Чудесното

1.

Чудесното лежи в основанието на всичко и на последните граници на всички неща. То се съдържа в творението и съставлява истината за неговото висше битие. И падението на човека е именно излизане от чудесността.

В земното време чудесният свят няма свое пълно изражение – тук, в историята, той се достига само чрез тайнозрението, и не толкова че учи, колкото вдъхновява човека чрез вярата да прекосява границите на света. И колкото повече човекът е вярващ в Живия Бог, толкова повече чудесният свят се открива за неговото съзнание.

Всъщност човекът желае да живее само с чудесното. За което свидетелстват не само вярващите в Бога: невярващите също искат да видят в чудесното висшия смисъл на своето съществуване и последната дума в човешката история; те също се стремят към чудесното. В критична за народа си минута невярващият в Бога председател на министерския съвет открито свидетелства вярата си в чудото: „Вярвам в чудото, защото вярвам във Франция“ (Пол Рейно, в речта си от 21.5.1940 г.). А един още по-далечен от вярата в Бога човек казва: „Народите на нашата страна станаха способни на велики дела и на чудеса в творенето на новия живот“ (реч на Молотов от 27.10.1939 г.)… Може да се приведат още много такива примери, и от различни области на живота, за устремяване на невярващи към света на чудесното. „Чудеса на техниката“ и „чудеса на науката“, „чудеса на изкуството“ и „чудеса на природата“, „чудеса на творчеството“ – навсякъде слушаме как безсмъртната човешка душа тъгува, крещи за висшия, за чудесния свят, дори и когато изповядва материализма. Човекът не желае да изчезне в материалистическото всекидневие. Чудесното го привлича с едно високо, макар и неясно освобождение. Дори и без да дава свобода, то дава нейния образ.

„Чудеса на науката“, „чудеса на творчеството“ – всичко това са искри от същия този древен, похитен от Прометей, небесен огън… Даже на най-материалистическия човек се привижда през цялото време духовното видение, че е способен да се издигне над земята, да стане „господар на живота“ и негов „творец“, че възможностите му са безкрайни… Това, което Бог е обещал и което Той дава на човека – висшето осъществяване на битието в чудото на безсмъртието – същото това човекът си мисли да придобие със своята лична или колективна сила, без Бога… Такава е една от проекциите на падението на човека.

В религиозната област грехът се изразява в това, че хората търсят повече чудесното, отколкото Бога. Ирод, желаейки да види Иисус, „… се надяваше да види някое чудо да стане от Него“ (Лука 23:8). Има хора, изискващи чудеса за своята вяра („… иудеите искат личби“; 1 Кор. 1:22). Ако не срещат „чудеса“, то в тях го няма и чувството за близост към висшия свят. Силата на чудесното се приема от тях като „Deux ex machina“ – нещо, което външно ги приближава към висшия свят. Друг път хората жадно търсят в света знамения и чудеса, без да разбират, че идването на лъже-христа в света, „по действие на сатаната“, ще бъде (и вече се извършва) „с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса“ (2 Сол. 2:9), и че можеш да бъдеш и най-праведният човек на земята, като Йоан Кръстител, и да не си сторил „никакво чудо“ (Иоан 10:41). Обичайно такива хора искат още в този век да стане въздаянието на праведните и да се въздаде на грешните за злините им: потвърждаването на този закон ги укрепва във вярата, а нарушаването му ги отдалечава от нея. За тях, още не знаещите тайната на богоосиновяването и на кръстното следване на Господа Иисуса Христа, е казано: „… ако не видите личби и чудеса, няма да повярвате“ (Иоан 4:48).

Вниквайки в психологията на тези хора, разбираме защо Спасителят неизменно се е противил на стремленията им и е отхвърлял техния път за единение със Своята истина. „няма да се даде личба на тоя род“ (Марк 8:12). Бог иска да направи човека безкористен син на Своята небесна правда, а търсещите само „чудесността“, а не и последната правда, искат да бъдат роби на заслепилата ги необходимост. Тях вярата и любовта към Господа и Неговите заповеди не ги удовлетворяват. „С вяра ходим, а не с виждане“ (1 Кор. 5:7) на тях им изглежда безсолно, недостатъчно – те не се предпазват от лъжливите „видения“ и „откровения“. Явяват им се всякакви сънища и мечтания, като им се внушава мисълта, че особени откровения ги извисяват над останалите хора. Тези феномени на „прелестта“, на себепрелъстяването са добре изучени в духовната наука. Души, които само се боят от Бога (по смисъла на Иак. 2:19), но нямат любов, се съгласяват да приемат Царството Божие, но в това съгласие ги няма елементите, от които то се състои – няма я любовта към Бога и към всичко, сътворено от Бога, няма го осъществяването на евангелските блаженства, плача за себе си и радостта заради Христовата истина. Тази вяра не въвежда в Царството Божие и не за нея е донесъл на земята вест Синът Човешки. Тя обаче е привлекателна с това, че е безкръстна. Вместо Кръста Христов, вътрешното ни умиране в Бога и възкръсването на човека, в нея има само чудеса. Christian Science призовава именно в тази посока.

Както има невярващи в Бога, но усещащи под една или друга форма чудесното, така има и „вярващи“, които „не вярват в чудеса“, не се съгласяват, например, да възприемат свръхестественото навлизане на Твореца в света, нито раждането на Богочовека от Дева или Неговото възкръсване в плът… На тях им се струва, че светът е създаден от Твореца само като от Архитект, след което – и досега – е оставен в пределите на математическите, геометрическите, механическите и пр. „естествени“ закони, и едва ли не всичко, което се извършва в света, се извършва само по тези изучавани от земната наука закони. Такава е вярата на „деистите“, които вярват в Бога абстрактно, и съвсем слабо отличаващата се от нея вяра на „теистите“, които вярват в Бога по неопределен начин. И едните, и другите „признават“ Бога, но не познават духа на богоосиновяването, не познават служението на Бога в Дух и истина.

Има и други желаещи да проживеят живота си без да безпокоят с каквото и да било своята душа, приемайки веднъж и завинаги установената от самите тях номенклатура от ценности и истини. За такива хора всичко трябва да бъде „понятно“, да бъде „обяснимо“. Съществуването на велико и тайнствено мироздание е за тях неудобно и дори болезнено – то ги смалява, ранява ги и ги убива. От Евангелието такива признават само привичното, приетото в ежедневието на житейските отношения, „понятното“. Откъдето произхожда и известното и толкова далечно от истината твърдение, че науката „отрича чудесата“, че „науката противоречи на вярата“… Човекът се бои от посегателства над своя автономен живот даже от страна на Небесния Отец! Способен е да сметне за такова посегателство дори Божия зов, дори Христовата заповед.

Вярващият в Сина Божи човек обаче знае, че всичко в света е чудесно – в творението, в промисъла и в изкуплението. И че всичко в света е дивно – в действието и в указанията, в предупрежденията и утешенията от Духа Утешител!

Във висшата наука материята все повече стои пред човека като неразгадана тайна на чудесния живот. В науката се откриват такива бездни, такива простори на материята, че и самото понятие „материя“ (като нещо „материално“ – по стария смисъл на думата) изчезва. Понятието пък за енергия докосва вече границите на духовния свят…

Представителите на астрофизиката свидетелстват за бездните вече не на безкрайно малки, а на безкрайно големи светове – и в съзерцанията на учените понякога се чувства такова благоговение пред чудесата и тайните на Божия свят, че сърцето се въздига с нова сила към славословенето на Господа Бога и на Неговите дивни чудеса… Тук е венецът на истинното знание, което, според апостола, не възгордява, а назидава (1 Кор. 8:1).

Само от свидетелството на учените за тайнствеността и чудесността на света обаче душата все още не може да стане знаеща Бога. Както при духовните съзерцания, така и в случая с наблюдаването на хармонията на физическия свят в човека трябва да има сърце, жадуващо за правда (Мат. 5:6). И за едно такова сърце изводите на съвременната наука са, разбира се, непосредствен път към Бога. Приемането на духа на вярата обаче идва само чрез Христос. Той е единствената Двер към Отца.

2.

Светът е чудесен. Независимо дали ние му се удивляваме в малкото или в голямото, той ни изумява. Дали обаче нашето удивление ще бъде празно или плодоносно – това е нещо, което зависи вече от самите нас… Тук е областта на нашата свобода.

Успоредно с чудесността, съзерцавана чрез научното знание, пред нас се открива и великата „художествена“ чудесност на творението. Всичко в света е неповторимо! Всичко, до най-малкия атом, е произведение на Величайшия Художник.

Чудесността лежи не само вън от нас. Още повече тя е в нас. Слънчевите, радостните чувства, обземащи ни след мрачни, болезнени или убийствени душевни преживявания, нима това не е чудо? А любовта и милостта, а великодушието, жертвеността, чистотата, мъдростта, светлото мъжество и дълготърпението – нима всичко това не са чудесно блестящи духовни елмази и лъчи от обкръжаващия ни, а живеещ и в самите нас Вечен Живот? А молитвата, преобразяваща с духовен огън нашия разум, сърце, нашия възглед за живота, нима и това не е чудо? Много, много е онова, което може да каже живата душа за тези истински чудеса, които тя вижда около себе си в света и които съзерцава радостно в себе си. Жив е Господ и жива е душата ми! – възкликва старозаветният пророк (срв. 1 Цар. 20:3), а заедно с него и онзи човек, който вижда чудесното.

В Бога нищо не е случайно – всичко е чудесно и е промислително. В Бога всяко явление в света се превръща в удивително, възвисяващо. „Естественото“ става по-високо от естествено, прозрачно за вечността… В Христа Иисуса всеки човешки живот става нещо повече от естествено. Духът изправя всички лице в лице пред тайната на Бъдещия век.

В чудесния свят обаче има и още една чудесност и това е сиянието на неповторимо-личното осиновяване на човека от Бога. Много чудеса се извършваха чрез апостолите в света (срв. Деян. 19:11). В Кана Галилейска „Иисус тури начало на чудесата Си“ (Иоан 2:11), на чудесата на осиновяването на човека. Истинното чудо е явяване на истината. Прозорец и врата към висшия свят, излизане към автентично съществуващото.

Чудесното трябва да се укрива. „Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци; тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение“ (Мат. 11:25). Търсачите на лъжливи чудеса се препъват в истината. Предпазвайки слабото, болното човешко зрение от прекалено ярката Светлина, Господ укрива истинно чудесното в света от много очи, а по този начин укрива и Самия Себе си. Погледът обаче, който е насочен към простотата на Истината, умът, който е очистен от лъжемъдруване, сърцето, свободно от лъжевярата, виждат цялата чудесност на битието.

Утешението на Светия Дух е сладка беседа на Бога Отец с децата, реч на Отца… Нея „другите“ не я слушат. Или пък, слушайки, не разбират.

Този, който обича Бога, не търси чудеса, защото той вече ги е намерил, като е обикнал Бога. Вместо чудеса, вярващият търси в Бога все повече чистота и дълбочина – все повече Христова премъдрост и любов.

Господ е бягал от непрестанни изцерения и насищане на хората с хлябове. Укривал е и укрива и до наши дни Своето могъщество над света, откривайки го на хората само като явяване на Своята милост.

Апокрифните сказания безсмислено искат да придадат на Спасителя много повече чудотворство от онова, което се е явило в Него: те заставят Него, Младенеца, от глина да извайва врабчета и да ги оживява, и да върши други, подобни на тези „външни чудеса“… В Евангелието обаче е явена цялата божествена мяра на чудесността, нейната дълбочина и чистота.

Не отделните явления, а целият свят на чудесното е пред нас и целият той е в нас. И колкото по-малко ние пресмятаме тази чудесност, толкова повече я виждаме. Търсейки единствено послушанието към Божието Слово, ние откриваме тази чудесност на света и постигаме откритата ни любов. Във Верността към Словото се очиства нашата воля. Като не търсим чудесното, ние биваме обкръжавани и застигани от него.

Чудесното не обвързва нашата воля, не поробва въображението. Ние сме свързани само с Христовата любов и знаем, че само тя е превъзмогнала Закона.

Мъдрото сърце живее с чудесното – неразумното се опиянява от чудесничеството. В света има много, много „лъжливи чудеса“! Злото идва и то вече е дошло „… с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса“ (2 Сол. 2:9). И човекът, който търси необичайност и новост повече от правдата Господня, лесно вярва на неистинни духове и възприема слугите на лъжата като свои вождове, а празните си сънища – като откровения.

Фарисеите са изисквали слизане на Сина Божи от Кръста, за да повярват. Това чудо те продължават да изискват, макар сега да са още по-малко способни, отколкото тогава, да повярват в истината на Този, Който е бил разпнат и възкръснал.

И ние знаем, че най-великото чудо на Христовото милосърдие – възкресяването на Лазар – е било начало на Голготата: „Тогава първосвещениците и фарисеите се събраха на съвет и казваха: какво да правим? Тоя Човек върши много чудеса… От тоя ден, прочее, се сговориха да Го убият“ (Иоан 11:47, 53).

Никакви феномени нямат силата да убедят човека в каквото и да било истинно, ако неговото сърце не е готово да приеме Истината.

Историята ще завърши с това, че звярът и „лъжепророкът, който бе вършил личби пред него“ (Откр. 19:20), ще бъдат заловени. Едва тогава ще се разсее докрай цялата тази призрачна чудесност, която прелъстява хората, която поставя върху тях печата на звяра – емоция, която е недостойна за човека. Тогава ще се разкрие истинската чудесност – като истина за цялото творение.

Превод: Борис Маринов

* Иоанн, еп. Сан-Францисский „Чудесное“ – В: Вестник ВСХД, 38, 1955, с. 10-15 (бел. прев.).