Поетика на плача в житията на св. Сава

Понятието жанр заема средищно място в изучаването на литературната история – вероятно затова, защото задълго и добре успява да прехвърля мост през пропастта между критическата теория и практиката на литературната критика. Теорията на жанровете съществува успоредно с историята на поетиката. От Аристотел и Платон тя обикновено обхваща философското изследване, което е по-широко и по-амбициозно от нея самата. От друга страна, тя традиционно служи като инструмент в практиката на поета и критика. Същевременно понятието жанр е обърнато и към бъдещето, и към миналото.

Средновековната поетика поставя на първи план това, което е универсално – вместо в индивидуалното и особеното, тя живее в родовете и в типовете литературно творчество. Изучаването на жанровете в старата сръбска книжнина показва същите закономерности и феномени, които могат да бъдат установени и в литературата на Византия, на древна Русия и Западна Европа през Средните векове. Както там, така и в сръбската книжнина, литературното произведение не е самостоятелна, обособена творба, която да би могла се разглежда в светлината на авторското начало. Текстовете се съединяват и променят, нарастват и прерастват в нови, така че в хода на всички тези промени с тях се свързват много познати или непознати автори.[1]

Жанровата система на старата сръбска литература е формирана върху основата на византийската практика и изисква изчерпателно текстологическо изследване, тъй като ръкописната традиция, т. е. ръкописното наследство на нашите средни векове още не е напълно проучено и систематизирано и по-специално още не е разяснена семиотиката на старите жанрове. Както твърди Д. Богданович,[2] тук се изправяме лице в лице с проблема за природата на отделните литературни категории и с разграничаването на поетичните от прозаичните текстове. А именно, „… възкръсна старата необходимост от екзегетически анализ, какъвто средновековното тълкуване на религиозните текстове е развило блестящо. Вече не можем да „прескачаме“ всичките тези места, защото разглеждаме творбата не само от гледната точка на нейната поетика. Съработничеството на филолога с богослова отново става възможно и дори необходимо“.[3] Важно е, затова, да се изтъкне, че единствено добре образованият богослов може да разчлени и разясни стария сръбски текст в неговата същина.

Димитрий Сергеевич Лихачов гледа на жанра като на историческа категория и на основа на материала от старата руска литература утвърждава принципите за неговата класификация: функционален, структурно-композиционен и тематичен. Според него жанровете се определят главно от употребата им. Тъй като съществуват във всяка епоха, жанровете в литературата се отделят под влиянието на всички променливи фактори и, следователно, „доколкото се основават на различни характеристики, пред историята на литературата се поставя специалната задача: да проучва не само жанровете, но и онези принципи, по които се създава жанровото деление, т. е. да проучва не само отделните жанрове и тяхната история, но и самата жанрова система във всяка дадена епоха“.[4] Следователно жанровете не съществуват независимо един от друг, а градят определена система, която се променя в историята.

Жанровете градят определена система, защото са плод на цялостно преплитане на причини и защото между тях съществува взаимовръзка. Когато се разглеждат данните за жанровата система на всяка епоха се стига до заключението, че тази система не е разгледана във взаимовръзката между жанровете. В литературата на всяка епоха съществува равновесие вътре в определената система, която външно е постоянно нарушавана и постоянно е поставяна на нови основи и която встъпва в комбинация с отделните видове писменост и с отделните видове изкуство. Недоброто в съвременната наука е това, че жанровете в старата сръбска литература се схващат с известна доза модернизъм, което е много лошо за тяхното изследване. Колкото по-добре схванем системата от жанрове в старата сръбска литература, толкова по-добре ще можем да освободим съвременните ни представи за тях от модернизация. Когато направим това ще открием, че произведенията на старата сръбска писменост се намират в сложна връзка на взаимно проникване, т. е. едно произведение влиза в състава на други.

Изследователят на старобългарската литература Красимир Станчев[5] в студията си за стилистиката и жанровете в старобългарската литература различава три основни вида – поетичен, ораторски и прозаичен, и разглежда проблема за жанра като начин за организация на беседата за произведението. Когато става въпрос обаче за проучването на средновековната литература като затворена система в границите на византийския и източно-православния цивилизационен кръг, Ирена Шпадиер изтъква „… че жанрът е историческа категория, която, в случая със сръбската литература, хронологично е определена достатъчно ясно (края на 12 до началото на 18 в.)“,[6] и, както тя препоръчва, теорията за литературните жанрове трябва да държи сметка и за това.

Сръбската литература от Средните векове има своя специфична жанрова система, в рамките на която различаваме прозаични (беседа и слово, проповед, послание, житие, грамота и родословие, сказание), поетични (всички образци на църковната поезия: акатист и канон, кондак, служба и стихира, тропар) и преходни (молитва, плач и похвала) текстове.

Плачът, като преходен литературен жанр, несъмнено принадлежи към най-старите видове литературно творчество. Във византийската книжнина той се явява като особена литературна категория.[7] Заедно с него, „… като синоними се използват още и „ридание“, „вопъл“, „вик“, но най-често самият литературен жанр се означава тъкмо с понятието плач“.[8] Плачът представлява своеобразна литературна тъжна песен, която исторически е много свързана с библейските мотиви (Плач Йеремиев) и с фолклорната традиция на оплаквачките. Впрочем, „… средновековният плач е близък до тъжната песен и подсеща за елегията, но не е нито тъжна песен, нито елегия, различавайки се от тях по дълбокото усещане за покаяние. Дори когато в него доминира тъгата, чувството преминава в надежда и вяра в Царството небесно“.[9] Като жанр, плачът е пренебрегван, тъй като най-често има функцията на поджанр в житията или в похвалните слова. Когато има функцията на жанр, а и когато има тази на поджанр, стилистически плачът се отличава по използваните стилистични средства, които са: риторичен въпрос, анафора или парадокс. Когато в лексикален план „… преобладават изрази, илюстриращи състоянието на жалост и тъга, плачът, като поджанр, повече отколкото молитвата и похвалата, допринася за изграждането на образите и емоционалния им профил“.[10]

В изучаването на старата сръбска литература няма обемни изследвания за плача, а и поетиката на този жанр не е напълно конституирана. За този проблем са говорили Миодраг Пуркович,[11] Джордже Трифунович,[12] Смила Марянович-Душанич,[13] докато Драгиша Бойович[14] със своята Антология на плача много помага за това съществения, но пренебрегван литературен жанр да бъде поставен на мястото, което му се полага. Тази антология е значителен принос в изучаването на старата сръбска литература и на поетиката на плача. Най-ново разглеждане на проблема за плача е достъпно в Поетически елементи в сръбската агиографска книжовност.[15] Настоящата статия се опира на споменатите изследвания, като се старае да даде свой принос в изучаването на този проблем.

В старата сръбска литература, макар че има особени жанрове, плачът най-често се появява в структурата на по-голяма цялост като житието или похвалата. Втъкан в по-голяма цялост, плачът има функцията на поджанр. Така например монах Атанасий,[16] над отворения гроб на св. Сава, изказва плач, който преминава в похвала, „докато крал Владислав, плачейки, се моли“.[17] Пръв св. Сава въвежда плача в сръбската литература. Двата плача „в неговото Житие на св. Симеон, досега неприпознати в жанров смисъл, го откриват като автор на плача, умилението и покаянието“.[18] Всички автори в старата сръбска литература след св. Сава познават плача. Макар че при някои от тях той е по-слабо развит, а при други повече, при всички тях плачът е майсторски вграден в произведенията им. При Стефан Първовенчани, Доментиан и Теодосий се натъкваме на общо познатите плачове, а най-многото похвали с плач са при Данило ІІ. Голямо влияние над средновековните ни автори оказват библейският Плач Йеремиев и многото Богородични плачове за Иисус.

Свободно можем да кажем, че феноменът на сълзите и плача спада към мистичните прояви. „Сълзите и плачът представляват израз на придобитата Божия любов, а предусловието за това е страхът от Господа“.[19] Св. отци говорят много за този феномен. Така, св. Антоний Велики казва: „Страхът пък ражда и плач, а плачът ражда мъжественост. Тази сладост на божествената любов е далеч по-сладка от медна пита“.[20] Големият пример за сръбските автори, св. Йоан Лествичник, пише: „Ако си стигнал до плач, пази го с всички сили, а сълзите, произлизащи от страха, застъпват се за нас“.[21] Това, което можем да добавим е, че средновековните автори Доментиан и Теодосий отлично разбират какво е плач и вярно внасят този феномен в своите произведения.

В своята структура плачът има елементи на поезия, от което може да се направи заключението, че сръбските средновековни автори са и поети, а това се отнася, преди всички, за Доментиан. Неговото съзнание „за поезията и нейната святост се отразява и в авторското отношение към литературната традиция“.[22] Изучавайки трудовете на св. отци и на своя предходник св. Сава, в структурата на своето произведение Доментиан е вградил елементите на плача.

Първият плач се намира в структурата на посланието, което родителите на Сава изпращат до него с молбата той да дойде от Атон в Сърбия, за да имат възможността да го видят.[23] Това е изпълненото с плач послание на неговите родители.[24] При все че родителите са се примирили с решението на Сава да напусне светския живот и да се посвети на Бога, когато схващат това като израз на Божията воля те му пишат писмо, в което изказват своята тъга и болка:

Ако Господ, чедо наше любимо, е така заповядал за тебе,

и така при нас ти дойди, за да видим на Бога посветеното твое лице,

и на чудесната ти красота да се наситим,

та многото жалост в сърцата ни да разкъсаш

и многосълзните извори от очите наши да спреш…[25]

Родителите наричат Сава „чедо любимо“, молейки го да отиде, за да им помогне със своя лик да облекчат тъгата, съжалението и големите сълзи, измъчващи ги поради неговото заминаване. В този плач елементите на любов се преплитат с елементите на страх от Бога. В контекста се проявява мисълта на Анна и Неман, че синът им е Божи слуга и че е избран от самия Господ още от утробата на Анна да бъде син на светлината; С голяма тъга те призовават своето чедо да ги посети. В незнанието си дали някога ще го видят, тъгуват за него, макар и да съзнават, че той е от Бога избран слуга, чието място е в манастира, между монасите и слугите Христови. Заедно с това имаме и много развита символика: присъстват слънце, небе, звезда Деница и останалите звезди, т. е. символите на светлината, които представят осветения път към Царството небесно. За Джордже Трифунович „… най-голям дар на духовните желания е светлият лъч“.[26] Този символ се състои от златни и сияйни нишки, опънати около вселената.

При Доментиан символите са в постоянно движение. Те се движат от най-малкото към най-голямото и обратно. При него, от една страна, символите имат ролята да ни пояснят произведението, докато, от друга, тъкмо чрез тях се вижда онази свята светлина, която не присъства при нито един друг наш автор. Светлината възнася до най-големите висини както Доментиан, така и личностите, за които той пише.

В последния сегмент на плача са изказани вече и страхът, и любовта, и вярата, и надеждата, и когато всичко това се съедини, се стига до идеала и съвършенството, т. е. до Бога. Това е и същината на живота на този свят.

Друг плач, втъкан в структурата на Житие на свети Сава, изговаря монах Атанасий, ученик на св. Сава, на гроба на своя учител. Когато отварят гроба и виждат св. Сава непокътнат, а „значи тялото е останало запазено и Сава е светец“,[27] Атанасий изплаква:

… О, велика е силата Божия и неизказани са Неговите чудеса,

понеже и гробът не разпада оня, който Бога люби и Неговата воля следва,

нито земята може да го задържи, но даже в живота му земен

и самата морска шир му служи,

а след смъртта пръстта се дори не докосва до богоносното тяло.[28]

Този плач е пълен с радост. Атанасий плаче и се радва, защото св. Сава ще ги пази до края на дните, диви се на чудото, че тялото не е изтляло и хвали Божията сила. За св. Сава казва, че още приживе е вършел чудеса, и тази святост е получила потвърждение от Господа чрез нетленното тяло. А има и сълзи, изразяващи радост, щастие и духовно изпълване. Според св. Йоан Лествичник, „… човек, облякъл се в блажения и благодатен плач като в сватбена одежда, придобива познание за духовния смях на душата“.[29] Така, чрез плача на Атанасий, Доментиан показва духовното съвършенство.

Също като предходника си Доментиан, „… и Теодосий е книжовно и богословски образован, което се отразява в стила му на писане“.[30] Относно Доментиан в творбата на Теодосий има значително повече плач. На плач се натъкваме още в началото на Житие на свети Сава. Изговарят го слугите на Стефан Неман, когато Сава им дава светската си одежда, постриганите си коси и писмо за неговите родители. Тогава слугите го оплакват, сякаш е умрял:

О, неволя от тебе, господарю,

какво ти направи със нас!

понеже гърчим се след срещата с тебе, както когато преди това от нас побягна.

О, мантия на този, когото желаят, от желания запалена!

Как да те отнесем?[31]

Това е плач, изграден от риторически въпроси. Възклицанието „о“ има функцията да извика образа на страданието при слугите. Теодосий казва, че за тях е голямо нещастие задето са го намерили, а той се е замонашил. Слугите се питат как и по какъв начин да понесат това. Те усещат голям грях в себе си, а също и че точно тази греховност им е причинила мечтата да не се подчинят и да не приемат неговото намерение. В плача са втъкани и библейски цитати. Споменава се цитат от кн. Битие, където слугите се усещат измамени. Сава ги е измамил, така както Яков е измамил Исаак. Споменава се и праведният Йов, и тук Теодосий казва, че тази нощ, в която са измамени слугите, трябва да остане тъмна, а не да бъде нощ, осияна от месечината.

Слугите плачат и ридаят по няколко причини. Плачат заради Растко, който още млад решава да отиде в манастир; плачат заради родителите и братята му, които ще тъгуват и жалеят; ще скърбят така, че ще се облекат в одежда, която се носи когато човек е в траур. На родителите носят такъв дар, който няма да предизвика в тях радост, щастие и веселие, а само тъга, болка и ридание. Накрая, плачат заради самите себе си, тъй като не знаят владетелят им как ще реагира на пропуска, който правят – защото не са послушали, когато им е казал да доведат неговия син, макар и завързан.

Плач има и когато св. Сава решава да посети страната си. Той плаче, защото временно отива в родната си страна и защото напуска Света гора, която е за него раят на земята. Това не е класически плач, а молитва с елементи на плач. Първо е плачът с възклицание „о“, който е вопъл от дълбините на душата, след което плачът преминава в молитва:

О, от колко се добрини лиших аз, клетникът!

О, какво богатство –

без грижи светски на Бога да се моля –

замених за нищожеството на славата хорска!

Горко ми, горко ми,

кой да ме съжали,

докъде паднах и какво придобих![32]

С други думи, със самото си тръгване от Атон св. Сава ще бъде лишен от всички добрини. Той не може да схване как заради някакви дребни удоволствия се отделя от молитвата и духовния живот. Вместо да се моли, той заменя това със светската слава, за която смята, че на него, като на монах, не му е нужна.

След плача, както беше казано, следва молитва към Господа и Богородица да не го презрат заради това му дело. Така Теодосий с голяма любов гради образите на своите герои, които решават житейските си несполуки в молитва и плач. Тъкмо с истинските сълзи те крепнат и възлизат още по-нагоре към Господа.

Последният плач в житието е на крал Владислав на гроба на св. Сава. Той изговаря плач, който е и молитва. Той страда, че мощите на св. Сава не почиват в неговата земя. Кралят се смята виновен задето св. Сава се е преставил в чужда страна и че за това са повлияли неговите съгрешения, поради което се изповядва на гроба на св. Сава, търси опрощение и го моли да му прости. Всичко това той изговаря с тежки сълзи:

Знам, отче, съгрешенията мои първом причиниха бягството ти от мене,

и изгониха те, та да се преставиш вън от отечеството свое,

и сега отново царевото сърце втвърдяват, за да те не даде на нас.[33]

След като се смята за виновник задето св. Сава не почива в своята земя, той смята себе си и за недостоен щото цар Асен, неговият тъст, да му позволи да пренесе мощите на светеца в Сърбия. Крал Владислав плаче не само за себе си, а и за целия народ. Като владетел той е задължен наред с личното си желание да изпълни и желанието на народа си.

В Житие на свети Сава от Доментиан има повече описани епизоди на плач, отколкото плачене. Доминанта в творбата му са описанията на събитията, при които се случват два колективни плача. С тези описания Доментиан изобразява как народът в Сърбия плаче и тъгува заради оставането на Сава на Атон, а също и какъв плач настава в народа, когато посреща мощите на св. Симеон и как плаче Сава. В първите описания на епизоди на плач в първата картина Доментиан изобразява пострига на св. Сава, във втората и в третата пояснява тъгата на св. Сава, която е съпроводена и от радост в упокоението на св. Симеон, и тъгата му поради упокоението на св. Стефан Първовенчани. Последното описание на епизоди на плач е когато Сава е на поклонение в Светите земи.

Родителите му и целият народ в Сърбия плачат, когато получават потвърждение за оставането на Сава на Света гора:

А родителите негови на изпратените думите като чуха,

жално заплакаха с всички избраници свои,

и в одежди на тъга самите те облякоха се, с всичките свои слуги.[34]

В цялата земя владее обща тъга. Жалеят дотолкова, че родителите, заедно с всички дворяни, показват печал и с одеждите си. Тъгата, която завладява народа, е неописуема и нечувана: не се е случвало за някого толкова да се скърби. Колко е било тежко всичко това показва и фактът, че са съставени песни, отразяващи болката.

Противно на това описание на събития, които завиват в черно цялата земя, имаме и описание, което радва. Това е описанието на посрещането на мощите на св. Симеон, съдържащо сълзи и плач, които обаче са сълзи на облекчение.

Толкова щастие в народа настъпи,

че със „сълзи топли“ изказаха това

и дръжките[35] със сладки устни целуваха,

и с горчиви сълзи ги поръсваха.[36]

Какво щастие настъпва! Извършват слава и се радват – и в душите, и в телата си. Сега Доментиан, както го е сторил и със самите плачове, противопоставя плача, произлизащ от тъгата и скръбта, на плача, произлизащ от радостта и щастието. В това е изкуството на Доментиан.

В описанието на събитията, свързани с индивидуалния плач на св. Сава, имаме три момента.[37] Драгиша Бойович заключава: „Така записаният пръв и последен плач на св. Сава въвежда необичайна символика. След първият плач той, оставяйки всичко земно, отпътува от Сърбия, а след последния тръгва към Сърбия, в която, поради упокоението си в Търново, няма да стигне“.[38] Първият момент е когато Растко постригва косата си в олтара на манастира „Св. Панталеймон“. Там той се разделя със своя предишен живот и около година се радва на приближаването си до Бога, и в този момент оплаква своя светски живот, а в този плач придобива и очистване и просветление. Той тръгва по нов път, който чрез молитвата, отрицанието и търпението, води в живот вечен:

А той влезе в светия олтар, след първото прошение,

и на своя Господ тук жертва принесе,

с много и горчиви сълзи измокри святото светилище,

и на своя Господ уподоби се.[39]

Поредното описание на събития, свързани с плача на Сава, е поради преставянето на св. Симеон. В това описание чувствата на св. Сава са смесени. Той плаче, тъй като се разделя с баща си. Плаче и от радост, тъй като е видял как баща му с голяма любов, без болка, се е преселил в другия свят – удивен е от този факт.

А чудоносният и богосветъл кир Сава

непрестанно различни извори точеше,

от сълзи радостни и скръбни:

радостни, родителя си понеже видя

така пресъвършен във всяка добродетел.[40]

Доментиан описва епизодите, свързани с плача, който настъпва при св. Сава, когато той идва при своя брат Стефан, който е на смъртен одър. Тогава Сава пролива топли сълзи и с тях кваси лицето на своя брат. Същественото за това описание е, че в този момент Сава замонашва брат си, така че Стефан Първовенчани се упокоява като монах Симеон:

… целувайки устата вселюбезна,

със сълзи топли квасейки боголюбивото лице,

издигна от сърцето си ридание душевно към Всевишния,

и с ръцете си свети в ангелски образ го облече.[41]

Последното описание на епизоди на плач, което Доментиан представя, е плачът на св. Сава на гроба на Иисус. Сава пътува по Светите земи, където излива сълзи на гроба на Христос. Художествено, с голяма вяра, Доментиан разказва, че той не плаче поради тъга, а от радост задето Бог го е удостоил да ходи по пътя, по който Неговият Син е пролял кръвта Си. Тук, където Иисус е „опръскал“ всичко с кръвта Си,

… своите верни слуги ороси със сърдечни ридания,

и измокри ги с прегорки сълзи.[42]

Иначе казано, при тези обстоятелства св. Сава усеща, че още в тукашния живот се споява с Онзи, Когото е търсил през цялото време, към Когото се е стремил и Комуто се е надявал.

С плачовете Доментиан обогатява житието, така че прозаично и наративно то придобива своя пълен смисъл. В неговите изречения, „… в думите, в словата, в тяхната звучност, каданс има нещо не само поетично, а и музикално“.[43]

Теодосий Хилендарец повече от своя предходник Доментиан „… актуализира реалния смисъл, връща значението на обикновените детайли, наративната функционалност и привлекателност. Образа на св. Сава той превежда от наддетерминираното и божественото в реална антропологична система, т. е. подхожда към градивния материал творчески“.[44] Именно в тези изречения се крие същностната разлика между тези двама автори, отразявана и в описанията на плача. В житията на Теодосий откриваме повече описани епизоди на плач. Тези описания имат функцията да извикат образа на героя в съзнанието на читателите, който образ да ги приближи до духовното състояние на останалите личности и така те да отразят в себе си състоянието на родителите и на народа, породено от заминаването на Растко за Света гора, неговото замонашване и решението му да не иска да се върне в Сърбия, нито да посети своите родители. Имаме описан и един епизод на народен плач – когато св. Симеон е донесен в Сърбия и когато от неговите мощи потича миро.

Първото описано събитие се случва, когато св. Сава отива на Света гора и тогава:

Всички плачеха и ридаеха много –

родителите за сина, братята за брата,

в отчаяние все повече падайки

и поради утехата в тъгата,

слугите на господаря с писъци викаха,

тъй като на господаря техен страданието

и на младата възраст красотата

до безумие ги довеждаха.[45]

В това описание са изобразени дворът на Стефан Неман и поведението на най-близките на Растко. Те плачат и скърбят за младият момък, който е решил да посвети младостта си на Бога.

При разплакването на слугите на Неман, когато св. Сава предава своята одежда, отрязаната си коса и писмо до родителите си (за този плач вече говорихме), ние имаме описание на епизода на плач, когато св. Сава стои на кулата и плаче, а слугите го гледат отдолу и също плачат: „… и още дълго плакаха – онзи, стоящ горе на кулата, а те долу, на земята. Така плачеха, че би се натъжил и бездушният камък“.[46] Интересно описание, което разкрива и духовното състояние на св. Сава. На него не му е лесно да се отрече от светския живот, а и съзнава каква болка причинява – преди всичко на своите родители. Любовта към Бога, впрочем, надделява!

Поредното описание на епизод на плач е когато св. Сава се изкачва на върха на Атон. То ни описва радостта му задето е успял да се добере до дълго тлялата в него мечта:

… и със сълзи радостни и топли доволно тоз връх свят напои,

и какви ли на Бога благодарения не говореше,

задето удостоил го бе на него да се изкачи![47]

Този плач не е отражение на тъгата и болката, а на радостта и щастието от това, с което Бог го е удостоил, т. е. да получи монашеския чин.

Плачът, който следва подир идването на слугите на Неман на Атон, е изпълнен с тъга и отчаяние. Над писмото, което Сава изпраща, плачат и родителите, и братята, и много тежко понасят новината. Като че ли

… меч пробождаше душите техни и когато разбраха какво за него прочитат, какво ли не правиха и какво ли не искаха да си причинят!

… С плач викаха от болка в сърцето,

и с въздишки,

като лъвове с нокти средата на утробата пробождаха и призоваваха обичания,

косите вземаха, мантията повдигаха и като съкровище някакво

разграбваха ги като плячка,

и със сълзи оросявайки ги целуваха ги, до очите си като изцеление

ги допираха,

и още повече се вълнуваха,

събрани със своите благородници плач силен и ридание

много повече от първия път въздаваха.[48]

Пред нас е едно от най-разтърсващите описания на събитие на плач. Родителите не могат да понесат постъпката на своя син и се държат така, сякаш той вече не е сред живите. Накрая Теодосий завършва изречението как никога не могат да бъдат прежалени хората, отишли в манастир; колко тежко се понася, когато животът се посвети на търпение, на молитви и пост, и че малко са тези, които разбират, че венчанието с Бога и брачният живот в света са еднакво мили на Бога, както и че животът в света и този в монашество са еднакво тежки.

Следващото описание на епизод на плач е във връзка с второто писмо, което Сава изпраща. Стефан Неман плаче и тогава, но като че ли се е примирил със заминаването на сина си. Дори се удивява на думите, които Сава е написал:

След това, сълзите укротявайки, можа да прочете.

На написаното и на силата на думите дивеше се

и, разбирайки укора за момъка, заради богатство натъжил се

и след Христос не тръгнал, прославяше заради това своя син и учител.[49]

Прочитайки това писмо, Стефан Неман разбира защо синът му го призовава да изостави богатството и земната слава. В този момент той получава просветление и прославя своя син, но и свой учител. Много е интересна ситуацията, в която Стефан Неман мисли за младия си син като за свой учител и пътеводител.

След известно време Неман решава да остави престола, ръководството на държавата да предаде на сина си Стефан и да се замонаши. Прекарвайки известно време в монашество в своята страна, поради преголямата си любов към сина си Сава той заминава за Света гора. Когато обявява своето решение,

… синовете негови и на синовете синовете,

и всички благородни в Господа по плът сродници,

плачеха и жалееха, и раздираха мантии,

и какво ли не правеха и какви ли умилителни думи не изговаряха,

с които да биха могли да го спрат.[50]

Децата и народа на Стефан Неман понасят тежко неговото напускане на престола, а както изглежда още по-тежко понасят решението му да напусне страната. Молят го и го убеждават да не заминава, но не успяват. Все пак, докато е бил в манастир в Сърбия те са могли да го виждат и да се съветват с него, докато със заминаването му биха го изгубили отново. Което им причинява голяма болка.

Когато св. Симеон отива на Света гора, срещата със сина му предизвиква голяма емоция. От възбуда двамата не могат да проговорят нито дума. Трогателна среща, предизвикала буря от чувства:

А когато старецът идва на себе си,

с много сълзи облива на сина си обичан желаната свята глава

и прегръща и целува я, и към сърцето си я притиска.[51]

Това е поради радостта и щастието, резултат от дългата раздяла между бащата и сина. Срещата им е много трогателна, а раздялата им по-късно е тежка за св. Сава, тъй като след кратко боледуване св. Симеон предава душата си на Господа. В този момент

… обичаният син на всечестнòто бащино лице припадна,

и с горещи сълзи вместо с вода топла това лице изми,

с много сълзи изми и преподобните му ръце.[52]

Това не е ридание, а тих плач от дълбините на душата, който предизвиква толкова сълзи, че вместо да умие баща си с вода, Сава прави това с много сълзи.

По молба на Стефан Първовенчани, мощите на св. Симеон са пренесени в Сърбия, в манастира „Студеница“. Там се събират много хора – да се поклонят на своя владетел и застъпник пред Господа. Хората са толкова много, че от плача и сълзите им св. Сава не може да завърши службата. И той моли брат си, крал Стефан, и събрания народ да престанат да плачат, и тогава се случва едно от чудесата, които прави св. Симеон:

И вижда отново на стената картината,

на честнѝя лик на преподобния подобие,

каквато имало е в църквата и в трапезарията.[53]

Това е интересно описание на епизод на плач, защото е свидетелство, че по онова време манастирът „Студеница“ е вече зографисан, а ликът на св. Симеон се е намирал и в храма, и в трапезарията. Тук имаме съпоставяне с Библията, където се разказва как Бог източва вода от скала. Авторът ни говори, че след като Бог е направил това, защо да не направи чудо и от сухата вар да потече миро, т. е. сръбският народ тук е сравнен с Израил. В нашите жития се развива схващането за сръбския народ като за библейски, избран народ:

Виждайки отново това чудо, чудеса превъзхождащо,

самодържецът и с него дошлите благородници плач над плача издигаха.

Боейки се от светеца в олтара, без смут, мълчейки,

земята със сълзи оросяваха.

А докато светият божествената служба свърши,

честнòто и свето миро в честнѝ съсъди, златни и сребърни, бе събирано.[54]

Народът плаче от радост и удивление поради чудото, сътворено от Бога. Докато св. Сава служи Литургията, в златни и сребърни съсъди събират св. миро. Завършил службата, св. Сава целува ръката на баща си и я поръсва със сълзи. През това време изрича и подходяща възхвала. Необичайно събитие, което предизвиква плач: отражение на радостта и голямата вяра в Божията милост.

Сълзите, риданието и плачът са феномен, който като елемент в литературното творчество е взет от реални житейски моменти и ситуации. Само че в старата сръбска литература плачът, това не са обичайните сълзи, предизвикани от някоя всекидневна неволя и беда, от обида или отчаяние, или поради материални загуби. Така, „… дарът на плача и сълзите в християнството се разглежда сред най-големите Божи дарове, тъй като означава покаяние, опрощение и Божия милост“.[55] Сълзите, риданието и плачът са мистични явления и отражение на желанието за придобиване на Божията любов. Наред с това, самото придобиване на Божията любов следва подир страха от Бога. Всички наши средновековни писатели добре познават този феномен и много вещо го внасят в структурата на своя литературен опус, особено в структурата на жанра житие и на жанра похвала.

Много е важно да разберем, че литературата на Средните векове не е нещо, което може да бъде разглеждано статично. Макар че години наред се говори за стабилността на жанра, литературните форми, а и самите закони, по които те се създават, все пак са еволюирали. Литературната творба в старата сръбска литература се реализира в жанра – не толкова като „… легализация на литературното произведение, не като автономна литературна индивидуалност, която по принцип би могла и да се противопостави на системата, творейки въпреки нормите и канона, по свой собствен признак“.[56]

В старата литература жанровете, наред с литературните си функции, притежават и функции, които са извънлитературни. Те се ползват в богослужението, в правната и дипломатическа дейност, както и в обстоятелства от аристократичния начин на живот. Когато се съобразят всички тези системи се вижда, че „… най-важният принцип е йерархическата подчиненост на едни текстове на други, в зависимост от първичната святост и актуална функция на дадения текст“,[57] т. е. жанровете не живеят независимо един от друг, а съставят определена исторически променяща се система. Съставят една определена система – на основата на това, че са „… плод от цялостно преплитане на причини, а и затова, защото между тях съществува взаимна обвързаност, в която те постоянно подражават един на друг и в същото време се конкурират взаимно“.[58]

В старите сръбски жития, което показахме чрез примера с двамата автори, плачът като жанр, а в тези случаи и като поджанр, може да бъде колективен и индивидуален. Мотив за колективен, групов плач, имаме при св. Сава и тогава, когато Стефан Неман се прощава със своите деца и събрания народ, т. е. когато се отрича от престола. След това попадаме на колективен плач при Теодосий, когато родители, боляри и слуги плачат задето Растко е отишъл в манастир и се е замонашил. Това, от една страна, е един от най-потресаващите, а от друга страна, един от най-красивите и най-успешно представени колективни плачове в нашата литература. Той изобразява психическото и емоционалното състояние на родителите, които, макар и да вярват с цялото си сърце в Господа, трудно могат да приемат факта, че тяхното дете ще проведе живота си в пост и молитви, в покаяние, отрицание и съкрушеност.

В същото време сълзите и плачът не могат да бъдат „… само израз на молитвена съкрушеност, а са още и отражение на реални ситуации и психически разположения от всекидневния живот“.[59] Потвърждение за това изказване е тъкмо споменатият колективен плач при Теодосий. При него по най-добрия начин чрез плача и описанието на епизодите на плач се изобразяват житейските ситуации и психическото състояние, породени от плача, който е предизвикан от съкрушеност и желание за придобиване на Царството небесно, а пътят към него най-добре се показва в плачовете, описани от Доментиан.

Доментиан осветлява този път, макар и чрез сълзи, със символите на светлината, които са слънцето, небето и звездите. Чрез тези символи се предугаждат самият страх, любовта, вярата и надеждата. Когато се съобразят символите, отразяващи състоянието на героя, се стига до идеала и съвършенството, а това е Самият Бог. В плачовете на Доментиан е изказана цялата негова чувствителност, лиричност и поетичен израз. На много места Доментиан описва как плаче св. Сава. Когато се говори за индивидуални плачове, особено място в старата сръбска литература заемат два плача, които със своя красив изказ, емоционални изрази и голям лиризъм стоят на самия връх на този жанр. Това са плачове с един и същ мотив – за любовта към родителите. Единият от тях е плачът на св. Сава над упокоилия се отец, за който и говорихме, а вторият е похвалата с плач на крал Милутин над одъра на майка му. Плачовете са изпълнени с тъга от раздялата с родителите, но и с надежда и вяра във вечния живот. Според мнението на М. Мулич, тези два плача се различават по това, че св. Сава плаче „гласно“, докато крал Милутин – „благосърдечно“.[60] Тези два плача са в монолог, съдържат и риторични въпроси, а в края преминават в похвала.

Плачът е резултат от литературно творчество, извикващо всички благородни чувства, които е възможно да се открият в човешката душа. Както при героя, който ридае и плаче, така и при читателя, то извиква смесени чувства. При все това, в края на краищата това творчество води към вярата и надеждата в спасението, към живот вечен и придобиване на Царството небесно.

Превод: прот. Петър Петров

* Костић-Тмушић, А. „Поетика плача у житијма светога Саве“ – В: Црквене студије, 16, 2019, с. 515-529 (бел. прев.).