Причастие към вечния живот

Изпълни, Господи, сърцето ми с живот вечен

Св. Исаак Сириец

Отнеми от мен вкамененото сърце и дай ми сърце от плът

Св. Амвросий Медиолански

В Църквата има много обикновени, искрени души. Те може би не са много начетени в догматиката, но твърдо, от опит знаят, че благодатта на Светия Дух се дава в този свят на хората като обручение и залог за бъдещия живот; и те търсят този залог, копнеят за тази радостна достоверност на нетленното битие. За това не им е необходимо богословско образование. За това им е необходим само вътрешен живот на вяра и любов, някаква евангелска непосредственост на сърцето. Такава евангелска непосредственост има най-много в първохристиянството. Затова душата на съвременния християнин повече от всичко се стреми към първохристиянството, като го вижда сякаш не в миналото, а пред себе си – като епоха на възможна пълнота в придобиването на Светия Дух, пълнота на живота в Него.

Книгата Деяния на светите апостоли, книгата на първохристиянството, е буквално изпълнена със свидетелства за този живот с Утешителя, със свидетелства за непосредственото богообщение. След първото велико явяване на Светия Дух в деня на Петдесетница за освещаване на Църквата св. ап. Петър напомня старозаветното пророчество за настъпването на това време: „… и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища“ (2:17). „Изливането на Духа“ за първите християни не е благочестива алегория, а реалност на промяната на цялото вътрешно битие, видение, откровение, пророчество, действие.

Ето някои от по-нататъшните свидетелства в Деянията за тази промяна на битието: „И след като се те помолиха, потресе се мястото, дето бяха събрани, и всички се изпълниха с Дух Светий и с дръзновение говореха словото Божие“ (4:31). „За тия думи свидетели сме Му ние и Дух Светий, Когото Бог даде на ония, които Му се покоряват“ (5:32). „А Симон, като видя, че Дух Светий се дава чрез възлагане ръцете апостолски, донесе им пари и рече: дайте и мене тая власт“ (8:18-19). Дори и на външния за Църквата човек се дава да види реалността на промяната в човека вследствие от причастността към Светия Дух. „Дух Светий слезе върху скопеца… и скопецът… радостен продължи пътя си“ (8:39). „А църквите… с утехата на Светаго Духа умножаваха се“ (9:31).

„Докато Петър още говореше тия думи, Дух Свети слезе върху всички, които слушаха словото. А вярващите от обрязаните… се смаяха, че и върху езичници се изля дарът на Светаго Духа“ (10:44-45).

„И докато Петър размисляше за видението, Духът му рече: ето, търсят те трима души. Стани, слез и иди с тях“ (10:19-20). „Дух Свети каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал“ (13:2).

„Защото, угодно бе на Светаго Духа и нам да ви не възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща“ (8:15-28).

„А като дойдоха в Мисия, [апостолите] опитваха се да идат във Витиния; но Духът ги не пусна“ (16:7). Павел „каза им: като повярвахте, приехте ли Светаго Духа? А те му отговориха: нито сме и чули, дали има Дух Светий… И когато Павел възложи на тях ръце, слезе върху им Дух Светий, и те почнаха да говорят на разни езици и да пророчествуват“ (19:2-6).

„И ето сега, свързан от Духа, аз отивам в Йерусалим, без да зная, какво ще ми се случи там – освен онова, което Дух Светий свидетелствува по всички градове, казвайки, че ме чакат окови и скърби“ (20:22-23).

Ето това е първохристиянството. Това наистина е златният век на Църквата, пълнотата на възможното в този свят богообщение в познанието и в живота. Затова ние малко се доверяваме на западната теория за „догматическото развитие на Църквата“ в смисъл на постепенно увеличаване на нейното познание. Цялото последващо християнско познание, ако говорим за него обобщено, е само припомняне на богатството на първото Откровение, само някакво завръщане към него, само негово дирене пред себе си, само търсене на формули за закрепване във вече отслабващото съзнание на онова, което тогава, в огъня на Петдесетница, гори и в разума, и в сърцето като „първата любов“ – по израза от Откровението (Откр. 2:4).

Разбира се, всички светци продължават първохристиянството и Църквата в своята святост живее в неговата пълнота. Ето ние приведохме от Деяния на светите апостоли свидетелства за някакъв неизречен разговор на Светия Дух с хората. А ето свидетелство за същото от единадесетото столетие, от монашеското Средновековие: „Той [преподобни Симеон Нови Богослов] каза още и следното, сякаш ставаше дума за някой друг, като прикриваше себе си и избягваше славата човешка, принуждаван да разкаже веднъж за това от любов към ближния и за обща полза. Той каза: чух от един монах – йерей, който ми се доверява като на приятел: никога не съм литургисвал, ако преди това не видя Светия Дух така, както Го бях видял слезнал върху мен в онзи момент, когато ме ръкополагаха и митрополитът четеше над мен молитвата на йерейското посвещение и Евхологият [Служебникът] беше сложен върху бедната ми глава. Аз го запитах как Го е видял тогава и в какъв образ. Той каза: прост и безвиден, и все пак като светлина. Монахът-йерей продължи: и когато аз, като видях това, което никога не бях виждал, първо се учудих и сам в себе си разсъждавах – какво беше това – тогава Той тайнствено, но с ясен глас ми каза: Аз слизам така върху всички пророци и апостоли и върху днешните Божии избраници и светци, защото Аз съм Светият Дух Божий. Нему слава и власт во веки веков. Амин“.[1]

Друг светец, от четвъртото столетие, богословски определя това, което виждаме тук в духовната практика: „Един и Същи е Духът, Светият Дух, живеещ и лично съществуващ и винаги присъстващ с Отца и Сина; не като изговаряне или издихание из устата на Отца и Сина или разпръскване във въздуха, а като лично съществуващо битие. Той Сам говори и действа и осъществява Своето раздаване на милост и освещение“.[2] Първохристиянството никога не оскъднява в светците, както и „Христос е Същият вчера, и днес, и во веки“. Но то оскъднява в нас и с това се обяснява защо нашата епоха така се стреми към първохристиянството, сякаш е почувствала какво е загубила и не иска да се задоволи с никакво външно възприятие на вярата.

Често съвременните християни нямат не само практическо, но и теоретично знание за живота в Светия Дух. Това се отнася за цялото християнство. По свидетелството на един виден протестантски богослов „учението за Светия Дух изобщо не е разкрито [на Запад]… В последно време нещата се промениха и в реформаторските църкви. Учението за Светия Дух във все по-голяма степен привлича интереса на богословието… Когато западните църкви започнаха да си задават въпроса за същността на Църквата, … те бяха почти принудени да насочат вниманието си към учението за Светия Дух. Не е ли скрит именно в Него изворът на обновлението?… Реформаторските църкви трябваше да осъзнаят колко малко е осветлена от тях тази част от библейското учение за целия изминал период на тяхното историческо развитие“.[3] Поразително признание: цитираният от нас автор вижда началото на промяната към по-добро относно учението за Светия Дух в Римската църква също едва към нашето време – към Втория Ватикански събор. Ето защо не е чудно, че В. Лоски, който пише за римокатолицизма през 40-те и 50-те години, т. е. преди този събор, вижда в Римската църква само понижение на делото на Духа Утешител в света. Благодарение на Filioque, казва той, Духът изглежда сякаш, че е викарий на Сина. В действителност Светият Дух „свидетелства за Сина като божествено Лице, независимо от Сина“.[4]

Filioque съществува на Запад от осмото-деветото столетие и не е отменено на Втория Ватикански събор. Учението за Светия Дух даже чисто богословски още не е заело своето място. И това е така, защото истинското богословие зависи от духовния живот, т. е. от живота в Светия Дух, а този живот продължава да оскъднява и при нас, и на Запад въпреки всички декларации, схеми и конституции на Ватиканския събор. Също и на Изток се усеща някаква накърненост във възприемането на Светия Дух, Негово понижение – не в догмата, а във възприемането на догмата – понижение в самия ни живот. На Петдесетница мнозина не осъзнават, че това е единственият пълноценен празник именно на Светия Дух през годината, празник на Светата Троица чрез слизането, благодарение на слизането на Единия от Светата Троица в света. „Свети Дух е утре“, казват те. А утре, оказва се, че богослужението може да се извършва според Типика също така делнично, както се извършва за много светци, т. е. за творението, а не за Твореца, за Когото в Книгата за сътворението пише, че тогава „земята беше безвидна и пуста“ и Дух Божи се носеше над нея (Бит. 1:2) и като птица с топлината Си износваше сътворяваното чудо според тълкуванието на светците. Оказва се, че по устав в този ден „лития и полиелей се полагат само в храмовете на Светия Дух“,[5] каквито впрочем почти не се срещат. Същата накърненост се наблюдава и в богослужението на Петдесетница. Тържествено се четат три „коленопреклонни“ молитви. Първата е отправена към Бог Отец, втората – към Сина Божи. И ние очакваме, че третата ще бъде отправена към Светия Дух. Но както с огорчение отбелязва още о. Флоренски – това не се случва. Третата молитва отново е отправена към Сина Божи и е изпълнена с моление за покойниците. Но защо на този празник на Светия Дух и на Троицата не е показано Троичното единство, защо е нарушено и „Троическото поклонение“? Нали именно „чрез Светия Дух се оживява всяка душа и с чистота се възвисява, а чрез единството на Светата Троица тайнствено се просветлява“.[6] Оказва се, това е една от следите на историческото понижение на живота в Духа Божи. Още сравнително неотдавна, в епохата на патр. Йосиф, т. е. преди патр. Никон, в Руската църква на Петдесетница се е чела също „коленопреклонно“ „молитва специално към Светия Дух, съчинена от светейшия Константинополски патриарх Филотей“ (14 в.)…

Ние трябва да имаме знание за Светия Дух заради спасението и просвещението на целия ни живот, да знаем не с ума си, а духовно-практически, защото „Светият Дух е светлина и живот, жив извор на духовни дарове… Духът е Бог и обòжващ… Чрез Него са коронясвани пророците, божествените апостоли и мъчениците“.[7]

След Своето Възкресение Христос възлага на Светия Дух целия живот на християните и цялото домостроителство на Църквата. Вместо Единия Съзидател и Утешител в света слиза Другият. От Духа са не само висшите дарби на християните: „… другиму [се дават] дарби за лекуване, чрез същия Дух; едному – чудодействия, другиму пророчество, едному – да различава духовете, другиму – разни езици“ (1 Кор. 12:9-10), т. е. онези, за които св. Йоан Златоуст в края на четвъртото столетие говори като за съкровища на Църквата, вече загубени за мнозинството християни. Но от Светия Дух е и това, което още не е загубено: „… едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; едному – вяра, чрез същия Дух“ (1 Кор. 12:8-9). И пак Той, като ни учи да се молим „както трябва“ (Рим. 8:26), чрез молитвата ни предава цялата Божия любов, „защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий“ (Рим. 5:5). „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината… Той… във вас ще бъде“ (Иоан 14:16-17). „Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил“ (Иоан 14:26). Защото „Той ще свидетелствува за Мене“ (Иоан 15:26) и „ще ви упъти на всяка истина“ (Иоан 16:13), и „Той, като дойде, ще изобличи света за грях, за правда и за съд: за грях, че не вярват в Мене; за правда, че Аз отивам при Отца Си, и няма вече да Ме видите; а за съд, че князът на тоя свят е осъден“ (Иоан 16:8-11).

Сега, след Христовото Възнесение („няма вече да Ме видите“; Иоан 16:10), на Светия Дух – пътеводителя на Църквата – е поверено и съзидателното, и изобличаващото Божие дело в този свят. „Светият Дух се нарича Утешител, защото може да ни утешава и успокоява, Него приехме вместо Христа“.[8] Разбира се, Христос е с нас „през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). И, разбира се, както казва В. Лоски, „… домостроителството на Светия Дух е различно, но неотделимо от домостроителството на въплътилото се Слово“.[9] Но по воля Божия „никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Кор. 12:3). Ние затова и се отдалечаваме често от Христос, защото вървим към Него не чрез Светия Дух, „чрез Когото Отец е познат и Синът е прославен“.[10]

Преп. Серафим казва: „Духът Божий ни припомня думите на нашия Господ Иисус Христос и заедно с Него и винаги тъждествено [с Него – С. Ф.] действа в нас като радостотвори нашите сърца и направлява стъпките ни в път мирен“.[11] Ако на сетивата ни се даде поне веднъж в живота да усетим чудотворната красота Христова, то това ще е единствено чрез благодатта на Светия Дух. И тогава и за нас ще се изпълнят думите на пророка: „… очите ти ще видят Царя в Неговата красота“ (Ис. 33:17). И тогава и ние грешните, повтаряйки думите на светците, ще кажем: Ти, Христе… си земя на кротките, Ти си рай зеленеещ“.[12]

В Църквата се извършва двойно домостроителство – на Божия Син и на Светия Дух, но по воля Божия човек познава това домостроителство и влиза в него чрез Духа. „Човек чрез Духа възлиза при Сина“[13] – пишат св. Ириней Лионски и другите отци, които учат, че връзката на Бога с човека става посредством Светия Дух като „Живот, в Който е причината на живеещите“, като „свят Извор“, като „Светиня, която ни подава освещение“.[14] „Трябва да се молим преусърдно на животворящия Свети Дух, Утешителя, Кормчията на св. Църква Христова“.[15]

Живи ли са за нас всички тези слова? Можем ли ние например, освен Символа на вярата и споменаването на Светия Дух като неотменна част от догматическата формула, да кажем съвсем просто на някой от своите близки, повтаряйки думите на апостола: „Прочее, моля ви… заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта на Духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога“ (Рим. 15:30)? И не ни ли обзема някакво неочаквано, ако не смущение, то поне учудване, когато в третата от вечерните молитви ние трябва да произнасяме следните думи, непосредствено и лично отнесени към Светия Дух: „Творче Мой и Владико, помилвай мене, Твоя малодушен и недостоен раб. Разреши, освободи и прости ми като благ и Човеколюбец, та с мир да легна, заспя и почина аз, блудният, грешен и окаян, и да се поклоня, възпея и прославя пречестното Твое име заедно с Отца и Единородния Негов Син“.

Ние съвсем не сме свикнали да се обръщаме непосредствено към Светия Дух, още по-малко всяка вечер, с молба за прошка и за мирен сън. И кой от нас Го нарича „Човеколюбец“ в личната си молитва към Него. Не връщаме ли себе си в онова време – още преди Петдесетница, когато понякога и апостолите имат „вкаменено сърце“ (Марк 8:17), когато някои от тях вече след Възкресението могат да се „усъмнят“ (Мат. 28:17), когато и на първовърховния апостол Петър подвигът на Голгота изглежда само някакво безмилостно самоизтезание (Мат. 16:22); когато от мига, в който Христос разкрива учението за Евхаристията, т. е. за нещо съвсем непостижимо за ума освен чрез Светия Дух, „мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него“ (Иоан 6:66). И всичко това „защото Дух Светий още не бе даден“ (Иоан 7:39).

„Всичко дава Дух Свети: излива пророчества, свещениците усъвършенства, неграмотните научи на мъдрост, рибарите показа като богослови, създава тялото на Църквата. Утешителю, единосъщен и съпрестолен на Отца и Сина, слава Тебе!“.[16]

„Светият Дух, Утешителят – учи преп. Варсануфий Велики, – ще просвети очите, ще утвърди сърцето, ще възвиси ума. Прилепи се към Него, вярвай Му, възлюби Го, защото Той умъдрява безумните, услажда мисълта, подава сила, чистота, радост и правда, учи на дълготърпение и кротост, на любов и мир… Моли се винаги усърдно, за да слезе върху нас благодатта на Духа. Като се изпълват с Него, отците се прилепят към Господа със съвършена любов… Да [Го] възлюбим, за да бъдем възлюбени, да пристъпим с цялото си сърце, за да бъдем приети, да се смирим много, за да ни въздигне Той, да заплачем, за да се разсмеем, да се натъжим, за да се възрадваме… Да се молим за това, Духът да дойде при нас и да ни упъти на „всяка истина“ (Иоан 16:13), защото истинен е Казалият „искайте и ще ви се даде“ (Мат. 7:7)… Нему слава во веки, амин“.[17] „Вярвай Му, възлюби Го“… Колко непонятно ни звучат тези думи на преподобния! „Тежки са тия думи! Кой може да ги слуша?“ (Иоан 6:60).

Според учението и словата Божии и наставленията на св. отци целта на живота на християнина е преди всичко в това – да придобие в себе си Царството Божие, да се приобщи към божествения живот, да получи благодатта на Светия Дух. Христос казва: „… първом търсете царството на Бога и Неговата правда“ (Мат. 6:33), а Царството Божие по думите на апостола е „правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). „Благодатта Божия – учи преп. Серафим, – трябва да живее в нашите сърца, защото Господ казва: „царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21); а под Царство Божие Той разбира благодатта на Светия Дух“.[18]

Св. Макарий Велики пише: „Преди всичко необходимо е със сърдечна болка и вяра да молим Бога да ни даде да придобием в сърцата си Неговото богатство, истинското Христово съкровище в сила и действеност на Духа, тъй че самият Дух да ни насочва и води към изпълнение на всяка Божия воля и да ни успокоява с многоразличните начини на Своето утешение“.[19]

Повече сме свикнали да се говори, че цел на живота на християните е „спасението на душата“. Но ние забравяме или не знаем, че това спасение всъщност се състои в приемането на Светия Дух от човека. „Целта на всички, които живеят по Бога, е да благоугодят на Христа нашия Бог, да се примирят с Бога Отца чрез приемането на Светия Дух и така да устроят своето спасение“.[20]

Именно по този начин се разбира спасението на душата в основната църковна молитва към Светия Дух: „Царю Небесни, … дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души“. Спасението на душата е във вселяването на Светия Дух в нея. За това говори и друга молитва, а именно Псалом 50, който има много голямо място в богослужението. Този псалом е покайният вопъл на Давид, след като е извършил голямо престъпление. И ето, забележително е, че дори в това моление на явния грешник избавлението от греха се поставя в пряка зависимост от утвърждаването на душата в благодатта на Светия Дух: „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди“. И преди това: „Светия Твой Дух не отнимай от мене“. Причастяването към Светия Дух в Неговата благодат е приобщаване към божественото естество. Всъщност това приобщаване е спасението, това приобщаване е целта на християнския живот, както недвусмислено пише св. ап. Петър (2 Петр. 1:4). Посредством това приобщаване човек става бог по благодат. „Човекът е творение, на което е дадена заповед да стане бог“,[21] – казва св. Василий Велики. „Христос изкупи с божествената кръв поробения от грехолюбивия мъчител човешки род и като го обоготвори, го обнови“.[22] Онези, в които живее Духът, стават божествени“ – казва св. Атанасий Велики (Послание към Серапион). Ето защо учението за спасението на душата е немислимо отделно от учението за придобиването на спасяващата и боготворяща благодат, от учението за причастността на човека към божеството. Нещо повече, духовно опасно е да не усещаме това съчетание на спасението и обòжението, да не осъзнаваме, че стремежът ни към нашето спасение трябва да бъде сякаш погълнат от стремежа ни да общуваме с Господа, Царя Небесен. Човекът, който не чувства това съчетание и поглъщане, затваря себе си в някакъв порочен кръг на „самоспасението“, защото той не съзнава, че му е необходим прилив на стихията на божествената любов, на диханието на божествения свят. Християнската история дава множество примери за такива „самоспасители“, лишени от любов към Бога и към хората и възприемащи своя религиозен живот не като придобиване на радостта от богообщението, достижима още тук, в този живот, а като някаква дейност по осигуряване за себе си на спокойно местенце в бъдещия живот, откупено с добродетели в земния живот.

„За светците – пише прот. Йоан Майендорф – общението с Бога в Христос е самата основа на Евангелието… Основата на източната духовност е в идеята за общение с Бога и за участие в божествения живот… Обòжението е цел на духовния живот според учението на източната патристика“.[23] „Участието в божествения живот“ или обòжението на човека се извършва от благодатта. Малко преди нашето време преп. Серафим Саровски в своята беседа с Мотовилов определя древното учение за придобиването на благодатта на Светия Дух именно като учение за целта на християнския живот. „Нашата работа като християни – учи преп. Серафим – е не да увеличаваме само броя на добрите си дела, тъй като те са само средства за постигане на целта на християнския живот, но във… все по-голямо придобиване на преобилните дарове на Светия Дух“.[24]

„В това определение – пише В. Лоски – се съдържа в кратка форма Преданието на Православната църква… Разказът [на Мотовилов] съдържа в своята простота цялото учение на източните отци за… познаването на благодатта, което достига своята най-висша степен в съзерцаването на божествената Светлина“.[25]

За нас, християните от последните времена, беседата на преп. Серафим е духовно наследство и завещание, което съдържа в себе си съкровището на целия църковен опит на живота в Бога. Само като навлизаме в този живот в Бога според мярата на нашите сили още през този земен живот, т. е. като влизаме в радостта на богообщението, ние можем да съхраним своята вяра и да не загубим светлината на божествената любов в мрака на съвременната история.

Има някаква смазваща безутешност в безблагодатния живот, някаква горчива безизходност, когато липсва търсене и усещане на благодатта, търсене и усещане на нейната вечна светлина и радост. „Вечният живот – пише св. Исаак Сириец – е радост в Бога; и който придобие тази радост в Бога, той ще смята за ненужни светските радости“,[26] за него вече не е страшен съвременният свят. Търсенето и усещането на божественото битие, на вечното и блаженото битие – ето това е онзи камък на вярата, пребивавайки в който запазваме себе си като християни. Това е Божия заповед: „Бог, Който… произведе целия род човешки, … за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили“ (Деян. 17:24, 26-27). Заповядано ни е да не се ограничаваме само с обредно отношение към Бога, но да възрастваме в чувство, в усещане на божествения свят. „И моля се – казва апостолът, – щото вашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране на всичко“ (Фил. 1:9). Чувството е познаване със сърцето. „В човешкото сърце може да се побере Царството Божие“[27] – казва преп. Серафим. Но „… тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят“ (Иоан 12:40). И сега има множество хора, които са външно религиозни, но с „вкаменени сърца“. Християнството за тях е или навик, традиция, или задължение, или закон, правило. А преп. Макарий Велики пише: „Дори и да бъде изпълнено цялото църковно правило, но ако не се извърши от йерея тайнствената Евхаристия и ако не се състои приобщаването с Тялото Христово; то според църковния устав свещенодействието не е завършено и служението на тайнството е недостатъчно: това се подразбира и за християнина. Дори и да е преуспял в пост, в бдение, в псалмопение, във всеки подвиг и във всяка добродетел, но ако на жертвеника на неговото сърце още не е извършено от благодатта тайнственото действие на Духа при пълно усещане и в духовен мир, то всичкото онова чинопоследование на подвижничеството е несъвършено и почти безполезно, защото човек няма духовната радост, тайнствено избликваща в сърцето му“.[28]

„Ние трябва непрестанно да се грижим за духовното чувство и да го търсим“[29] от самото начало на нашето покаяние и на нашия живот в Бога. „Господи, изпадналата в множество грехове жена, като позна Твоето Божество, прие чина на мироносиците и с ридание Ти принася миро преди погребението“.[30]

Великата грешница „познава Божеството“ и животът ѝ е спасен. Вкаменяването на сърцето е голямата беда на съвременния църковен живот. Ако нямаме живо чувство за божествения живот и за своето безсмъртие, ако не вдишваме в себе си макар и в най-малка степен блажения въздух на вечността, няма как да съхраним вярата си. Всички корени на вярата не са в този свят и ако те са подрязани, то никакво външно благочестие не гарантира, че човек ще остане верен на Бога докрай. А всъщност в това е смисълът на всичко, особено в наше време: да Му останем верни докрай.

„Като извежда на подвиг каещата се душа, Божият Дух, Който я призовава към покаяние, ѝ подава и Своите утешения и я учи да не се връща назад… Възрастват само онези души, които са приели Духа и са напоени с небесна сладост“.[31] И всичко това става тук, в този свят, като предусещане и залог за бъдещото блаженство и дори като негово начало. Християнството призовава към реално щастие преди всичко сега, в този живот, а вече след това и в отвъдния живот. Християнството е истинският евдемонизъм, учението за щастието; и не защото в него виждаме „заповедите на блаженствата“. А тези заповеди всъщност съществуват именно затова, защото в тях е изразена цялата същност на християнството. Като усеща Божията благодат, изливаща се в света, в хората, в природата, християнската душа се изпълва с радост, с безкрайна благодарност към Бога за даденото ѝ от Него щастие да живее в Неговия свят, в Неговата природа, с Неговите хора…

В християнството има и закон, и устав, и морал, но всичко това е в новия закон на Царството на благодатта. „Изкупително очистване от греховете чрез огнедишащата роса на Духа приемете, о, световидни чеда на Църквата, защото сега излезе от Сион закон – благодатта на Духа във вид на огнени езици“.[32] „Аз придобих Царството небесно, което вътре в мен се намира, и то е Отец, Син и Дух“.[33]

„Когато душата се опиянява от радостта на своята надежда и от Божието веселие, тогава тялото не чувства скърбите, макар да е немощно. Тогава то е в състояние да изнесе много голямо бреме“.[34]

Хората, които имат тази вяра на щастието, това „съкровище на смирените“, не биха го заменили за нищо и именно затова не биха го заменили, защото го усещат достоверно, а не го „очакват“ като награда едва в бъдещия живот със стиснати зъби поради мъките на земния живот. Не можем да вярваме със стиснати зъби: това е много ненадеждно и това е оскърбление за Господа. Думите „радвайте се и се веселете“ от Проповедта на планината не са алегорична формула, а действително усещане на благодатта. Първохристиянството именно затова успява да побеждава езическите мъчения, защото въпреки тяхната дива реалност то вярва не в очакването на непредставимата като усещане награда, а отвътре погасява огъня на болката и ужаса с живата вода на благодатното утешение…

В нас живее някакво безразличие към благодатта. И, разбира се, това е така, защото ние смятаме, че като „православни“ вече сме някакви потомствени и почетни притежатели на тази божествена сила. Ние сякаш сме преситени в своето формално възприемане на вярата. Столетията на чисто външно пребиваване в църковната ограда са ни приучили да успяваме дори и пресвятото понятие за пребиваване в благодатта да разбираме също формално, като нещо, което владеем по правото на сана например или по правото на някакво извършено над нас религиозно действие. В отношението на човека към Бога изобщо не съществува никакво „право“. Човек е безправен по отношение на Бога и получава от Него всичко по Неговата милост. За да пребиваваме в благодатта, трябва истинно да пребиваваме в нея, а не да имаме документ за нея; трябва истинно да бъдем с Божия Дух, защото, „… ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов“ (Рим. 8:9). „Правовият светоглед „непримиримо противоречи на християнския…“. Правото е търсене на своето, а любовта „не търси своето“ (1 Кор. 13:5)“. Може да имаме „право“, но да нямаме благодат. Получената благодат трябва да умеем да съхраняваме, да удържим в себе си като небесна птица; или, както казва апостолът, „да я разпалваме“ в себе си. „Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане“ (2 Тим. 1:6).

„Онези, които не са приели Неговата светлина, още не са приели благодатта… дори и да са царе, дори и да са патриарси, дори и да са архиереи или йереи, … дори и да са миряни или монаси. Всички те още седят в тъмнина и ходят в тъмнина и не искат истински да се покаят“.[35]

Фактът, че над някой човек е извършено едно или друго религиозно действие, не гарантира нито това, че той е приел това действие достойно, а не „за съд или за осъждане“, т. е. за своя вреда; не гарантира и това, че след достойното приемане на благодатта той винаги ще я носи в себе си или винаги ще я „разпалва“. Благодатта не е мундир, който можеш да носиш винаги, дори и когато вътрешно или тайно се отричаш от тази благодат. Благодатта винаги е Божия милост, дарявана на Неговите верни раби и пребиваваща с тях винаги в онази степен, в каквато те съхраняват вярност към нея или покаянието. Духът може да се угаси. „Духа не угасяйте“ (1 Сол. 5:19). „Но ти казваш, – пише преп. Симеон, – че тази власт [да свързват и развързват] принадлежи на йереите. Зная и аз, че това наистина е така. Но не на всички йереи, а на онези, които съгласно с волята Божия свещенодействат Евангелието, които в дух на смирение водят непорочен живот, които първо себе си са представили на Господа и вътре в храма на своето тяло духовно принасят жертва съвършена, свята, благоугодна – своето чисто служение, … които в съвършено смирение нощ и ден се каят, и плачат и се молят със сълзи не само за себе си, но и за повереното им паство и за всички свети Божии църкви… На такива принадлежи властта да свързват и развързват, да свещенодействат и поучават, а не на онези, които само от хората получават избиране и ръкоположение“.[36] От хората, а не от благодатта. „Ако някой заради Господа се отрече от този свят и се откаже от светските наслади и разпне самия себе си и направи така, … че да не притежава нищо; ако той вместо временните удоволствия усети в душата си духовна наслада, ако вместо това чувствено общуване не познае без съмнение в душата си общението с небесното, ако вместо видимите радости на този свят не придобие вътре в себе си радостта на Духа, то той се е превърнал в сол, изгубила сила, и е за окайване повече от всички хора: защото и от тукашното се е лишил, и на божественото не се е насладил, не е познал по действието на Духа божествените тайни във вътрешния си човек“.[37]

Еп. Теофан Затворник пише: „Като чуе това, може би не един сред вас мигом ще се възмути и ще попита: „И какво, ако някой не вижда в себе си такива свидетелства [усещането на благодатта – С. Ф.], то също и Господ ли не е в него?“. Няма лъжливо да ви успокоявам: да, Господ не е в него… и няма спасение за него. Обаче внимавайте, не се занимавайте и с лъжливо подсигуряване. Може [вие – С. Ф.] да нямате в себе си тези блага в съвършенство, но да ги имате като наченки. Тогава все пак трябва да кажем, че ги имате. Денят не възсиява изведнъж, а едва-едва започва да просветлява“.[38]

Така безмилостно отците изхвърлят от религиозните понятия всеки формализъм, всяко външно и стереотипно разбиране на благодатта, отвлечено и алегорическо, откъснато от реалността на дадения човек. Така и знанието („ведението“, „познанието“) се възприема от тях не отвлечено, а вътрешноприсъщо, като радостен факт, като любов. „Знанието за безсмъртието е усещане на вечния живот“ (преп. Исаак Сириец). „Знанието е всецяло любов“[39] – учи и бл. Диадох. Ето защо и терминът „православие“ (който подвижниците изобщо рядко използват) при тях получава нов за нас и дълбок смисъл. „Истинското православие е истинско познаване на видимите и невидимите неща“[40] – твърди преп. Григорий Синаит. А блаженият авва Таласий казва: „… подвизаваме се в изпълнение на заповедите, за да се освободим от страстите; а за да бъдем наградени със знание, се подвизаваме в пазене на божествените догмати“.[41] Ще рече, познанието е „усещане на вечния живот“ (преп. Ефрем Сириец) по дара на любовта (бл. Диадох).

„Душата усеща вечния живот и чрез това чувство се снемат одеждите на тъмнината и тя приема Светия Дух“[42] – казва преп. Исаак Сириец. Чрез догматите и ние получаваме светлината на познанието, сила и разум за невидима бран. Като изгарят в нас всяка гордост, включително и гордостта от православието, защото то не е наше, а Божие, отците ни възвеждат в истинското познаване на догматите. Според учението на отците усещането на благодатта може да бъде многообразно. Най-ясно благодатта се усеща като радост и мир, като милосърдно утешение на Утешителя, като щастие.

„А църквите по цяла Иудея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен; и с утехата на Светаго Духа умножаваха се“ (Деян. 9:31). „А учениците се изпълняха с радост и с Дух Светий“ (Деян. 13:52). Ние често оправдаваме своето състояние на безчувствие с лъжлива скромност, като твърдим, че само на светците е присъщо усещането на благодатта. Ако под благодатно състояние се разбират изключителните или особените действия и дарове на благодатта, то, разбира се, те са възможни едва след големи духовни трудове.

„Има време да се сеят трудове и има време да се жънат неизречените дарби на благодатта“.[43] Тези дарби на благодатта са онова притежание на съвършените, за което ние не сме достойни и да размишляваме. Но към всички вярващи са насочени думите на еп. Теофан, изречени по време на проповед в храма: „Имай такава духовна нагласа, че винаги да си в усещането, сякаш току-що си се причастил. Това е единственият знак, че…  живееш християнски живот… Силата на причастяването е вкусването на Господа. Да си в състояние на причастяване [„сякаш току-що си се причастил“ – С. Ф.] означава постоянно да вкусваш Господа или с духовните си чувства да усещаш в себе си Неговото присъствие и сила… Преди всичко трябва да внимаваме да не принудим Господа да отстъпи от нас [поради нашите грехове], а след това да усъвършенстваме духовните си сетива в осезателно усещане на общението с Него… Не отричайте в себе си този велик дар поради лъжливо смирение или заради неясна представа“.[44] За да не си помисли някой, че учението за усещането на благодатта е присъщо само на древните отци, учители на велик и за нас вече непостижим подвиг, можем да приведем думите не само на еп. Теофан, но и на други учители на Руската православна църква от 19 в., конкретно на еп. Игнатий (Брянчанинов) и на митр. Филарет Московски. Последният казва в една от своите проповеди в храма: „Не бива да смятате, че за вас е недостижима никоя, та дори и тайнствено пазената премъдрост; но със смирение настройвайте ума си към съзерцание на божественото и сърцето си – към небесни усещания“.[45] Учението за усещането на благодатта е живо от самото начало на историята на Църквата. В живота и на съвременния християнин е необходима особената благодатна Божия помощ. „И тъй, нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ“ (Евр. 4:16).

Според наставленията на еп. Теофан недостатъчната определеност на усещането, първоначалната неяснота е само резултат от необученост, непросветеност на нашите духовни чувства. „Общуването с Господа – казва еп. Теофан – се е извършило вече и действа във вас, но заради неизправност на духовния вкус все още не се усеща и не се различава ясно… Колкото повече ревност и труд има у някого, толкова повече му се дава утешение или осезателно вкусване на Господа – това духовно причастяване с Него… Обучаването на духовните чувства увенчава усилията за възвисяване към несекващо усещане за общение с Господа, до състояние на постоянно причастяване [към Него – С. Ф.]. Когато дойде и се всели в нас, Господ не може да остане незасвидетелстван чрез това действие вътре в нас… Господ дарява на всяка душа [това засвидетелстване – С. Ф.]… в по-голяма или по-малка мяра. Нито една душа не остава отбита, всяка получава своето според мярата на труда, съкрушението и намерението да угоди на Господа. И това е само зрънце, само още предвкусване на онова, което ни е обещано… Коя душа не би била готова да въззове заедно със св. ап. Петър: „… иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“ (Лука 5:8), ако според заповедта на Господа самата тази греховност не ни задължаваше и да търсим, и да копнеем за това Божие посещение? Именно заради тази воля на Господа се въодушевявайте за дръзновено желание, за жадуване на Господа и със стремителност, с нетърпение и неудържимост бързайте да Го приемете, както кошута силно жадува за водни потоци (Пс. 41:1)“.[46]

За да са възможни християнските трудове, благодатта осезателно помага в началото на пътя, но разбира се, не със своите особени проявления, а подобно на първите лъчи на изгряващото слънце. „В самата благодат има степени и чинове… Има усещане, има виждане, има озарение. И който има озарение, е по-високо от този, който има усещане… И в самата благодат има подобно на истината, а може да има и самата същина на истината. Светилникът свети в дома и едно е лъчът, сияещ от него навсякъде, а друго е по-блестящата и ясна светлина в самия светилник. Така имаме някакъв досег с благодатта, когато човек сякаш вижда някакви видения в далечината и се радва на тези видения. Друго е, когато влиза в човека силата Божия и обзема членовете и сърцето му и пленява ума в любов Божия“.[47]

„В началото божественото просвещение многократно обзема онези, които горещо се каят в сърцето си, но скоро се отдръпва. И ако те целите се потопят всецяло в подвизи дори до смърт и търсят това просвещение със сърдечна болка, то те ще го получат отново още по-превъзходно“.[48] „Ако усещате в себе си макар и в малка степен нещо подобно [на пълнотата на усещането – С. Ф.], то знайте, радост моя, че вие сте в Духа Божий“.[49] Апостолът казва: „Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа“ (2 Кор. 1:5). Подвигът в изпълнение на заповедите е страдание за Христа (докато същата тази благодат не направи всичко леко и сладостно); и по мярата на умножаването на подвига се умножава и утешението. Затова пътят на християнския, т. е. на смирения подвиг, е и път на утешението. А докато не е започнал пътят в изпълнение на заповедите, очевидно не може да има и усещане на благодатта, защото липсва това, за което трябва да бъдем утешавани.

„Бог е огън – пише преп. Симеон Нови Богослов – и когато Той дойде в света и стана човек, донесе този огън на земята, както Сам казва (Лука 12:49). Този огън обикаля навсякъде, като си търси вещество, т. е. добро сърце и добра воля, за да влезе в него и да се разгори. В когото се разгори, в него се издига и голям пламък, достигащ до небесата, и вече не го оставя да бъде в бездействие или да почива. Този огън не изгаря душата, в която се е разгорял, въпреки че това разгаряне не може да не бъде почувствано от душата, както мислят някои [чиито души са мъртви – С. Ф.]. Душата не е безчувствено вещество, а е същество чувстващо и разумно. Затова тя още в самото начало чувства и съзнава възпламеняването на този огън, още повече че то се придружава от прекомерна и непоносима [сърдечна – С. Ф.] болка“.[50] Страдащото в подвига сърце призовава към себе си и получава утешаващата и укрепваща помощ на благодатта – това е закономерността. И още по-разбираема е обратната закономерност: ние затова не вярваме в благодатта и нямаме усещане за нея, защото още не сме сложили началото на своя тесен път.

Подвигът в християнството е „търсене на любовта Христова“.[51] Ето защо отците настойчиво свързват усещането на благодатта с разкриването на тази любов, сякаш искат да подчертаят, че на благодатта ѝ е нужен не нашият дългогодишен труд, а нашата любов, макар и „най-първоначална“. „Сподоби ме, Господи, да възлюбя Твоята любов“.[52] „Ако човек горещо възлюби богоугодната добродетел, то Светият Дух още в самото начало на преуспяването дава на душата изобилно и достоверно да вкуси от Божията сладост, за да познае умът точно и ясно колко велик е плодът на боголюбивите трудове“.[53]

„От самия миг на приемане на кръщението благодатта започва съкровено да пребивава в самата глъбина на ума [духа], скривайки своето присъствие… А когато човек започне да обича Бога с цялата си воля [от цялото си сърце], тогава благодатта с неизречени слова говори на душата чрез чувството на ума и така ѝ предава част от своите блага“.[54] „Заради това, че прощаваме на ближния съгрешенията [му против нас – С. Ф.]… благодатта, дадена ни тайнствено при св. Кръщение ще започне да действа в нас вече не неясно, а осезаемо за нашето съзнание и чувство“.[55]

„Блажена е душата, възлюбила своя ближен, в нея осезаемо живее Духът Господен и ѝ дава мир и радост, а тя плаче за целия свят“ (авва Силуан).[56]

„Любовта е причастие към Христовата благодат“.[57] Светците осезаемо имат в себе си благодат и за всяка вярна на Бога душа, макар и в най-малка степен, благодатта е осезаема, както казва преп. Серафим Саровски; „… не в сън и не в привидение и не в изстъпление на човешкия ум, а в ясна памет, в трезв ум и в непоколебими чувства, като се наслаждава с радост и мир в Светия Дух“.[58]

Отците обаче учат, че усещането на благодатта невинаги е преживяване на радост и мир, на духовно щастие и Божие утешение. Благодатта на Царството Божие, казва апостолът, е не само радост и мир, но и „правда… в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). Само като разберем това, можем правилно да приемем думите на св. Симеон Нови Богослов, че „този, който не усеща благодатта, още не е християнин“.[59]

Какво е усещане за правда? Разбира се, опасно е да го определяме, опасно е да се опитваме да определим онова, което е непостижимо и почти невъзможно за нас да преживеем. Но сред мълчанието на мнозина как да мълчим за откровенията, които са ни оставили светците? Действията на благодатта са непостижими не само за нас. Преп. Симеон Нови Богослов пише: „Обручението на Светия Дух е необяснимо за този, който го е придобил, защото то се постига непостижимо, държи се недържимо, вижда се невидимо; живее, говори и движи онзи, който го е придобил; отлита от тайника, в който се пази, и пак неочаквано се открива там, с което създава убеждението, че както неговото посещение не е утвърдено веднъж завинаги, така и напускането му не е безвъзвратно, след което вече да не се върне. Затова този, който го е придобил, нека пребъдва така, че и когато го няма [задължително присъщо] – все едно го има; и когато го има, да бъде в такова състояние на духа, сякаш го няма“.[60]

Това е, за което пише в Евангелието: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа“ (Иоан 3:8).

Превод: Евгения Николчева

* „Причастие вечной жизни“ – В: Фудель, С. И. Церковь верных, М.: „Русский путь“ 2012 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (161), 2021, с. 69-84 (бел. ред.).