започва биологично да умира още от момента на зачатието и раждането. Животът на света и на самите нас не притежава „истински живот“. Такъв, какъвто го познаваме, животът всъщност е един „процес на пребиваване“ на окончателната пътека на падението, тъй като необратимо се приближава и неизбежно завършва със смъртта. Афористичната идея, че смъртта се наследява с раждането, ни напомня за факта, че смъртта на всяко същество започва със смъртта едва на няколко клетки в организма. Тази ситуация може би е онова, което е вдъхновило един мъдър човек да възкликне: „Ако не знаеш как да умреш, не се притеснявай: самата природа ще те научи, когато дойде време, и ще те освободи от тази работа; затова не се безпокой“ (цитатът се приписва на Мишел дьо Монтен).

Ако обаче смъртта естествено присъства още със самото зачатие на живота, тогава откъде идва нашият страх от нея? Може би не е неестествено да се страхуваме от смъртта? Естествено ли е да умрем? Ако е така, както твърдят мнозина, то откъде идва страхът?

Адам е бил първото същество в творението, което Бог лично е призовал да стане бог в общуване с Него, с което го е определил онтологично. „Начало и състав ми даде Твоята творческа заповед…“ – така се пее в службата на опелото. С това го е призовал да превъзмогне ограниченията в творението, а после и смъртта и тлението, присъщи на сътворената природа. Отхвърлянето на този призив от човека, което е последвало, представлява „падение“. След това „падение“ целият живот вътре в творението е белязан от стремежа да се заобиколи смъртта. Като единственото свободно лично същество в космоса, човекът по всякакъв начин отчаяно се стреми да избегне смъртта, но накрая се изморява и се отказва.

В какво се състои този неуспех? В своята непрестанна борба да придобие живот, избягвайки смъртта, човек се утвърждава като самодетерминиращо се и самодостатъчно същество. Колкото повече се привързва към своя индивидуален живот, толкова повече потвърждава факта, че смъртта наистина е неизбежна. Защото не е естествено (= противно е на дадения от Бога „естествен закон“) личността да възприема живота като обект на притежание, за да предотврати смъртта. В стремежа си да превъзмогне смъртта, обичайки себе си само докато черпи от живота, човек оцелява само временно. След това той игнорира другите, на които гледа като на потенциални врагове или съперници на неговата свобода да живее. Това самолюбие парадоксално съдържа в себе си самото семе на тлението и смъртта.

Сблъсъкът с живота по индивидуалистичен начин води до това, че човек насочва своя ерос към света, което накрая го изтощава и довежда до смърт. „Как се предадохме на тление и как се свързахме със смъртта?“ – се пее в службата на опелото. Когато нашите тъкани и органи ни предават и когато започваме да губим нещата, които ни правят човешки същества, как можем да запазим вярата?

Страхът от смъртта като психологично-религиозен факт

Доминиращата концепция за смъртта в нашата западна култура, включваща понякога и съвременното християнство, както изглежда, предполага идеята за живота като индивидуална собственост. Между другото, нима не е казано, че „всеки умира сам за себе си“? Така, изглежда, единствено целесъобразното е да изследваме корените на този страх в реалността на „себето“. За съжаление, религията per se култивира способността на индивида да издига огради около себе си, да се утвърждава като „его“ и така да остава в областта на смъртта.

Очевидно манталитетът и методологията на постмодерността не притежават инструмент за дискусия около смъртта по такъв решителен начин, както би искал един християнин. Нещо повече, тук трябва да излезем от категорията на индивида и да преминем в сферата на личността. Но дали това е възможно в съвременния контекст на живота, в който властва тенденцията към подценяване на смъртта? Срещу страха от смъртта нашата култура е създала цяла поредица от логични аргументи, с които е обезсмислила този страх, а и самата смърт. Това наподобява начина, по който Епикур гледа на този проблем: „Най-ужасната от всички злини, смъртта, за нас не е нищо, тъй като, докато нас ни има, смъртта я няма, а когато я има, тогава нас ни няма. Затова тя е нищо както за живите, така и за мъртвите“ (Писмо до Менойкей). По същия начин и сръбският режисьор Емир Кустурица е написал роман със заглавие по Хъксли: Смъртта е непотвърден слух,[2] докато Стив Джобс преди смъртта си твърди, че смъртта е „полезна, но чисто интелектуална концепция“ (в обръщението си към дипломираните студенти на Станфордския университет на 12 юни 2005 г.).

Впрочем Църквата не е тук, за да задоволи човешките (романтични, естетически, утопични) потребности и да потули проблема. Тя представлява събрание на Трапезата на живота, на която верните се хранят с насъщната храна за истински живот, за да победят смъртта. Църквата е преди всичко пасхално (кръстовъзкресно) Христово тайнство. Благата вест гласи: „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт“ (1 Иоан. 3:14). Човекът като църковно същество (личност) упражнява своята свобода в способността си да излезе извън „себето“ и да прескочи оградата, да се включи в общността и така, накрая, да утвърди своето съществуване и своята другост чрез някой друг, чрез братята и сестрите.

Следователно съществува алтернатива на възгледа за човека изключително като биологичен организъм.

Страхът от смъртта като богословски факт и „последен враг“

Разтворения между ерос (екстатичната, но себична любов) и танатос (смъртта) човек трябва да оценяваме въз основа не само на неговата биохимия, но и на неговата любяща свобода по отношение на Бога. Светът предлага на човека обективността като щит, но заедно с това го води към смъртта; в противоположност на това любовта към Бога не може лесно да бъде наситена, нито потисната.

Човекът не е просто биологично-смъртно същество („същество-за-смърт“ по смисъла на Хайдегер) въпреки стремежа на механистичната неврология и детерминистката биохимия да го редуцират до един вид комплексна система от връзки и трансмитери, с което повече прилича на машина, която се изтощава вследствие от болестта. Болестите атакуват хората, Божието творение, но те не могат да заличат Божия образ в природата. Това значи, че трябва да допуснем, че в човека съществува един трансцендентен порив, който го прави способен да превъзмогне страха от смъртта и да реши дали да живее в съгласие с Бога, или със своята паднала природа. Независимо дали е здрав, или болен, човек някак дълбоко в себе си знае, че изборът да живее изключително според своята паднала природа накрая ще го заличи с безчувствения дъх на θάνατος. Но същата любовна мощ е способна да го „възкреси“, ако упражнява волята си да живее заради Господа и Евангелието (срв. Марк 8:35) чрез превъзмогване на „себето“ и умъртвяване на собствената себична воля. Ако тази любовна мощ (желание за живот) не е мотивирана от онтологично смирение, тогава ще бъде лишена от благодат и ще умре вследствие от панически страх и тревожност.

Днешният човек преживява истински конфликт между биологията, теологията и културата. Здравето обаче, за да е пълно, трябва да бъде триизмерно: био-тео-културно. В Преданието на Църквата смъртта се тълкува посредством използването на различни образи и метафори.

Понякога θάνατος се разглежда като персонификация на нищото. Някои химнографи въпреки това са се опитали да „контекстуализират“ смъртта, често гледайки на нея евфемистично. Впрочем Църквата никога не е допускала смъртта да съдържа какъвто и да било вид „съществуване“. Тя няма битие. Св. апостол Павел гледа на смъртта като на „последен (най-голям) враг“ (срв. 1 Кор. 15:26), защото говори от онтологична перспектива и през призмата на Възкресението. И „не-възкресните“ перспективи предлагат различни интерпретации, които нерядко разкрасяват смъртта. Между другото, християните никога не бива да се отказват от Павловата погнуса от смъртта въпреки по-късните, предимно неоплатонистки релативизации на този феномен. Смъртта според незабравимия о. Георги Флоровски е „болезнена метафизична катастрофа“ (Creation and Redemption, Houston, TX, 1975, p. 105). Както учи св. Софроний (Сахаров), „… смъртта не е някакъв „приятел“, когото би трябвало да прегърнем“ (His Life is Mine, Crestwood, NY, 1977, p. 34).

Следователно за Църквата би било неприемливо, имайки догмата за Възкресението, да пренебрегне своите вярвания по отношение на неприемливостта на смъртта. И все пак тя е място на свобода и любов, откъдето бива прогонен всеки страх. Как да примирим това възмущение с отсъствието на страх?

„Защото ние преминахме от смърт към живот“ (1 Иоан. 3:14)

Във филма „Възкръсналият“ (Risen), американска библейска драма, режисирана в 2016 г. от Кевин Рейнолдс, събитието на Възкресението, както и първите четиридесет дни след него са видени през очите на скептика, римския стотник Клавий, когото Понтий Пилат изпраща да проучи слуха за възкръсналия юдейски Месия и да открие мъртвото тяло на Иисус от Назарет, за да усмири назряващия бунт в Йерусалим. По време на неговата мисия съмненията на Клавий в загадъчното явяване на Господа се усилват, когато среща апостолите и останалите библейски лица и става свидетел на събитията, последвали Възкресението. Докато неговото търсене на изчезналото тяло го довежда до парадокс и дезориентация, агностикът Клавий открива потресаваща истина. Пред него се разкрива велика тайна и неговото лично търсене го засяга дълбоко, предизвиквайки коренна промяна във вярванията му, които завинаги се променят след това, на което става свидетел. Клавий е дълбоко потресен от това, че след агонията, която са преживели, учениците приемат Възкресението като присъствие на самия Христос. Накрая римлянинът е завладян от Богочовека, Чието лице излъчва изключителната есхатологична вест на Любовта, която отива на Кръста, слиза до Ада, възкръсва от Гроба и се явява на Своите ученици.

Възкресението е единственият ключ от вратата на живота чрез смъртта поради това, че единствено то задоволява копнежа по безсмъртие, премахва страха от смъртта и утолява желанието за превъзмогване на тлението и смъртта, насадени дълбоко в творението. Христос не е дошъл само заради участието в човешкото страдание, но и за да премахне, да унищожи смъртта. Тук Смъртта не е решила повече да няма смърт, както в романа Приумиците на смъртта на Жозе Сарамаго. Спасението на човека и творението от смъртта не би могло да дойде, ако сам Бог не се беше намесил и не беше взел върху Себе Си съдбата на света. Христос, въплътената Божия любов, взема върху Себе Си нашата смърт като Своя. Животът, който Бог ни дарява в Христос, е живот, идващ чрез смъртта на самия Христос. Този живот не е лек и не може да се придобие без кеносиса и опита от смъртта. В Христовата победа над смъртта нейният нихилизиращ допир е унищожен и тя е заличена в мига, в който Творецът на Живота слиза в ада, за да разкъса нейните окови. Парадоксално, но истинно е това, че животът е излязъл от гроба. Няма смърт там, където царува Бог. Онтологията на любовта, водеща към единение, оправдава централността на Възкресението в домостроителството на спасението.

Виждането на отците на Църквата гласи, че страхът от смъртта се корени в разбирането за човека като индивид, защото според тях индивидуализмът е най-тясно свързан със смъртта. От тази перспектива християните водят „свещена война“ срещу най-последния враг (срв. 1 Кор. 15:26), свещена война за лично възкресение и възкресението на ближните. Само този екзистенциален смисъл на Възкресението може да измени перспективата за смъртта поради това, че приемайки смъртта като пасха (преминаване), ние проявяваме не само свобода, но и любов, точно както Христос „… парадоксално е уверил обичащите, че чрез смъртта ще преминат при Възлюбения“ (св. Максим Изповедник, Писма 14). На езика на Църквата „да живееш“, означава да бъдеш готов да умреш, или по-точно, да бъдеш едновременно „новороден“ и „готов за смърт“.

Действително, как иначе бихме могли да живеем сред множеството наши грехове, ако Някой не беше умъртвил тялото на нашата смърт – нашите грехове – на Кръста? В този проблем се съдържа една голяма истина: за да започне и да стане реалност, животът – поне за повечето хора – трябва да бъде предшестван от смъртта. Едва чрез преминаването през смъртта ние придобиваме истински живот. Преминалите през смъртта неща съществуват по един по-различен начин. Как е възможен този „нов живот“?

Страхът от смъртта в църковния опит

Този възкресен опит води до няколко конкретни последици за живота на Църквата. Той е вдъхновил Църквата например да развие практиката на кръщението (умирането и възкръсването в Христос, „обличането в Христос“), на духовното бащинство (бащата, който умира за своите деца, взимайки на себе си техните грехове), монашеството („второ кръщение“ и умиране за света), евхаристийното преобразяване на света (включващо превъзмогването не само на духовната, но и на физическата смърт) и наблягането на преобразяването на човешкия индивид в истинска личност, живееща по образа на Светата Троица.

Дотук някак си успяхме да скицираме онова, което бихме могли да наречем „аскетично“ измерение на сблъсъка със страха от смъртта, т. е. борбата на човека да се освободи от „самореферентността“ посредством отношенията си с другите. Чрез тези отношения обаче човек става и евхаристийно същество, виждащо другите като уникални, неповторими и незаменими личности. Онази Евхаристия, която дава само „опрощаване на греховете“, но не и вечен живот, не е православна Евхаристия.

Именно през евхаристийната перспектива св. Йоан Богослов (който е преживял пасхалната Евхаристия) обявява: „… който не обича брата си, пребъдва в смърт” (1 Иоан. 3:14). „Другият“ е причина за моята святост, а не заплаха за нея. Култивирайки този етос на свободната любов в себе си, ние също така биваме готови, макар и само до известна степен, да умрем, за да могат да живеят другите: „Казах ви, че съм Аз; и тъй, ако Мене търсите, тях оставете да си идат“ (Иоан 18:8).

В тайнството на Евхаристията Църквата пази единственото място, на което личните отношения с някой „друг“, както и с болния и умиращия „друг“, могат да бъдат съхранени въпреки стремежа на смъртта да ги разкъса. В Църквата се учим, че съществуваме поради нечии „благодеяния, знайни и незнайни“ (молитва от Евхаристията), т. е. поради факта, че други са жертвали себе си заради нас, а преди всички тях и самият Господ. Именно в това преплитане на отношения ние познаваме, че ако в своя живот сме получили нещо истинско, то е достигнало до нас, защото други са умрели заради нас и са се жертвали за нас. Църквата е място, където доброволно се умира по христоподобен начин. Свързвайки Христовата победа над смъртта с личната свобода (и Неговия тропос), църковните отци предвиждат „умъртвяване на смъртта“, когато човек подчини на Бога своята целокупна, самоопределяща се воля.

Изводите

- По примера на разпнатия Христос, Който „взима върху Си греха на света“ (Иоан 1:29), Църквата също така приема трагичните и грешни опити и на човека, защото тя е Тяло на разпнатия Господ. За да спаси света, Църквата трябва да премине през реалността на смъртта. Това е смисълът на думите на св. апостол Павел, който казва, че „… смъртта действа в нас (апостолите), а животът във вас (коринтяните, членовете на Църквата)“ (срв. 2 Кор. 4:11- 12). Това е нещото, което правят истинските светци. Без това отъждествяване с трагичната съдба на света няма спасение за света.

- Тъжно е, когато днешните християни игнорират факта, че Църквата е място на живота, на което чрез Христос и по благодатта на Светия Дух смъртта е победена и е започнал нов живот. Защото Църквата е решение на проблема за смъртта. Тя е победа над смъртта и няма никакво намерение да я „опитоми“.

- Голямата истина, която модерните „третирания на смъртта“ (напр. криониката) игнорират, гласи, че страхът от смъртта се превъзмогва единствено чрез взимането върху себе си на кръста на другите, за да могат те да живеят. Хората, които са неустрашими пред смъртта, са онези, които всеки ден умират, жертвайки се за другите. Ако те не умрат, вечният живот не може да се роди в обичаните от тях (например в техните духовни чеда). Господ е казал, че „… ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (Иоан 12:24). Логиката в тези думи на Господа, приложена към човека, е изцяло парадоксална, но когато я приемем, тя води до победа над всеки страх. „Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот“ (Иоан 12:25).

- Ако ни обзема страх от смъртта, това значи, че продължаваме да се стремим към живота, без преди това да искаме да изпитаме болка и смърт. Във всяко поколение е имало такива, които са били готови да умрат заради другите, които са обичали другите повече от себе си. Онези, които ще се жертват за нас, са нашата едничка надежда. Причината за това е, че смъртта може да бъде унищожена само чрез нещо, което е по-силно от нея – чрез любовта, която е „по-силна от смъртта“ (срв. Песн. 8:6).

- Това е тайната на „силата, която се в немощ проявява“ (срв. 2 Кор. 12:9), въпреки че тук немощта представлява сила сама по себе си. Тя се показва като сила само тогава, когато човек приеме своята смъртност като единствения „квас“ за благодатта на Възкресението, като поле на срещата между неговата свобода и Любовта, която го е въвела в битие. Светците, както и Христос, взимат върху себе си смъртта на другите, за да живеят те.

- Посоката, по която животът поема след „падението“, всъщност винаги е ориентирана към индивидуализма, където всеки individuum постига своята автономия и самодостатъчност по негативен начин. Това трагично състояние не може да бъде променено, ако човек не умре като individuum и не възкръсне като личност посредством смъртта на собствената си себичност.

- Трябва, между другото, да разбираме, че умъртвяването на нашето „себе“ посредством подвиг, в който няма любов, може да бъде демонично, защото любовта се стреми към ἔκστασις, към свобода от всички желания на падналото същество. Св. Йоан Богослов възкликва: „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт“ (1 Иоан. 3:14). Единствено истинската любов може да снеме маските на табутата и камуфлажите на падналата природа, която е проникната от злонамерени, заплашителни и неконтролирани сили. Докато нашата смърт не настъпи от любов към другите, ние няма да изпълним своето предназначение.

- Единствено по този начин мога да разбирам думите на Господа: „За вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя“ (Иоан 16:7). Подобно на това, но и парадоксално, ако нашите обичани не преминат през раздялата с нас, няма да намерим истинска утеха. Ако ние не оставим другите, те няма да бъдат утешени. Това е тайната на смиреното „скриване“ (срв. семето, което става огромно дърво – Мат. 13:31-32), полезно както за нашата свобода, така и за свободата на обичаните от нас: за да може същата да бъде изпитана, проверена и верифицирана. Това е „свободата на отсъствието“, която единствено Светият Дух, Духът на общението, дарява на онези, които обича.

Личността, която с живота си изповядва, че Божията творческа заповед е причина и ипостас на нейното битие, е превъзмогнала страха от смъртта. Тази личност е запазила семето на своето съществуване, от което е израснала радостта, силна да се надсмива над собствената смърт.

Превод: Татяна Филева

* Максим (Васиљевић), еп. „Да ли смо прешли из смрти у живот? (1 Јн 3, 14) – Страх од смрти у перспективи Велике недеље“ – В: Теологија.нет (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (179), 2023, с. 55-64 (бел. ред.).