Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Човечеството и неговата история

Вторник, 14 Юли 2020 Написана от Св. преп. Софроний (Сахаров)

St Sophrony SacharovТрагизмът на сътворяването на разумните същества е в това, че човекът е паднал в греха. И по силата на това падение той пребивава в мъчително състояние на непрестанни колебания: склонен към злото, той го ненавижда и се бори с него; в жаждата си за абсолютното благо на божественото битие, при срещата лице в Лице той се оттласква от него и се опитва да се скрие в тъмната яма на самоопределянето вън от Бога.

Христос, Който неразлъчно е съединил в Себе си и Бога, и човека, е единственото разрешение на този – изглеждащ неразрешим – конфликт. Той наистина е единственият Спасител на света.

Какво Бог е замислил за нас, хората, и какво Той твори в света, за да спаси света – сега ние не можем да обхванем това. Ние обаче вярваме, уверени сме, че ще дойде този момент, който наричаме „изпълване на времената“, изпълване на всичко, замислено от Бога за нас. Тогава, в този непротяжен „вечен миг“, ние, с един непротяжен акт на цялото наше същество, ще обхванем всичко съществувало отвека.

Този „вечен миг“ – когато, по думите на Писанието, „повече няма да има време“ (Откр. 10:6) – ще бъде за всекиго от нас, хората, или вечно блаженство, или вечна мъка. В историята на човечеството непрестанно възраства динамиката на гибелта. Съдбините на целия свят, а, по силата на това – и на всеки човек, стават все повече и повече трагични. Не всеки търси изхода от тази трагедия, а тези, които реално са търсили разрешението на този трагизъм, в стремежа си към спасението са прибягвали до нееднакви начини на действие. За християнина от типа на атонския монах единственият Спасител е Христос, Който е явил на света и образа на Бога-Творец, и образа на човека-твар – такъв, какъвто той, човекът, е бил и винаги е в творческия ум на Отца преди вековете. Нарушил в своето грехопадение единството с истинния Бог и Творец, човекът може да излезе от за самия него непреодолимия „тупик“ чрез възстановяването в себе си на първоначалния образ, отстранявайки от своето съществуване всичко, което по един или друг начин изопачава този Първообраз. Започвайки своя подвиг – своя личен, дори индивидуален подвиг, – със стремежа си да пребъде в духа на заповедите на Христос, монахът открива вътре в самия себе си, в дълбините на собственото си сърце, всеобщността на своята лична трагедия с голямата трагедия на целия свят. Подвигът на монаха възприема космически измерения – по своя път той се сблъсква със съпротивата на всички „поднебесни духове на злобата“, на всички „светоуправници на тоя век“ (Еф. 6:12).

Човекът (монахът) възприема Бога като абсолютно святия, като светлина, в която „няма никаква тъмнина“ (1 Иоан. 1:5). Съзнавайки себе си във властта на греха, монахът разбира, че във вечността той не може да бъде едно с толкова свят Бог, както и че Святият Бог не може да пребивава вечно в единство с грешния човек. В това си свое емпирическо битие (existence) човекът не може да не греши. Грехът се побеждава само и изключително чрез Христос и чрез Светия Дух. „Ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си“ (Иоан 8:24). Вън от Христос човек няма силите да види в самия себе си присъствието на греха. Видял го пък, не е по силите му да го преодолее. И така, целият подвиг на монаха се превръща в това, да възстанови в себе си първообраза на безгрешния човек, отново да стане такъв, какъвто той е бил изначално в ума на Твореца. Цялата аскетическа наука се състои тъкмо в това, щото – оставайки все още в плът, живеейки все още в този свят – да победиш греха в себе си. И това, което е било открито на стареца Силуан от Христос – „дръж ума си в ада и не се отчайвай“ – е най-великото откровение в този спасителен път, такова действие, което възстановява човека в неговия безгрешен първообраз. Тъкмо това е и тайната на светците. Потапяйки се в ада, монахът се смирява по-ниско от всяка твар и чрез това се освобождава от действието в него на всяка греховна страст: вече няма нито гордост, нито властолюбие, нито осъждане, нито похот, нито любостяжание[1] – нищо от онова, което е греховно. Така се създава възможността за вселяването в нас на Светия Дух.

[За човека е свойствено да оформя в мислите си] идеята за освобождение на „тези малките“, която е свързана с учението и дори със заповедта на Христос за непреходното, вечното достойнство на „тези малките“ пред лицето на Отца: „Гледайте да не презрете [нито] едного от тия малките“ (Мат. 18:10).[2] Да се вгледаме малко по-дълбоко в историята на революциите. Оставяйки настрана Английската, да се обърнем към Великата френска революция (1789 г.). Освобождаване на затворниците, декларацията за правата на човека и на гражданина, конституцията, лозунгът „Свобода – Равенство – Братство“… До какво обаче води „правото на собственост“ и „свободата на инициативата“? Централизация на капитала и безчовечна експлоатация на своите собствени „малки“, заедно с колонизация на цветните раси. Така се ражда идеята за борбата за отстраняване на експлоатацията на човек от човека. Какъв е резултатът от Руската революция – с нейната идея за свобода на личността и на съвестта, за неприкосновеността на личната кореспонденция и свободата на печата и на събранията, и цялата останала дълга редица от „свободи“? Още повече насилие над личността на човека и подавяне на всички изброени свободи. А Китайската революция? Един безумен бунт срещу всичко „минало“ или, иначе казано – „културната революция“ на Мао. Пиша за общоизвестното и поради това съкращавам максимално. Не го възприемайте като неумерено опростяване…

Болезнено трудно е да се примириш, когато всички подобни „обратни движения“ (обратни по отношение на своята първична идея) възникват във връзка с чисто човешки идеи. Когато обаче такива обратни движения възникват в историята, бивайки свързани с името на Христос, тогава да се примириш е невъзможно. Всички управници ще сметнат моите съждения за аберации,[3] недомислия, слепота, но аз мисля, че самите те са жертви на трагични аберации. Такива хора си въобразяват, че те не изменят на първичната идея, на изначалния идеал, а в заслепението си в хода на борбата за реализация не виждат, че действията им са противоположни на провъзгласените отначало принципи. Да оставим обаче човешките революции. Да вземем нашето си християнство. Погледнато в плана на видимата история Христовата Голгота, – която е породила милиони уподобяващи се на Христос мъченици и подвижници, – се е превърнала във… Ватикан! Да, Ватикан, който в течение на толкова много столетия в очите на мнозинството от хората се е превърнал в символ на християнството.

Целият наш духовен живот следва да бъде строен върху основата на божественото Откровение. Извън това няма истинно разбиране в какво спасението на човека изобщо се състои. Христос е дошъл в нашия свят, за да съобщи на хората знание за пътищата към възкресението, за включването ни в божествената вечност. Върху аскетическата култура на Православната църква лежи печатът на един забележителен гений. Нашите отци са се борили за православието, за да могат по най-добрия начин да съхранят заповедите на Христос. Да бъде следвано Неговото слово – това означава да се разбира това слово до по възможност последната негова дълбина, до разбирането на това, че то изхожда от Отца (виж: Иоан 15:15). Всяко едно отклонение от Истината в изповядването на вярата води до неизбежни отклонения в житейските ни действия. Ние виждаме, че всяка религия, всяка християнска конфесия или „деноминация“, живее по свойствен на нея начин, който не прилича на останалите. Едва ли се налага да обясняваме, че дотогава, докато словесното изповядване на вярата не се съгласува изцяло с начина на живот – дотогава няма да има твърда последователност и в нищо друго. Нашето „умно вѝдение“ и нашето „житейско действие“ трябва да станат единно битие, което да бъде хармонично до най-малката своя подробност. Мнозина обаче са онези, които се ръководят от принципи, несъвпадащи с изповядваната от тях вяра.

Господ ни повелява да запазим всичко, което Той ни е заповядал (виж: Мат. 28:20). Нарушаването и на „най-малката“ заповед (виж: Мат. 5:19) ще доведе със себе си духовен ущърб. Духът на Христовото учение изключва „релативизма“, намаляващ динамизма на нашия стремеж към интегралната Истина. Заниженото разбиране на Евангелието води до загуба на вярата въобще. Само болезненото и дори, склонен съм да кажа, пределното напрежение на цялото наше същество ще ни даде силата да асимилираме вечните слова: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Мат. 24:35); „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63); „… словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:8).

Понастоящем повсеместно се наблюдава загуба на това съзнание. Твърде много са тези, които предполагат, че на Земята няма такава конфесия, която да би била носителка на пълнотата на познанието на Истината. Нито една от тях – според тяхното мнение – няма правото да претендира да е единствено истинна. Подобен релативизъм неминуемо намалява порива към придобиване на цялостно знание в областта на Духа. Немалко са богословите, искрено желаещи да живеят по евангелски, които са се съгласили с борбата за социална правда и са излезли на световната арена на борбите между класите, расите, държавите и др. под. Христос обаче решително е отказал да се меси в спора между братя при разделянето на богатството. При това Той е подчертавал, че истинският, нетленният живот не се състои в притежаването на богатство (виж: Лука 12:15). Поставя се въпросът: има ли Евангелието „политическо измерение“? Всяка международна или междукласова борба е свързана с насилие: „Бий враговете“. Заповедта на Христос обаче е: „… обичайте враговете си“ (Мат. 5:44). Тази заповед по никакъв начин не позволява Евангелието да се свежда до нивото на братоубийственото разделяне на веществените блага. Епископите, богословите и въобще вярващите християни, встъпващи в редиците на борците, смятат хората, които странят от участие в подобен род действия, за малодушни страхливци. И колкото по-опасна е схватката с угнетителите, толкова по-голяма увереност вселява тя в хуманитарната мисия – като „свидетелство“ (мъченичество) за Христос.

Това, че ние страним от подобни неща обаче се диктува от съзнанието ни, че всяко изменение на положението в социалните отношения по революционен, т. е. насилствен път в края на краищата се оказва замяна на едно насилие с друго. Историческият опит е доказал това много пъти. Самите ние, в пределите на нашия живот сме наблюдавали как идеята за справедливост е вдъхновявала хората за битка с деспотизма и експлоатацията, за свобода и пълни права за всички. Революциите обаче завършваха или се превръщаха в терористични режими – при потушаване на огромни маси население, лишени от най-примитивни права и т. н. Колкото и дълбоко да е било нашето възмущение от неправди на един или друг строй, трансформирането на този строй трябва да бъде свързано с един дълъг процес на повишаване на нравственото равнище на хората въобще. Нямаме право да извършваме насилствени действия дори над насилниците в името на Христос. Можем обаче да изобличаваме неправдата, живеейки с усилието да съхраняваме справедливостта по отношение на всички, и ние правим това, когато виждаме ползата от нашето слово. Самото извършване на св. Литургия, на жертвата за спасението на всички човеци, е най-висшето от всички участия в нашето трудно служение, което принасяме на човечеството. На нас не ни е позволено да се отклоняваме от нашата задача да пребъдваме в светлината на Господните заповеди. Ставайки една от тъмните сили, борещи се за надмощие над братята, ние затъмняваме донесената от Бога на Земята Светлина. И това престъпление е по-вредно за нас от всяко друго престъпление. На света не е необходима „политическа църква“. Отслабеният характер на Църквата Христова през последните столетия е довел и до отпадането на масите от нея. Да възстановим духовното сияние на Църквата можем само с пределно старание ние да живеем по християнски, по евангелски, без да обръщаме внимание на това как нашите съвременници ще се отнесат към нас. Без християните да достигнат до автентичните духовни дарования и, преди всичко, светостта, словесната ни проповед ще остане пусто биене на барабана. Всецялото обръщане към земята няма да позволи на хората да съзрат автентичната същност на Църквата като царство на любовта на Отца, като пространство на сиянието на Светия Дух, като път към уподобяването ни на всесъвършения Богочовек Иисус Христос.

Не бива да се боим от временното странене на хората от Църквата. Примерът на Христос, останал съвършено самотен в деня на Своята Голгота, трябва да укрепи и нас – да Го следваме. Там Той е стоял сам, осъден от римската правова държава, от законната църква, а дори и от народната тълпа. И така, дори и всички да ни оставят, дори и тогава не би си заслужавало да занижаваме или снижаваме истинските измерения на даденото ни със страданията на Христос новозаветно Откровение до „морала“, до един „безбожен хуманизъм“, до място за увеселителни събрания. Възможно е апостасѝята да възприеме още по-големи размери. Не е изключено всеки от нас да трябва да бъде готов да устоява във вярата, съпротивлявайки се на целия останал свят. Ако ще да са и милиарди, ако ще и всички учени и неучени да ни смятат за луди – нашият отговор ще бъде един: „Колкото и аз да съм малък и нищожен, въпреки това в Христа прав съм аз, а не вие, които се вън от Христа“.

Напълно съм наясно, че „адогматическата вяра“ неизбежно ще слезе до нивото на етическа доктрина и дори на посредствен морализъм, който няма да смущава никого. За съжаление, в историческия живот на християнските църкви през последните столетия е било загубено вдъхновението на първите християни и всичко се е свело до обществените, до познатите форми. След преживените трагични години на двете световни войни и на революциите за мнозинството хора тези църкви са станали ненужни. Те не задоволяват истинските духовни търсения. Икуменическите движения няма да спасят положението на нещата, тъй като единението на християните се търси на ниско ниво, при отхвърляне на онова търсене на пълнотата, което се нарича „максимализъм“.

След много недоумения и заблуждения аз достигнах до реализирането на смисъла на историята на света и на човека. Сега аз вярвам така. Това благо придобих не чрез себе си, а чрез явяването на Бога в нашата плът. Изповядвайки християнския персонализъм в най-дълбокото му значение, аз, естествено, винаги говоря за познание на персоналното, а не на обективното, каквото в плана на духа изобщо не съществува. „Персоналното“ не е същото каквото е „субективното“ в общоприетата словоупотреба. Персоналността на Самия Бог, по образа на която сме създадени, лежи в основата на нашия универсализъм, разкрит ни от Господа чрез заповяданата ни от Него любов. За тази Негова заповед няма граници: тя се изразява във всеобемащата любов, а не в отвлечената философия. В тези молитви, които са ми дадени от Бога, аз преживях историята на света и на човека като своя собствена история. В търсенето на този светоглед, който е най-близко до автентично съществуващото, до необходимото ни за истинския живот, вътре в мен възникваха бурни конфликти; различни системи, религиозни и философски, се сблъскваха помежду си, за да ме овладеят. Във времето тези вътрешни събития възприемаха трагичен характер. Те отвличаха моето внимание от външните събития, само че когато умът ми се обръщаше към тях, не можеше да не се видят някои паралели между вътрешния и външния свят. Имам предвид международните конфликти на нашия век.

Господ ме изведе от глухите тупици на човешките недоумения и трагедии. Той е всичко за мене. Иронично настроен преди към самия себе си, чрез заповедта на Христос – „Гледайте да не презрете едного от тия малките“ (Мат. 18:10) – аз отхвърлих глупавия маниер да се смея над самия себе си. Аз съзнавам, че съм нищо, ала Вседържителят ми показва Своята безграничност и в Него е величието на „тези малките“. Колкото и да съм нищожен, моят живот не е празна шега – моят дух е непрекъснато обърнат към лицето на моя Небесен Отец (срв.: Мат. 18:10). Чрез всяко Свое слово Христос ни изправя пред Абсолютното Битие. Всеки момент от нашето битие е важен – за всяко нещо се изисква насъщен отговор. Оттук пък произтича и съответствието между историческото битие на човечеството и това, което се случва вътре в повярвалите в Христа. Да бъдеш християнин означава да вярваш в победата над света (Иоан 16:33) – и нищо по-малко. Заповяданото ни от Христос смирение (срв.: Мат. 11:29) до безпределност разширява хоризонтите на нашия дух. В порива на самоизтощаващата се любов за него става възможно достигането на най-висшия идеал: на Бога-Любов в Светата Троица. Към Него се стреми смирението, което не се спира върху нищо тварно. Смирение, чуждо на самозатварянето в челюстите на страстното себелюбие: то открива нашия ум и сърце към любовта, която е „докрай“ (срв.: Иоан 13:1).

Нашата епоха, която е в голяма степен изключително интересна и конструктивна, носи вътре в себе си опасността от гибел – благодарение на изключителните средства за разрушение, които се намират в разпореждане на немного властолюбиви ръце. Странно ми изглежда и това, че в нашето време, когато се сбъдват предсказанията на Новия Завет за края на земната история във всеподавящия огън, хората отпадат от вярата в Христос. Впрочем, и това е предвидяно от Бога, и Господ, отново идвайки на Земята, „ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8). И онова, което неотдавна е изглеждало „бълнувания на един предсказател“ (имам предвид новозаветната книга Откровение), днес става дори и научно мислимо. И, може би, не е далечен и моментът, когато то ще стане и технически изпълнимо.

Апостасѝята възприема планетарни измерения и християнството е в опасност от пълно разложение както отвън, така и отвътре. За да можем, ако не изцяло да отстраним апокалиптичните предвиждания, то най-малко поне да забавим тази трагична за целия свят разруха, всички ние, за които са скъпи съдбите на Църквата Христова, се обърнахме към търсенето на пътищата за предотвратяване на катастрофата.

Странно, и дори парадоксално явление – когато значителна част от новозаветните пророчества се е изпълнила и продължава да се изпълнява, мнозина остават неспособни да преодолеят своето неверие и се отдалечават от своето спасение. За историята на света хората разсъждават различно: за едни това е история на царства и войни; за други – това е история на култури и цивилизации, на научните познания и философската мисъл, и на всичко останало в този план; за нас пък историята на човечеството не е нищо друго, освен осъществяване в нея на божествения замисъл за човека или, казано с други думи – духовното възрастване на човека от момента на неговото възникване до момента, в който той ще познае своя Творец и – чрез това познание – ще се уподоби на Него. Когато, чрез Светия Дух, на човека се даде вѝдение за вечното божествено битие, по образа на Което той е създаден и към което е призован по самата своя природа, тогава в него започва да преобладава желанието да достигне, да реализира в своето лично битие непостижимия образ, който е нарисувал в него Художникът-Господ.

Всяка личност е създадена по Божия образ и носи в себе си отражение на Светата Троица, но – взета в своята ипостасна обособеност – тя не явява образа на божественото битие в неговата пълнота. Същата се осъществява не по друг начин, освен в съборното битие на Църквата, където единосъщието се съвместява с множеството на ипостасите – когато всяка личност (persona) става едно с всички останали, когато във всяка личност се вмества цялото битие, но без умаление, без унищожаване на останалите личности, които остават вечно несводими една към друга.

Битието на тварите по образа на Триединното Божество представлява смисълът и целта на Църквата. Това е, което следва от думите на Христос: „… да бъдат едно, както Ние сме едно“ (Иоан 17:22).

Очевидно е, че, ако човешката личност, взета сама по себе си, не достига до пълно уподобяване на Христос, до равенство и тъждество с Него, то и зададеното ни единство няма да бъде осъществимо. Ако дори в своето крайно осъществяване, което лежи отвъд пределите на този свят, човекът не се покаже способен да вмести в себе си и безусловно да носи в себе си цялата пълнота на богочовешкото битие, то единството ще пребъде несъвършено, частично. По думите на преп. Симеон, вечното пребиваване на човека в единство с Бога ще бъде невъзможно при несъвършено богоподобие. Тези думи трябва да бъдат разпрострени и върху единството на човека с човека. И така, не остава никакво друго разрешение на нашия въпрос, освен признанието, че в Христа всички ние, още от преди сътворяването на света, сме призвани именно към тази пълнота на битието (срв.: Еф. 1:4-6).

Окръжаващият ни свят с такава сила се натрапва на нашето (чувствено) съзнание, че сякаш само той и съществува. Хората, упоени от този мираж, се борят за пребиваване в този свят и воюват с братята си, със себеподобните си. Чрез насилието над брата, чрез неговото физическо ликвидиране те се надяват да овладеят този свят и да се наслаждават на този живот. О, каква наивност, водеща до престъпления! Хората не разбират, че всеки, който убива брата си, в другия, в истинския план на битието преди всичко убива себе си. Убиецът вярва в смъртта и само в смъртта. Възродените в Христа не могат да убиват.

В целия състав на своята природа човекът няма нищо нетварно. Човекът е образ на Бога, само че това е образ, който е тварен, който е създаден затова, щото да е подобен на божественото битие. Нетварното – Бог, се съобщава на човека по причастност. Ние не можем да си обясним как това е възможно, за нас то е неразбираемо, само че здравият и правилният подвиг и дългият опит ясно ни показват това. Монахът, който има опитен наставник и се доверява на своя отец, получава това знание чрез него. Това е традицията на Църквата. Това е включването в опита на Църквата. Има обаче и случаи, когато някой, който няма наставник, също стои на тази степен на духовното знание, бидейки удостоен от Бога с виждане на Светлината заради своята гореща вяра и ревност. В такива случаи са възможни колебания и неяснота при определянето на природата на така полученото съзерцание и на неговия източник. Какъвто, например, е случаят с руските подвижници, които – след като опитно били познали благодатната сила, заключена в името на Иисус Христос, – в опита си за определят това нещо догматически са изпаднали в грешка.[4]

Днес, когато човекът е до такава степен повсеместно унизен, темата за тайната на произхода на човечеството и за неговото високо предназначение в света е особено важна. Хората вече притежават изключително могъщи средства за разрушение, а, следователно – и за принуждаване. Остро се поставя въпросът: свободен ли е човекът? Принуждението не налага ли някаква сянка върху моето битие? Не съм ли се превърнал в роб? (При това, независимо от тази или онази власт. Тук ние говорим за духа.) Отговорът е: няма такова място, няма такъв режим, нито има такова положение, при което за човека да не би било възможно да опази заповедите на Христос.

Политическият план не е първичен, а рефлективен. Дълбокото ми отношение към всички политически събития в този свят: има няколко плана на космическия живот. За мене е несъмнено, че социалният и политическият план са рефлективни; те по никакъв начин не са първични. По-дълбоко от тях лежи духовният план. Моралното и духовното състояние на човечеството се отразява, рефлектира в социалния строй на обществото и в политическите събития. Видимите исторически събития са симптоми или на духовно здраве, или на болест – иначе казано, те са проекция, или отражение, на онова, което се случва в духовния свят. По силата на казаното, естественото за християните е да служат на човечеството преди всичко духовно. Изцелявайки хората в духа, ние със самото това внасяме порядък и мир в семеен, социален и политически план.

Многото „малки“ хора, никому неизвестните, в очите на Бога са най-скъпоценният елемент: те са този неувяхващ плод на Земята, заради който тя именно съществува. В тях е смисълът на този свят, който е замислен от Бога – те са тези, които биват съхранявани за вечното Царство. В бъдещия век именно те ще се прославят като царе и свещеници на Всевишния Бог. „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра[5] онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; … що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; … що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо… Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света… Ние сме безумни, … ние сме немощни, … безчестни… Станахме като измет на света, измет за всички досега“ (1 Кор. 1:26-28; 4:9-13).

„… според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (2 Петр. 3:13). „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Мат. 5:5). Все едно дали това ще бъде новата Земя, която Бог е обещал след като „… пламналите небеса ще се разрушат, и разгорелите се стихии ще се стопят“ (2 Петр. 3:12) – тя обаче ще бъде отдадена на кротките; те ще бъдат царете и свещениците на Отца на любовта.

На тези „малките“, за които Христос казва „Гледайте да не презрете едного от тия малките“ (Мат. 18:10), е дадена привилегията в духовната свобода да мислят за света като цяло безпристрастно, вън от егоистичните разчети. На тях се дава молитва за целия свят в заповядания дух на любовта; те ще се уподобят на Богочовека Христос, Който се моли в Гетсиманската градина. Бидейки нищи и нищожни в очите на силните на Земята днес, те ще получат дара да подхождат към всичко по богочовешки. Да си малък в този свят – това помага да бъдеш велик в най-истинския възможен смисъл. На тези, които са богати и които са могъщи сега, не се дава често благодатта да следват Царя Христос. Всъщност, те са достойни за жалост и за състрадание, заради участта си в бъдещия век. Че даже и в настоящия: живеещите в разкош и излишества сред нищи и бездомни – могат ли те да бъдат християни, истински да следват Христос (срв.: Мат. 19:23)?

Крайният ход на нашето мислене – това е да съзерцаваме откриващата ни се тайна на Троичния Бог, по Чийто образ е създаден човекът – човечеството. Многоипостасното единство на Бога трябва да бъде реализирано в нашия тварен живот: човечеството – това е единна природа. Многоипостасната форма на нашето битие не трябва да ни отклонява от търсенето на пътищата към осъществяването на богоподобното единство. За тази цел е нужно, щото всички хора, всеки човек да се стреми да достигне до заповяданата от Бога любов към ближния – като към самия себе си. Това означава, че всички ние сме длъжни да живеем живота на всички човеци като наш личен живот. Едва тогава ще се изпълни молитвата на Христос: „Да бъдат всички едно… да бъдат в пълно единство“ (Иоан 17:21-23). Това именно е вечното Царство на любовта на Отца. „И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя… Който отхвърля Мене и не приема думите Ми, има кой да го съди: словото, що казах, то ще го съди в последния ден“ (Иоан 12:47-48).[6]

Наличието на такива, които отхвърлят, че даже и с вражда, заповедта на Христос не трябва да бъде непреодолимо препятствие към пребиваването в духа на евангелското благовестие, макар и изключително много да усложнява тази задача. Ние се възпитаваме в Църквата да възприемаме абсолютно всекиго – без да изключваме нито „едного от тия малките“ (Мат. 18:10) – като „личност“, която е сътворена по образа на Христос. Това ще доведе дотам, щото чрез страданията или смъртта на един човек ние да живеем и своята собствена смърт, както и смъртта на всички хора изобщо. В една капка вода – са казвали някога древните отци – е заключена същата тази същност, която съществува и в океаните. Следователно в живота на една единствена личност може да се отразява огромна област от вселенския живот на човечеството. И ако всички ние достигахме „до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13), то във всекиго от нас би се проявил Всечовекът. Като не реализираме тази задача, ние се опечаляваме. Молим се за това и за самите себе си, и за всички човеци.

О, ако беше възможно да освободим всеки човек от упойващата власт над него на обкръжаващата среда, от необходимостта с тежък труд да се бори за всеки ден от своето съществуване, за да можем да му покажем светлината на другия живот – каква дълбока промяна би внесло това в настроенията по цялата Земя! Страшно е говорим какво е сега наоколо: мнозина, в търсене на доминация над братята, не искат да се спрат пред лицето на страшната картина на едва ли не всеобщото отчаяние. Колко много са тези, които са неудържими в своите страстни пориви и непоследователни в своите съждения относно случващото се – такива, които разпалват ненавист към инакомислещите, търсят как да надделяват над братята, за да убедят сами себе си в мнимото си превъзходство; колко са тези, които през целия си живот вадят своя меч, за да убият тези, които не са им угодни, и често сами умират в момента на нанасянето на удара. Мнозина от тези, които стоят на кормилото на властта, подражават на имп. Александър: разсичат възлите с мечовете си.[7] Всичко това обаче само умножава злото, без по никакъв начин да изправя положението на нещата.

Молещият се за мир състрадава с всички, само че не може да се включи физически в битката за преобладаване на която и да било част, щото заедно с нея да „бие враговете“. И това е така, защото нито една от проявяващите се страни не стои в Христовата истина. Светът върви към апокалиптичната катастрофа.

Разбира се, абсолютно зло не съществува. Абсолютно е само Благото. И това Благо ни е заповядало: „… обичайте враговете си, … добро правете на ония, които ви мразят“ (Мат. 5:44). А тази заповед народите, които претендират да носят християнско име, не са осъществили. По-често става обратното – получили чрез християнството светлината на ума, светлината на познанието, те са използвали това преимущество не за да благотворят за братята, а за да ги поробват. Свидетелството е било истинно само в първите столетия на християнството, когато вярващите са били готови на всички страдания заради името Христово. След победата на имп. Константин, когато християнството се е превърнало в държавна религия, са настъпили промените в посока надолу. Ревностните християни са избягали в пустинята. Държавите пък, всички те повече или по-малко са подражавали на Рим, утвърждавали са се чрез насилието. Вярата е станала нещо почти принудително. Радостта от съзнанието, че с победата на Константин идва времето за свободна проповед на истинния Бог, скоро е била помрачена от това, че държавите започнали да използват намиращите се в тяхно разпореждане средства за принуждение за постигането на своите собствени политически интереси. В действителност въпросът се е свеждал до ползата на управляващите класи. Пирамидата на неравенството, която Христос бил прекатурил със Своето пришествие, призовавайки висшите и силните към служение в полза на малките и слабите, останала. На много места свидетелството чрез мъченичество се превърнало в задачата на деня. Великият Съд над историческото християнство някои възприели като „следхристиянска епоха“. От друга страна обаче именно в наши дни крепне надеждата за великия ренесанс (възраждането) на християнството. Абсолютно зло няма. Нито едно явление, колкото и гибелно да би ни изглеждало, не е лишено от положителен аспект. Така, съвременните ни условия на живот на нашата планета могат и трябва да съдействат за разкриването в умовете на хората на съзнанието за необходимостта от едно глобално виждане за съдбините на целия свят, т. е. такова положение, когато всички и всеки един активен член на човечеството би съзнавал човечеството като едно неразделно семейство: „… обичай ближния си като себе си“ (Мат. 19:19). Във всеки случай, трагизмът на нашето време подбужда свещеника да се моли за всички. Същото това е желателно да се види и във всеки християнин.

Случва се обаче по-скоро обратното: ненавистта се умножава и на различни места братоубийствените войни не престават. Всички ние сме пред заплахата от всеобща война с апокалиптичен характер – едно самоизгаряне на човечеството чрез нов огън, способен да възпламени цялата материална маса на нашата планета. Вместо единство на всички, ние навсякъде виждаме разпад на части: даже малките племена спазматично се вкопчват в „независимостта“ от деспотизма на силните. Това обратно на дължимото устройство на всеобщия живот движение е породено от греховете на миналото: това оскърбяване и унищожаване на слабите, което е продължавало със столетия, е вкоренило недоверие и отвращение към властелините от всякакъв род. Нараства бунтът на поробените, създават се стихийни насрещни и напречни течения. Ритъмът на събитията превишава с много възможностите на управниците не само да анализират, но дори само да уловят реалния смисъл на случващото се. В съвременния хаос на противоречията всички се намират на кръстопътища: нито един от пътищата не представлява свобода на движението.

За нас, християните, най-страшният момент е формирането на динамичните, но деперсонализирани маси, при отсъствие на разбиране за това какво означава да си човек. Нашата духовна борба чрез молитви и слова е борба на духа за човека-личност. Без да е налице разрешение на проблема какво е човекът, каква е неговата непреходна ценност, не е възможно построяването на истински човешко общество.

Само разширяването на съзнанието на човека-ипостас, по образа на Ипостаста на Логоса на Отца – Христос, може да носи в себе си целия Адам.

Ако пък, наподобявайки животинския свят, всеки се държи за своята ограничена индивидуалност, то неизбежно вселената ще потъне в океана на всеобщата ненавист.

„Моля Те, милостиви Господи, да те познаят чрез Светия Дух всички народи по Земята“ – така се е молил старецът Силуан.

Светът не може да се отклони от пътищата, на които го поставя Христовото слово, по силата на което всички обитатели на Земята са призовани към съюза на любовта – в духа на личната свобода. Унификацията от друг тип – политическата унификация – ще бъде свързана с насилие и това ще бъде всеобщ ад. Без Христос всички пътища водят към смъртта; без вярата във Възкресението тъмният облак на отчаянието ще обхваща всички все по-тясно; даже и сега всички са изпълнени със страхове. За преодоляването на това всеобщо трагично объркване е необходим християнски подвиг. Христос е разкрил пред нас „тайните на спасението“ ни от първичната алиенация (отчуждение) – падението на Адам. Той (Христос) ни е явил човека в цялата негова първозданна красота и мъдрост, и само следвайки Него както всеки от нас, така и цялото човечество в своята съвкупност ще може да се спаси на всички равнища.

По-скоро обаче ние наблюдаваме обратното: хората все повече и повече изгубват представата за автентичната същност на християнското Откровение. Към старите видове атеизъм – пантеистичния, метафизичния, хуманитарния или просто полуживотинския – се добавят нови, сред които с особена сила се разпространява псевдонаучният атеизъм. Чрез отдалечаването от християнския персонализъм неотстранимо се започва процесът на дехуманизация на масите. Като не възприемат великото Откровение за Бога, Който е ипостасен, както и за човека, който също е ипостасен, много наши съвременници клонят към мистически учения, непознаващи онтологичното място на принципа на личността както в Битието на Абсолютното, така и в битието на тварното – което е „по образа“ на ипостасния Бог.

Вземайки под внимание фактическото равнище – моралното и интелектуалното – възможно е да се каже, че мнозина се отказват от истинското християнство още и затова, защото интуитивно съзнават, че да си носител на Духа Христов в този свят – това означава да понесеш много страдания.

И тук обаче отново се появява неразбирането, че страданията са необходими с цел дълбинното проникване в тайните на тварното битие. Нашите лични драми, на всекиго от нас, отразяват в себе си трагизма на цялата – от самото начало и досега – история на човека. Моите думи стоят далече от баналния песимизъм. На мене – най-нищожният от човеците – ми е бил даден опитът от мъките на човешкия дух, заключен, както често ни се струва, в затвора на детерминацията на всичко. Когато пък – по дара свише, за който аз благославям моя Бог, – видях как Господ Иисус ме потапя на дъното на ада и оттук ме въздига на небесата, тогава в трудните изпитания извиках: „Слава Тебè, Създателю мой! Твоята мъдрост е безгранична“. Друг път пък, и даже по-често, си мислех: „Така страда цялата Земя“ – и това беше изход от стеснения кръг на индивидуалното съществуване и начало на космическите съзерцания. По никакъв начин не искам да кажа, че това е било психологически способ да се избяга от постоянните страдания: действително боледувах и се мъчех. Именно така обаче моят дух още по-пълно проникваше в историческите и в метаисторическите измерения на човешкото битие. Като мощен поток все същият този космически живот преминава през всекиго от нас. Аз излязох в разширена орбита и това ме сродяваше в духа с милионите разсеяни подобни на мене същества. Нещо повече: то раждаше в мене неудържима молитва за всички, а чрез това аз – да ми прости Бог (моята дръзка мисъл) – някак си ставах част от Гетсиманската молитва и всичко преминаваше в сферата на духа, преодолял и временните, и пространствените връзки.

Реалните страдания на духа ни са привилегия, заплащането за която не е евтино. Щастието или благословението аз измервам не по сумата на психофизически приятните преживявания, а преди всичко по даруваното ни познание за съществуването на света и особено за Първата и Последната Истина. Тук, на Земята, изпитанията свършват. Често аз си спомням думите на Господа, казани от Него на апостолите Му няколко часа преди Неговата кончина на Голгота: „Моя мир ви давам“ (Иоан 14:27). В основата на този мир лежи познаването на Отца – Христос знае Отца. И ние, ако сме се докоснали до знанието за вечната Истина – Бога, възприемаме всички терзания на Земята като че ли на самата периферия на нашето ипостасно битие. Бог присъства в невидимия център на личността ни и Неговата животворяща любов ни запазва от смъртта дори и тогава, когато ние остро преживяваме в самите себе си тревогите, отчаянията, предсмъртните агонии на нашите братя.

Разбира се, този път е тесен и е трънлив. Много въздишки се отронват от гърдите за времето на вървенето по този път. С времето цялото наше същество сякаш се обръща наопаки и лицето изцяло се обръща навътре. Сърцето и умът чувстват своето безсилие да вървят след Христос и в страха си ние ще забавяме своите крачки: „… Иисус вървеше пред тях, а те (апостолите) бяха смаяни; и следвайки подире Му, бояха се“ (Марк 10:32). В скръбна изнемога на прага на вечността спира и духът ни, а понякога – в тържествуващ порив към божествената истина.

Страстният стремеж към власт, към доминиране над братята извращава в човека Божия образ, превръща човека в поклонник на изкусителя: „… Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое“ (Лука 4:6-7). Христос пък е заповядал обратното: „знаете, че князете на народите господаруват над тях… между вас обаче няма да бъде тъй“ (Мат. 20:25-26). Господството Той заменя със служение, заради което хората стават съучастници „в славата, която има да се открие“ (1 Петр. 5:1); „… и да ламтиш за слава не е слава“ (Прит. 25:27). До смъртта и Възкресението на Христос, до Възнесението Му и изпращането на Светия Дух над тях, апостолите не са били свободни от идеята за славата в едно земно царство на Христос (виж: Мат. 20:21). Пред самото възнасяне на Христос те Го питат: „… в това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?“ (Деян. 1:6). Царството Христово не е от този свят – то бива преследвано от царството на княза на този свят. Първото е власт на любовта, сила на смирението, увличаща красота на светостта и мъдростта. А князът на този свят действа насилнически – той именно е и „баща на лъжата“: „… Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата“ (Иоан 8:44). Рядко до власт се достига без насилие над слабите и дори без човекоубийство – пряко или косвено. Насилието се съпровожда с оправдания, които приемуществено са лъжовни. Последствие от това са войните, гибелта на неизброим брой хора, разоренията и бедствията, катастрофите и отчаянието на жертвите на терора. Такава е историята на падналото в греха човечество. Каиновите потомци са се размножили извънредно много по Земята. Голямо обаче е и множеството на кротките синове на първата жертва – Авел (виж: Бит. 4:8). Трагизмът на това положение се удвоява от факта, че, както се вижда, дори героичните души на борците срещу една форма на гнет в случай на победа сами стъпват на същия път на насилието и няма изход от този кошмар. Малко са на тази Земя местата, където победени и поробени не стенат от тежко бреме, и стоновете ми стигат до небето.

„Кротките… ще наследят земята“ (Мат. 5:5) и подвигът на измъчваните за името Христово ще стане за тях неумираща слава. Христос е отхвърлил изкушението на славата и властта в този свят: отначало – в пустинята: „… махни се от Мене, сатана!“ (Лука 4:8), и втори път – след насищането на пет хиляди души с пет хляба: „А Иисус, като разбра, че възнамеряват да… Го грабнат, за да Го направят цар“ на земното царство на Израиля „се отдалечи в планината самичък“ за молитва (Иоан 6:15). Отново Той е избягал от земната власт, както ще направи и след чудото на възкресяването на Лазар, в Йерусалим, когато народът Го посреща като цар, когато „… цял свят тръгна подире Му“ (Иоан 12:19). След Своята нощна молитва насаме, Иисус върви по водата към учениците, които се намират в опасност да погинат от бурята, и вече не за първи път явява Своята власт над силите на природата. Да, Той е истински велик Цар, само че Цар „не от този свят“. Непостижимо за всички твари Той „понизи Себе Си… дори до смърт“ (Фил. 2:7-8). Той е непостижим както в Своето извечно величие, така и в самопонизяването Си. В Него ние сме познали, че смирението на Бога е свойство на божествената любов, която отдава себе си без мяра, без сметки, „докрай“ (Иоан 13:1). Христос ни е явил тази свята тайна на Божеството. До Него Бог е изглеждал като неограничен Властелин, недостъпен Деспот, Комуто любовта е чужда. Отсега нататък Той ни се е открил като наистина Вседържител, а едновременно и като наш Отец. Той ни владее не по силата на някакво могъществото над създадените от Него, а чрез силата на непреодолимото притегляне към Себе си – като „светлина“, в Която „няма никаква тъмнина“ (1 Иоан. 1:5).

Господ издъхва, възкликвайки „жаден съм“ (Иоан 19:28). Жадувал е, щото ние да познаем Отца. А ние? Жадуваме ли ние, както би трябвало да бъде, за такова познание? Хората търсят Истината. Мнозина обичат Христос. Още повече обаче са онези, които се опитват да Го сведат до достъпните тям измерения, да приложат Неговото учение към борбата за подялбата на имотите (виж: Лука 12:15). И ако ние сме достигнали до това, че преобладаващото мнозинство би възприело подобен Христос, съответстващ на ленивото сърце на егоистичния човек, тогава ние бихме изгубили автентичния Христос Спасител, Който се моли в Гетсимания, Който предава Себе си да бъде съден от лукавото сборище, Който приема смърт на Кръста.

Когато Христос е свален от престола на Абсолютния Авторитет – изключителния и единствения, и е поставен редом с останалите уж „откровения“ – уж равноценни, а за някои дори и по-съвършени, тогава е лесно на хората да се внушават всякакви мистически философии във вид на богосъзерцания.

Откъснати от Христа Бога, не е трудно да бъдем тласнати към всякакво зло – към войни, убийства и други престъпления против човека: било то заради един по същество мним прогрес, било заради тържеството на дивашката идея за свръхчовека – тиранина, било заради възхождането „отвъд доброто и злото“.

Любовта Христова не е етическо понятие – тя е истинският живот, който слиза от безначалния Бог. Външно, в нашето житейско всекидневие, тя може да се проявява като етика, но по своята природа принадлежи към плана на вечната онтология. Нетварната Светлина, чиито отражения са заповедите на Христос, снизхождайки по йерархическите степени, постепенно огрубява, превръща се в „християнска етика“. Ние не я отхвърляме – точно обратно, пазим я като възможен преход от нисшето към висшето, като някакъв мост между психическото и духовното битие, като пътека, водеща от малката светлина към голямата и съвършената.

Пътят към святата божествена любов преминава през множество страдания. Йов, на своето гноище, е познал Бога, в Когото дотогава просто е вярвал. Има много вярващи – не са много обаче тези, които знаят Бога. „Да обходиш цялата Земя, открай-докрай, и да разпитваш всеки срещнат човек Знаеш ли ти Бога?, неизвестно е колцина ще намериш и въобще дали ще намериш такива, които ще ти кажат: Да, аз зная Бога“ – казва старецът Силуан.

Царството на Христос – това е „обърната пирамида“: големият служи на малкия, а по-силният се смирява пред немощните. И така е с всичко в живота на християните – такава е структурата на Царството небесно, в чиято основа лежи Божията любов. Точно обратното е в царствата на грехопадналите хора, чиито царства са изградени на основата на поробването и експлоатацията на по-слабите от страна на по-силните. При това гордо победилите чрез насилие презират победените и се обръщат към тях не много различно от отношението си към животните.

В Своя Предвечен съвет Бог е благоволил да ни избере-призове за осиновяване. И ние изнемогваме, обременени от тази голяма задача. Кой има толкова здрави крака, че да се изкачи по отвесните каменни скали на върха на планината на боговѝдението? Кой ще ни даде дотолкова могъщи криле, че да ни въздигнат в сферата на небесната любов? Ние сме били научени и сега знаем, че на крилете на вярата в Христа Бога е възможно да се въздигнем даже до престола на Всевишния. Само че това въздигане не е просто, нито е лесно. „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12). „Тази е победата, която победи света – нашата вяра“ (1 Иоан. 5:4).[8]

Целият свят все още се намира в период на съзиждане: „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Иоан 5:17). Тези слова на Господа се отнасят преди всичко до човека, като човечество. Нашето емпирично „биване“ може да се уподоби на процеса на отлежаване на скъпите вина. Христос пък го е уподобил на „… квас, що го взе жена и тури в три мери брашно, докле възкисна всичкото“ (Лука 13:21).

В този постепенен ход на развитието – от семето до съвършения плод – са нахлули две събития от решаващо значение: падението на Адам и въплъщението на Логоса. Този Логос на Отца ни е отворил очите за вървящия грандиозен спектакъл, Той ни е показал пътя към спасението от последствията от падението. Ние сме образ на Божеството, само че в нас подобието на триединството е провалено – всички ние сме затворени кръгове, разделени един от друг „острови“. Само благодарение на дара свише, в молитва за целия свят, забравяйки за самите себе си, живеейки живота на целия Адам, ние получаваме и първия опит от богоподобието. След което започваме да възприемаме Битието – както божественото, така и тварното – в различен порядък.

Човекът е свободно същество, ала тази тварна свобода не е нещо, което да е дадено отведнъж в своето осъществяване чрез първото творческо повеление „Да бъде“, а е само зададено и търсено. „Човекът, който се ражда в света“ (виж: Иоан 16:21), е свободен само потенциално и в християнския подвиг през целия си живот той, в една или друга степен, осъществява тази свобода. В пределите на земния живот нищо не достига своето пълно осъществяване, а човекът бива изпитван – изпитван в каква посока ще клони той с волята си – и от това се определя неговият вечен живот. Мнозина са склонни прекалено много да намаляват значението на „дребните“ грехове, без да отчитат, че силата на греха не е в едно или в друго относително външно действие, а в самия факт на дълбокото духовно самоопределение. „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото“ (Лука 16:10). При подобен подход към греха даже и „дребните“ грехове придобиват съвсем немалко вечно значение.

Земният живот е изпитание за човека. Нито доброто, нито злото имат възможност да се осъществят в пълнота. Пределът на злото настъпва, когато човекът обяви сам себе си за бог. Признак пък на този бог ще бъде не безстрастната смирена любов, а мнимото безстрастно гордо безразличие „отвъд доброто и злото“, което е и последната степен на злото.

Мярата за всички неща – и за божествените, и за човешките – е Иисус Христос. В Него е пълнотата както на божествената природа (Кол. 2:9), така и на човешката природа (срв.: Евр. 2:17). За нас той е съвършеният ни идеал. В Него се разрешават всичките наши проблеми, които вън от Него биха продължили безизходно да терзаят нашия дух – като безформен, безсмислен хаос.

Наистина Той е мистическата ос на мирозданието. Ако Христос не беше истински Бог, невъзможно би било Творецът на този свят, затънал в океан от страдания, намиращ се в постоянния кошмар на насилието и престъпленията, на болезнените раждания и на още по-болезнената смърт, да бъде оправдан.

Ако Христос не беше Син Божи, то никой от човеците не би могъл да търси своето спасение като осиновяване на човека от Бога Отца.

Изкуплението не е принудително действие, Бог не ни се натрапва. На човека обаче е дадено познание за пътищата към спасението, открита му е тайната на божествения живот, дадена му е възможността да бъде причастен на този живот. В обичайния живот е възможно да бъдат намерени някои аналогии, като например откритието на Айнщайн, благодарение на което човечеството е получило нови колосални източници на енергия, даващи възможност за увеличаване населението на света с, може би, няколко милиарда души. Необходимо е било обаче, щото хората да приемат неговото откритие, в противен случай то би останало недействено. Същото е и с изкуплението – дадено ни е познанието за пътищата, открити са ни тайните на тези пътища, но е необходимо хората да приемат това, да възприемат този дар свише, и само тогава в живота на човечеството той ще стане видима реалност, както е станал такъв и в живота на отделните човеци.

Същността на отчаянието – това е неверието във възкресението. В наши дни светът все по-дълбоко и по-дълбоко се потапя в отчаянието – вече „видимо“ в събитията в света (политическите, социалните, военните и т. н.). Външните събития по същество са изяви на духовното състояние на човечеството. Невъзможно е човечеството да бъде излекувано с политически мерки, тъй като коренът на болестта е в плана на духа. Ето защо дотогава, докогато този план се пренебрегва, дотогава и болестта на света само ще прогресира.

Животът на човечеството е парадоксален до такава степен, че никакъв човешки ум вече не е в състояние ясно да проумее случващото се в историята. Виждам, че отчаянието е обхванало целия свят и това е по силата на загубата на вярата във възкресението. Заедно с това обаче и „жетвата“ продължава да бъде „голяма, а работниците малко“ (Мат. 9:37), и жаждата – „жажда за слушане думите Господни“ (Ам. 8:11) – продължава да нараства. Всяко творчество се обезценява. Всичко въобще се лишава от онзи смисъл, който да може да вдъхновява.

Отхвърляйки вярата във възкресението, със самото това човекът осъжда себе си на смърт. И това самоосъждане е истинската природа на отчаянието. Няма нищо удивително в това, че днес целият свят се потапя все по-дълбоко и по-дълбоко в отчаянието.

В своето отчаяние хората търсят услаждане на каквато и да било цена – та чак до братоубийствените войни. Така човечеството върви към саморазрушението си. Пазенето на Христовите заповеди води към възстановяването на пръвозданната красота на човека. Възстановен пък, той, човекът, преобразява целия останал свят, цялото творение, което е поробено от суетата.

Падението на Адам се е заключавало в отказа от пътя към обòжението, което му е било посочено с дадената му заповед. Своя стремеж към божествения образ на битието, заложен в него в акта на създаването му „по образ и подобие“ (Бит. 1:26), той е пожелал да осъществи вън от зависимостта си от личностния Бог, явяващ му се в рая, за да беседва с него. Библейското описание е крайно лаконично. То не ни предоставя възможност да проникнем в целия процес, в който нашият първосъздаден праотец е стигнал до своето недоверие към Бога. Сега ние достоверно знаем, че подобно движение на волята открива недостиг на любов. От историята на религиите и на мистическите култури ние виждаме в човека стремежа му към Абсолютното Битие, което той е клонил да мисли като свръх-лично. От своя личен опит той е виждал в собственото си индивидуално съществуване и едно ограничение, което е невъзможно да бъде пренесено към Безкрайното Битие. Като цяло този ход на мисленето в древността е бил свойствен на източните култури. Сега все повече и повече западният свят показва предразположеност към същото. Това явление не е нещо ново за историята на западната философия. Коренът му лежи във факта, че Откровението за Личностното начало, което е било дадено за пръв път на Синай, а след това, в по-съвършена фаза – чрез Христос и Светия Дух – е започнало да се губи в опита на християнското човечество. Колкото до Изтока пък, дори и до днес той остава лишен от този опит. Абсолютът се е открил като Личност (persona): „Аз съм съществуващият“. И ние живеем този принцип не като ограничителен, а като всеобемащ.

Явил ни в Самия Себе си съвършения човек – такъв, какъвто той, човекът, остава вечно в творческата идея на Бога, Той ни е призовал да бъдем синове на Небесния Отец, съвършени така, както съвършен е и Отец (Мат. 5:45, 48). Христос е безначална светлина, дошла в света, така щото всеки вярващ в Него да не остане в тъмнина (виж: Иоан 8:12). Дошъл е – не за да съди света, а за да го спаси. И ако някой, виждайки Го така, както Той е бил в плът, не повярва, че това е Самият Създател на всичко съществуващо, такъв няма да бъде съден за това. Който обаче не приема Неговите слова, той ще бъде съден от това самото слово (виж: Иоан 12:47), защото това слово изхожда от Отца, а не от човека (виж: Иоан 15:15). И то, това слово-заповед, е „живот вечен“ (виж: Иоан 3:16; 12:50).

През нощта Господ се е молил на планината Тавор. Това е моментът на Неговото решение да тръгне към Голгота. И се е явила нетварната Светлина, и апостолите са чули гласа на Отца, свидетелстващ за Неговия възлюбен Син (виж: Мат. 17:5; Лука 9:35). И на Тавор, и в Гетсимания молитвата, по същество, е била една и съща, само че последната се е явила с най-голяма сила и могъщество, защото „наближи часът“ (Мат. 26:45).

Целият живот на Спасителя е един „пример“ за нас (Иоан 13:15). И ние трябва да се молим при всяко особено опасно и трудно обстоятелство, така че да превърнем своето земно съществуване в молитва. И колкото по-болезнено е нашето страдание, толкова по-гореща е молитвата, която ще ни съедини с Бога навеки.

В падението на Адам естеството на Адам се е разпаднало, претърпяло е дълбоката алиенация (отчуждение), която лежи в основата и на всички други, частни алиенации и извращения. Първочовекът и баща на човечеството е носил в себе си „семето“ за всички следващи поколения, поради което всички ние, без изключение, се раждаме в условията на падение и носим в себе си тази развала – като тежко наследство. Събезначалният пък на Отца Единороден Син, въплътил се „заради нас и заради нашето спасение“, се е явил като „Втори Адам“, родоначалникът на възстановения човек-човечество. Първият е бил взет от „пръстта“, вторият – от небето, Дух животворящ: „Какъвто е земният, такива са и земните; и какъвто е Небесният, такива са и небесните; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния“ (1 Кор. 15:48-49). Единствено Христос ни изцелява от поразилата всички нас смъртна болест на греха (виж: Рим. 8:2).

Всички хора водят борба за съхранение – временно, на живота в тялото, от семето на земния Адам; по същия този начин и възлюбилите пришествието на Христос носят трудния подвиг на усвояването на донесения от Него небесен живот. Молитвата въобще, и в частност молитвата с името на Иисус, е най-действеният способ за възстановяването на изгубената в падението цялостност: единството на дух, душа и тяло (виж: 1 Сол. 5:23). Вечността принадлежи, преди всичко, на духа, но и нашата душевност, и тялото ни също подлежат на освещаването от Светия Дух и следва да станат Божии храмове (срв.: 1 Кор. 6:19-20; Рим. 6:22-23).

В своето обичайно състояние умът на човека се устремява преимуществено навън, придобива външни познания, бидейки откъснат от сърцето. Затова тяхното съединяване – на ума и на сърцето, в молитвата – представлява и първата необходима стъпка към преодоляването на последствията от греха на прародителите. Болезненото осъзнаване на космическите измерения на постигналата ни катастрофа е и фундаментът за нашето покаяние. Ще мине немалко време преди окончателното единство на сърцето и ума да се осъществи, преди това единство да стане наше неотнимаемо състояние във вечността. Тогава молитвата ще достигне до съвършенството на своята чистота и духът ни ще може да съзерцава по безстрастен начин надмирното Божество. Съвременната хуманистична култура далеч не достига до духовния план на християнството, макар и в своето начало да е била в значителна степен вдъхновена от него. Търсенето на точен логически разчет, при недоверие към сърдечните „емоции“, е довело до духовна атрофия на сърцето. Така главенството в битието на човека е отдадено на разсъдъка, който установява йерархията на ценностите. Този проблем е твърде обширен и изключително важен за цялата наша цивилизация – в миналото и в бъдещето. В своето крайно изражение хуманизмът отрича Бога и, следователно, свежда човека до едно единствено измерение, до един план, където космическото битие е детерминирано от законите на природата. И това е неизбежно за култура, която идва „изотдолу“. Съгласно божественото Откровение пък човекът е образ на Абсолюта, на Личностния Бог и като такъв е личност (persona) в цялостността на своето битие. Разсъдъкът е само една от енергиите на човека-персона. Да сведем човека до това равнище (равнището на разсъдъка) е равносилно на неговото, на човека, принизяване и дори разложение. Ако вследствие от своето падение човекът е претърпял алиенация във всички планове и всички енергии на своето битие, то това, разбира се, се отнася не само до сърдечните емоции, които са възприели характера на страстност, изопачаващ образа на Бога Любов. Възприел от Бога „дихание за живот“, той е бил предназначен да владее над всички останали твари, притежавал е способността от един поглед да познава и дава имена на животните, зверовете и птиците, даден му е бил разум да обработва и опазва първозданния свят (виж: Бит. 2:7; 1:26; 2:20; 2:15); предстояло му е от нисшите форми на сътрудничество с Твореца да възходи към висшите, та чак до съвършеното уподобяване на безначалния Бог, т. е. чувствено да трансцендира възприеманите явления, да надмине своята временност и в апогея на своето осъществяване да стане безсмъртен. Хуманизмът не може да излезе от рамките на детерминираната природа – там човекът е резултат от някаква дълга еволюция и никога не бива повече от индивидуум, явление или вещ в този свят: не толкова субект, колкото обект, и формата на неговото познание за явленията от природата е „обективация“ на познаваемото. И така, необходимо е изцеление на целия човек: и в плана на психиката, и в плана на менталното, разсъдъчното мислене, и в плана на физиологическото – на тялото. Едно е да следваш извратени емоции, съвсем друго е да изцелиш сърцето си, да го превърнеш в носител на божествената любов – съгласно с евангелските заповеди. Едно е да пребиваваш в границите на научно обективиращото познание за явленията от природата, и друго, и безмерно по-висше, е да познаваш Този, Който е изпреварил в съществуването Си самата материя на този свят. Едно е да имаш тяло, разложено от низки страсти, и друго – да направиш това тяло храм на Божия Дух.

Чрез молитвата към нашия Отец и Бог (срв.: Иоан 20:17) ние се изскубваме от всеки възел на материалния космос и възхождаме в сферата на нетварната Светлина. При това възхождане отвъд пределите на космическите енергии се срещаме с тяхната тенденция да ни удържат в своите граници. Тях с нашите тварни сили ние не можем да преодолеем. Такъв път ни е положен от Бога – с усилия, често болезнени, да се приближим към Него, ние преминаваме през различни етапи от борбата си с всевъзможен род ограничения. Устремената към божествената форма на битието молитва се превръща в надвишаващо природата действие. Чрез нея духът ни се удостоява да види Светлината, която изпълва всичко и присъства навсякъде, неизменно пребиваваща чрез Битие от различен порядък. Молитвата ражда отново падналата ни природа и, възстановена в своята първозданност, тази природа става възприемчива към непосредствената причастност към божествения живот. Ние сме създадени „по образ“ (Бит. 1:26). Следователно, от самото начало човекът е положен-замислен в Съвета на Предвечния Троичен Бог като потенциално тъждествен на Бога. От Откровението ние виждаме, че, когато тварното лично същество се доближи до последните степени на тъждеството си с Бога, на него му предстои голямо изпитание на свободата: да се откаже от „зависимостта“ си от Твореца, да търси самообожествяване – ще рече, да съществува от самия себе си, като бог (срв.: Бит. 3:5), което е и същността на падението. Другата алтернатива на това е положителната: да обича Бога – своя Творец и Отец, с цялата пълнота на любовта, както и Той, в излишъка на любовта Си създава „от нищо“ разумни същества, на които да съобщи цялата пълнота на Своето битие и да ги направи равни на Себе си. Ако в плана на земното децата приемат живота от родителите си и ги обичат, същото това ни предстои и по отношение на Бога: ние сме Негови деца. И сме обдарени с потенциалната възможност в своята свобода творчески да възприемем и да усвоим дара на любовта на Отца: да станем подобни Нему, т. е. (вечни) богове.

По своята същност любовта е отдаване на своя живот на възлюбения. Бог наистина ни е възлюбил „докрай“ (Иоан 13:1) – отдал ни е всичко. Ако ние обичаме нашия Отец, то ще постъпим подобно на Единородния Син: ще живеем чрез Отца (срв.: Иоан 6:57), от Когото сме получили всичко. Сам Логосът на Отца възприема образа на нашето битие, става подобен на нас човек (виж: Фил. 2:7) – такава е безграничността на любовта Му към нас. И ние, чрез всецялата си любов към Него, можем и сме длъжни да станем подобни на Него богове. Такова е свойството на божествената любов: Той ни отдава Своя живот, и ние на Него – нашия. Тази любов обаче, в този план на земното, е съединена с подвига, със страданието; след отминаването си оттук обаче ние ще получим от нашия Бог и Отец Неговата свята вечност като наша „собственост“: „… всичко мое е твое“ (Лука 15:31).[9] Тук „твое“ или „собственост“ не е това, което е на Земята – като нещо, което ние сме отнели от другите. Става дума за нашата преобразена природа, която никога повече няма да ни бъде отнемана: става дума за самите нас. И ако „всичко е мое“, то единственото, което ни предстои, е да се радваме за спасението и прославянето на всеки човек и да тъгуваме за тези, които се лишават от това благо.

Космологическият проблем, естествено, стои пред човешкия ум, който се стреми да познае своето „място“, в което му е дадено да съществува. Всички опити в миналото и в настоящето са изхождали от първоначални идеи на определени автори – творци на космологическите доктрини. От тези две отправни точки мене повече ме интересуваше богословската, а не научната. „Земнородните“ научни хипотези не напускат пределите на грехопадналото състояние на този свят. При все това, в една или в друга степен, те са оказвали влияние и са се отразявали върху богословските. Най-късната от тези доктрини – софиологическата космология, се появи като паралел на юношеските ми търсения, тъй като в тях – в моите търсения, беше налице не толкова научната идея, колкото духовната, философската, мистическата. Моята най-дълбока необходимост беше и продължава да бъде да постигна, да постигна как Самият Творец на нашия свят вижда този свят в три периода: първият – когато Той „видя… всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“; вторият – когато Той е казал на Адам „проклета да е земята поради тебе“; и третият – за който св. ап. Петър е написал: „… ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (Бит. 1:31; 3:17; 2 Петр. 3:13).

Какво представлява преобразеният свят, „новото небе и новата земя“ – на нас това ни е открито само отчасти. „И отведнъж, като погледнаха наоколо, никого вече не видяха със себе си, освен едного Иисуса. А когато слизаха от планината (Тавор), Той им заповяда да не обаждат никому, що видяха, освен кога Син Човечески възкръсне от мъртвите. И те удържаха тая дума, питайки се един други, що значи това: да възкръсне от мъртвите?“ (Марк 9:8-10).

В състоянието на съзерцаване на нетварната Светлина, когато човек сам не знае в тяло ли е той или вън от тялото, и когато вижда себе си не като материално тяло, а като светлина, може ли той да ни даде завършена християнска космология? Моето мнение е, че все още това е невъзможно. Всички, дори, както би ни изглеждало, най-сполучливите, теории отговарят в някаква мяра на интелектуалната потребност на съвременния човек, отчитайки последните научни открития, но нито една от тях не ни представя идващото Царство – такова, каквото то е в творческия ум на Бога.

„Проклета да е земята поради тебе“ (Бит. 3:17). Човекът – венецът на творението – и всички исторически и даже космически процеси са в тясна зависимост от духовното състояние на човека-човечество. С него – човека, с движението към Истинния Бог или с отдалечаването от Бога – е свързано и движението на космоса към неговата ентелехия. И спасението на света ще дойде чрез възстановяването на помрачения в нас „Божи образ“ и въвеждането ни в Битието, „по подобие“ на Небесния Отец (срв.: Рим. 8:14-21).

В своята вечна основа, във вечното действие на божественото битие, волята Божия е неизменна и нерушима. В плана обаче на нашия човешки живот, в процеса на неговото осъществяване от нас, тя може да се променя много пъти и по много начини. Причината за това е в нашето несъвършенство, в безсилието ни да изпълним в определения момент всесъвършената и неизменна, вечно една и съща воля на Отца. Тук, на Земята, ние не я достигаме в пълнота. Достигайки я, самите ние бихме станали вечни богове, носещи в себе си същия този живот, с който живее безначалният Господ. С други думи, ние бихме станали съвършени, както е съвършен и нашият Небесен Отец. Подобно съвършенство изключва възможността ние да пребиваваме в това биологическо тяло, в този ограничен, тесен материален свят, от който зависи животът на нашето тяло.

Да се живее по християнски не може – по християнски може само да се умира.

Спасението, разбирано като обòжение, непременно е свързано с необходимостта от това човекът да бъде свободен. По силата на това и характерът на спасението не се мисли от нас като някакво предопределение, като по никакъв начин невъзможна за преодоляване участ. Покаянието в Христа е нещо, дадено на всички човеци – със силата на истинното покаяние всяко зло в нас се преодолява. Последното пък зло – това е смъртта (виж: 1 Кор. 15:26).

Свободата и предопределението са несъвместими. Божественото предведение обаче е възможно без лишаването ни от нашата свобода на самоопределение, макар ние да не разбираме как това се извършва в Твореца на всичко – Бога. И на нас обаче понякога ни се дава някакъв опит от предзнанието за начина, по който един или друг, непознат на нас, човек ще реагира на едно или друго.

Свободата на човешката личност-ипостас в началото на нашия живот пребивава в състояние на потенция, която в процеса на нашия подвиг преминава в актуална свобода на човека.

„В началото“ Бог е сътворил всичко със Своето повеление: „Да бъде“ (Бит. 1:3 сл.). С човека обаче след това Той действа без да му натрапва силата да Го обича, а като му Се открива – на човека – такъв, какъвто Той е: какъвто Той е в Самия Себе си. И това Божие самооткровение за нас е заключено в дадените ни от Христос заповеди. Свободното наше пребиваване в духа на тези Божии завети ни уподобява на Него, обòжва ни, съобщава ни божествения начин на съществуване.

Вечността е Царството на Светата Троица, изпълнено с нетварната Светлина. Тук, на Земята това Царство се преживява в два аспекта: първо – като молитва на чистия ум, съпровождана от виждането на нетварната Светлина, и, второ – като свята нравственост, всеобемаща любов. В психологически план молитвата на чистия ум и преживяването на христоподобната любов възприемат формата на субективно състояние, но по същество те са действие на Бога в нас и принадлежат към плана на онтологията, като Ум и Любов на Божеството: Любов в Премъдростта и Премъдрост – в Любовта. Единството на тези двете е онази надмирна Красота, която ни е явил в Своето въплъщаване Логосът на Отца. Да видиш тази Красота е дар от Небесния Отец (срв.: Иоан 6:44-46) и докосване до нас на Светия Дух, Който изхожда от Отца.

Вечността – това е Сам Бог в Своето собствено Битие. Тя убягва от всяко логическо определение: непротяжна по своето същество, тя обема протяжността на всички векове. Опитът от тази вечност ни се дава тогава, когато с чист ум пребиваваме всецяло в Бога. Ние сме вечни дотолкова, доколкото пребиваваме в Бога и Бог пребивава в нас. На тези, които са повярвали в Христос, им е дадено обещанието, че ще „бъде Бог всичко у всички“ (1 Кор. 15:28). Когато това стане, едва тогава ние ще бъдем притежатели на вечността в пълнота. В пределите на Земята пък, като живеещи все още в плът, ние сме причастници на вечността само отчасти: дотолкова, доколкото ние пребиваваме в Бога и Бог пребивава в нас.

Усещането за вечността ту се усилва, ту отслабва в нас – в зависимост от мярата на благодатта, която се излива върху нас.

Понякога то, това Усещане, достига такава сила, че ние забравяме временния свят, той отминава някъде зад нас; друг път то е не толкова силно, но все пак ясно се чувства в душата. По-обичайно е онова състояние на хората, когато земната реалност взема връх, и вечността не може да се усети. Наблюдава се обаче и такова състояние на човека, когато той не само не осъзнава своето безсмъртие, но и трудно вярва в него и дори не го допуска – не допуска безсмъртието като възможност за нас.

Аз много пъти повтарям думите чувство и усещане. Те следва да се разбират като духовно, а не като емоционално състояние. Всецялостната обърнатост към земята, към плътските преживявания убива в нас и чувството за вечността, че даже и вярата в Бога. Началото пък на раждането свише – от Духа – това е вярата в божествената природа на Христос, а животът съгласно Неговите заповеди довежда усещането за безсмъртието до голяма сила, до очевидност.

До утвърждаването на нашата вечност не е невъзможно да се стигне и по пътя на философията, на отвлеченото мислене. Тук обаче имам предвид нещо качествено друго: неподдаващото се на изразяване с думи състояние на нашия дух, недоказуемото знание, реалното преживяване на вечността и на Бога. Човекът, който по дар от Бога е въведен в сферата на Божията вечност, след връщането си към обичайното за хората светоусещане започва да вижда всичко, което го обкръжава, по различен начин. Пребивавайки в Бога, вярващият осъзнава себе си като свободно и безсмъртно същество. Безсмъртието не се живее вън от свободата. Чрез смъртността човекът се превръща в роб, който е зависим от всичко, който във всичко е ограничен.

Състоянието на зависимост на човека от веществения свят е противно на неговите духовно-нравствени свойства. С усилията на творческия разум човек достига до частично освобождаване от космическите сили – нещо, което разглеждаме като материалистична култура. Колкото и големи обаче да биха били завоеванията в тази област, при все това последната форма на нашето робство – смъртността – остава неопределена. В този свят върху всички лежи печатът на тлението. Никакъв научен и културен прогрес не снема от нас веригите на робството спрямо смъртта и затова не може да удовлетвори търсенията на нашия дух, който е създаден според Божия образ.

Нашата последна цел – безсмъртието в лоното на Божеството, се реализира не по друг начин, освен чрез пазене на Евангелските заповеди.

Колко често на мене ми е идвала мисълта, че човечеството, в своята маса, все още е в едно semianimal (полуживотинско), „предадамово“ състояние. И че тези, които вървят към Бога, желаещ да им вдъхне от Своята нетленна любов, се включват в големия процес на обòжението, създадено по образа, по силата на възприетото Божие дихание. Те могат да познават Вечния. Древният, полуживотинският тип умира, в безсмъртието се ражда нов. Това ново раждане неизбежно се свързва с опита от смъртта на старото.

Идеята на Бога за нас е идея дълбока. Ние сме изправени пред дивната тайна на сътворяването на безсмъртни богове. Христовото Евангелие очаква от нас едно голямо мъжество: да повярваме, че за Бога е възможно да ни съобщи Своя живот. След края на божествения „план“ за нас нетварният и безначален живот на нашия Създател ще стане наш, „наше богатство“ (срв. Лука 16:10-12). Разбира се, за всички без изключение е нужно да се молят, така щото чрез горещата в течение на десетилетия молитва нашата природа да бъде изцелена, щото ние да станем способни да „усвоим“ това обещание, преди да си тръгнем от този свят. [Живеейки в този свят], бидейки един от неговите „атоми“, ние с неизбежност виждаме преминаващия през нас поток на великия космически живот, и затова не само е възможно, но е и почти неизбежно до нас по един или друг начин да не се докосне голяма мръсотия на греха. На нас ни е необходим такъв момент, когато ще можем да отхвърлим зад борда на нашия кораб всичко онова, което го заплашва да бъде потопен, както това е било в древните времена, по време на буря, за да може корабът да бъде олекотен.

От своя малък опит съм се убедил, че любовта – простата, братската, проявена към човека, непременно ще принесе плода на живота: ако не сега, в този даден момент, то в деня на всеобщото голямо възкресение тя ще се разкрие в своето богатство. Молитвата от искрено състрадание, принесена на Истинния Бог, – в духа и истината на Христовата любов – пребъдва вечно пазена от Бога. Психологически ние можем да забравим за нея, но онтологично тя пребивава в божествената сфера и ще застане редом до нас в големия ден на Последния съд – ще застане безмерно по-прекрасна и преобразена, като сила на нетленния живот.

Адът на Христос не е бил ад на неприязънта, а на любовта. По думите на стареца Силуан, „колкото повече е любовта, толкова повече е страданието на душата“. Тези думи на стареца се потвърждават от жизнения опит на всекиго от нас – любовта неизбежно страда в този свят и непременно е свързана със страдания. Възможно е дори да се каже, че тогава, когато ние действително обичаме, ние обичаме другия повече отколкото себе си. Случва се един странен обмен: любовта отдава себе си, отдава своята сила и живот на тези, които обича, докато в отговор възприема върху себе си или в себе си страданията на възлюбените. В битието на света обаче съществува следният дивен закон: умирайки в пределите на Земята, любовта възкръсва във вечността в безмерно умножена сила. И на нея, на любовта, принадлежи вечността, тя носи в себе си силата на възкресението, тя ще обеме в себе си, ще включи в себе си и познанието, и радостта, и светлината: вън от нея в каквото и да било няма никакъв смисъл. Така е говорил и великият Павел, и останалите наши отци: без любовта всички добродетели се превръщат в нищо (виж: 1 Кор. 13:1-13).

Да умаляваме в съзнанието си мисълта на Твореца за човека не е дело на смирение, а грешка и дори голям грях. За всички нас е необходимо да притежаваме мъжеството да се приближим към съдържанието на даденото ни божествено Откровение „… с открито лице… гледайки славата Господня, [да] се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Кор. 3:18).[10]

Превод: Борис Маринов

* Св. Софроний (Сахаров), архим. „Человечество и его история“ – В: Азбука.ру (бел. прев.).

[1] С този термин в християнската аскетическа литература се обозначават алчността за материални блага, прекомерният стремеж към трупането на богатство, грижата за земни блага, която е свръх необходимото и която е в ущърб на съответстващите отношенията на човека както с Бога, така и с неговите ближни (бел. прев.).
[2] Курсивът е на автора (бел. прев.).
[3] От лат. aberratio – „отклонение“, „отдалечаване“: отклонение от определена норма, нарушаване на дадена норма (бел. прев.).
[4] Авторът има предвид догматическото и мистическо движение на имеславието, което през 1913 г. в Русия е осъдено като ерес (бел. прев.).
[5] Курсивът е на автора (бел. прев.).
[6] Курсивът е на автора (бел. прев.).
[7] Има се предвид Александър Македонски, който, след като не успял да развърже сложния Гордиев възел, с чието развързване, според предсказанието на Оракула, щял да се справи само новият владетел на Азия, го разсякъл с меча си (бел. прев.).
[8] Курсивът и в двата цитата е на автора (бел. прев.).
[9] Курсивът е на автора (бел. прев.).
[10] Курсивът е на автора (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6uyfk 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме