„Помени, Господи…“: Литургията, историята и лъжичките за причастяване по време на пандемия

През последните седмици църковните власти търсят исторически прецедент, за да намерят начините как да продължат свещенодействието за верните и поддържането на богопочитанието в църквите по време на глобалната пандемия: защото, както други посочиха, затварянето на храмовете и прекратяването на отслужването на св. Литургия не е изход за Църквата, независимо че някои светци са могли да достигнат до светостта и без редовен светотайнствен живот или участие в общото богослужение.

Въпреки желанието на всички да се върнат към нормалността в повечето региони това понастоящем е невъзможно. В Германия, например, гръцкият православен митрополит Августин е информирал вярващите, че въпреки повторното отваряне на храмовете за богослужение правителствените наредби правят даването на Причастие на вярващите от една лъжичка невъзможно. В съседна Австрия гръцкият православен митрополит Арсений е открил лесно решение на проблема, изваждайки лъжичката от уравнението и причастявайки вярващите в ръка, воден от историческия прецедент и от „богослужебната и канонична традиция от първото хилядолетие и отколе почитаната и доказана причастна практика на божествената Литургия на св. Яков, брат Господен“.

Търсенето на решение за обезпечаване на св. Евхаристия за верните е достойно за похвала. Човек обаче би попитал дали подобно извинение е необходимо, тъй като това манипулира литургичната история, за да я впише в трудните обстоятелства на деня. За да разберем по-добре защо това е така, ще предложа едно обобщение на онова, което е известно за историята на божествената Литургия на св. ап. Яков и за използването на причастните лъжички.

Божествената Литургия на св. ап. Яков е била местната евхаристийна литургия на Йерусалим и околностите му през първото хилядолетие, докато постепенно не изпада от употреба и не изчезва от практиката около 12 в., заменена от литургиите на св. Йоан Златоуст и св. Василий Велики, които са били отслужвани в Константинопол и другаде и които днес познаваме като византийски обряд. Причините за това са сложни, но те могат да бъдат обяснени с феномена на византизацията – упадъкът на Йерусалимската литургия през време на ислямската окупация и все повече нарастващото влияние на Константинопол. Най-забележителните характеристики на Литургията на св. ап. Яков, за които можем да предполагаме от ръкописи не по-стари от 8 в., включват, наред с други: по-дълга анафора, с обстойни възпоменания на живите и мъртвите в диптисите, въвеждани с фразата „Помени, Господи…“, библейско четиво от Стария Завет и най-разнообразна химнография.

По отношение на причастието тези ръкописни източници, – които, това трябва да се отбележи, не са по-стари от най-древните свидетелства за литургиите на св. Василий Велики и на св. Йоан Златоуст, – казват твърде малко за това как св. Причастие е било преподавано на верните. Техните богослужебни правила са минимални във всяко едно отношение. От други източници обаче можем да заключим, че причастяването под два вида – Тялото, поставено в ръка, и Кръвта, консумирана от обща чаша – е било норма в Литургията на св. ап. Яков, както е било и в литургиите на св. Василий Велики и на св. Йоан Златоуст до 11 в., когато използването на лъжички за причастяване става широко разпространено. В действителност причастните лъжички вероятно са били използвани първоначално в региона, където се е отслужвала Литургията на св. ап. Яков – ще рече, в Палестина – още през 7 в.

Едва чрез гръцкото възраждане на литургията на св. Яков през 19 в. от Закинтския архиеп. Дионисий (Латас), последвано в началото на 20 в. от славянското ѝ издание на йером. Филип (Иван А. Гарднер), към нея са добавени и са разработени богослужебни правила, показващи понякога въображението на изобретателни редактори, изучавали библейската археология и Късната античност. Сред тези нови евхаристийни правила е била и някога универсалната практика на причастяване в ръка и от обща чаша.

Всъщност Константинополският Трулски събор (691-692 г.) – което е най-ранното текстово свидетелство, приписващо божествената Литургия от Йерусалим „на св. Яков, брат по плът на Христос, нашия Бог“ (Правило 32), също уточнява, че към края на 7 в. е имало само един начин за получаване на св. Причастие – в ръката (Правило 101) – при всички божествени литургии, независимо дали те ще са на св. Яков, на св. Василий или на св. Йоан Златоуст.

Историята на Литургията се използва по много начини, било то от духовенството, изучаващо я, за да съхрани образците на православното християнско богослужение от миналото, или пък от учени, които понякога изследват едно „въображаемо минало“ на литургичната практика, било то в предписания на строги богослужебни правила или в описания на великолепни служби с участието на огромен брой духовници и вярващи. Само че литургичната история е информативна, а не нормативна – начинът, по който нещата са били правени някога, в миналото, няма задължаващ характер по отношение на начина, по който се правят те днес. Осланянето на неточна или на непълна история може да бъде изкривяващо по отношение на богослужебната молитва и практика.

Декларацията на някои църковни власти за причастяване в ръка е похвален опит за спазване на директивите на лекарите и на гражданските власти чрез обръщане към литургични прецеденти от църковната традиция. (Впрочем, една друга особеност на Литургията на св. Яков е „Химнът на измиването на ръцете“ – един непостоянен химн, еквивалентен на тропара или стихирата, изпявани през време на измиването на ръцете на духовенството преди пренасянето на св. Дарове до олтара на Великия вход; дали ще видим възраждане и на този химн в днешното време на засилена грижа за хигиената?) Необходимо ли е обаче практиката на причастяването в ръка да бъде оправдавана чрез позоваване на една неизследвана докрай литургична история? И дали причастяването в ръка, – което вероятно не е толкова шокиращо за римокатолиците от византийския обряд, които са запознати с римокатолическата практика от времето след Втория Ватикански събор, но е чуждо за православните вярващи, – е най-добрият избор за Православната църква днес? Беше ми разказано, че причастяването в ръка и от обща чаша е било практика в Новия Скит,[1] когато той е бил римокатолически манастир от византийския обряд, но когато тази общност е била приета в Православната църква в Америка,е било прекратено по повеля на църковните власти.

По време на големи социални смущения и копнеж за връщане към нормалността литургийното богослужение е съществена служба, към която вярващите се обръщат за подкрепа и завръщане към познатото общение. Нужно е да се насърчава познат метод за получаване на св. Причастие, който е и богословски, и исторически, и медицински благонадежден. Методите, които предполагат вземането, на мястото на приемането на св. Причастие при преподаването на св. Евхаристия, повдигат богословски въпроси и променят значението на онова, което се случва през време на божествената Литургия. Методите на интинкция[2] и поставяне на св. Причастие направо в устата на вярващия, за да се избегне лъжичката, могат да бъдат объркващи. Методите, въвеждащи други съдове като хартиени чаши за еднократна употреба или дървени лъжички създават ненужни отпадъци, не могат да бъдат оправдани и противоречат на каноните на Църквата (срв. Правило 101 на Трулския събор). Методите, които използват химикали за почистване на общата лъжичка, са сложни за ефективно прилагане и внасят чужди вещества в св. Чаша. Методите, които използват богослужебната история за свое оправдание (т. е. причастяване в ръка), но правят това избирателно (т. е. като отказват общата чаша), са лишени от достоверност.

Вместо да изопачават историята, църковните власти трябва да действат в духа на църковната традиция, но да правят това честно, като имат предвид, че тези решения и промени могат да останат в сила и известно време след като пандемията е преминала. Засега най-добрият метод, който вече беше въведен от Румънската патриаршия и от Православната църква в Америка, е употребата на индивидуални метални причастни лъжички за всеки причастник, които се стерилизират след всяка служба – метод, който е както познат, така и оправдан. Известно ми е, че столетие по-рано римокатолиците от Византийския обред в Унгария въведоха такъв метод по време на друга пандемия, а другаде вероятно има и още примери.

По ирония на съдбата някои римокатолици в Австрия, за които причастяването в ръка е повсеместна практика, въвеждат лъжичка за причастяване на верните, та с това да избегнат прекия контакт между ръката на свещеника и причастника.

Всички тези различни примери идват да ни покажат, че във времената на криза от мъдрите и ревностни свещеници зависи да решат как най-добре да служат на верните, а от литургистите – да им помагат, като ги информират и като им припомнят каква е била историята.

Превод: Георги Пърликов

* Galadza, D. „Remember, o Lord...: Liturgy, History, and Communion Spoons in a Time of Pandemic“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).