Белградска митрополия (кратък исторически преглед)

Увод

Днешната Белградско-Карловацка архиепископия е църковно-административна единица на Сръбската православна църква (СПЦ), която обхваща първопрестолния Белград, със Земун, и непосредствената област (Кърняча, Земун поле, Гроцка, Мали Пожаревац, Барич, Умка, Ритопек). Това е една от най-старите епископии на СПЦ, която съществува без прекъсване от времената на древната Църква до днес. Най-напред Белград е бил епископия, а днес е Белградско-Карловацка митрополия. На географски малката територия на тази митрополия днес живеят около два милиона души или 27% от населението на Република Сърбия.

Обширната и детайлна история на Белградско-Карловацката архиепископия не е представена тук. За съжаление тя все още не е написана. Тук представяме само кратък исторически преглед на основните сведения, които ни показват единствено голямото значение на християнско-православното минало на Белград. Най-напред, в гръцко-римско време Белград е седалище на епископ и важно християнско и духовно средище в тази област на Югоизточна Европа, за да стане в ново време патриаршеско седалище на Сръбската православна църква.

Настоящият кратък духовен пътеводител през Белград и неговите светини[1] ще представи основни сведения за историческите храмове, манастири и параклиси, както и за тези, които са изградени в ново време. Пътеводителят е замислен като основно и практично информационно пособие, стимул за по-широко и всеобхватно проучване на богатото и разнообразно духовно минало на Белград и духовен указател за неговите набожни жители.

Началото

На територията на днешен Белград (лат. Singidunum) в старо време живеят потомците на Ноевия син Яфет (според библейската книга Битие). В новозаветно време в Подунавието проповядват учениците на св. ап. Павел, най-известният сред които е св. Андроник – според преданието пръв епископ в панонския гр. Сирмиум (днес Сремска Митровица). За живота и състоянието на Църквата през първите четири столетия днес няма запазени много следи. Археолозите съобщават за малка метална монета от 265 г., на чийто реверс е изобразен кръст, и за саркофаг, върху който са изобразени св. прор. Йона – символ на християнската вяра във възкресението, и мотивът за Добрия пастир. Тези находки се датират в периода 3-4 в. Римският град се е намирал приблизително върху пространството, където днес е сградата на патриаршията, съборната църква, ул. „Васа Чарапич“ и „Площад на републиката“ и непосредствената им околност. Градът е населяван от разни народи и племена: гепиди, авари, хуни, сармати, готи, славяни… Най-старите писмени сведения за християни в Белград произхождат от управлението на имп. Диоклетиан (284-305 г.). Предполага се, че до 313 г. градът няма свой епископ. Първият известен по име епископ в Сингидунум е Урсакий, арианин, който е споменат на проведения през 335 г. събор в палестинския гр. Тир. Трябва да напомним, че и преди него Белград има свои епископи, чийто имена не са ни известни и които не са били еретици, ариани, какъвто е Урсакий. На тези територии работи готският епископ Улфила, който участва в Първия вселенски събор в Никея (325 г.). През 371 г. еп. Урсакий е наследен от еп. Секундиан, който е осъден на Аквилейския събор от 381 г. като еретик-арианин. За по-късните епископи в Белград няма писмени сведения.

В самото начало на 4 в. се споменават и първи християнски мъченици за вярата: дякон Фортунат и християнинът Донат. Те пострадват през 303 г. Само няколко години след издаването на познатият Медиолански едикт (313 г.) Белград има още няколко мъченици за вярата. Това са св. Ермил и Стратоник, пострадали ок. 315 г., по време на гонението, предприето от Лициний (убит в 324 г.) – голям противник на Константин. Според тяхното житие най-напред в тъмница е затворен дякон Ермил, който в затвора повлиява на тъмничаря-воин Стратоник да се кръсти. Двамата безстрашно изповядват вярата си в Господ Иисус Христос, а пострадват по следният начин: поставени са живи в метален ковчег и са хвърлени в Дунава. Паметта им се чества на 26 (13) януари. Съдейки по имената им, те са от гръцки произход.

От 6 до 9 в. също няма писмено поименно споменаване за белградски епископи. По времето на имп. Юстиниан І (527-565 г.) в околностите на Сингидунум са кръстени многобройни многобожни племена: херули, гепиди и частично лангобардите. В 579 г. се споменава епископ в Сингидунум във връзка с войната между римляните и аварите. Преговорите са съпроводени с клетва между аварския каган Баян и белградския стратег (управител на града) Сет. Клетвата е положена и по ромейския начин, т. е. върху Св. Писание, което им доставя неизвестен за нас епископ от Сингидунум.

Покръстването на сърбите

Масовото покръстване на сърбите в Белград и околностите става през първата половина на 7 в., при управлението на имп. Ираклий (610-641). От това време е запазен свещник, на който са представени св. Константин и Елена.

Едно сведение за епископ на Белград произхожда от 879 г., а именно – Римският папа Йоан VІІІ (872-882 г.) пише до новопокръстения български кан Борис I Михаил и между другото споменава: „Евнуха Сергий, за когото се знае, че е славянин и е потънал в разни пороци, с измама е придобил свещен чин и след това, когато е бил разкрит и е осъден и за други престъпления от тамошния епископ, е бил лишен от чин, но освен това, за срам, от Георги, който и сам лъжовно се представя за епископ, е бил повишен за Белградски (belogradentem) епископ“ (писмо от 16.4.879 г.). Следователно, тук става дума за първия известен Белградски епископ, който е славянин – вероятно сърбин, и се е наричал Сергий. Също така, в папското писмо за пръв път се споменава славянското название за римския Сингидунум, което е Белград (Belogradentum).

Равноапостолното мисионерско дело на св. братя Кирил († 869 г.) и Методий († 885 г.), архиепископ Моравски и Панонски, поражда масово покръстване на славяните на Балканския полуостров и в Средна Европа. През тези години, благодарение на разпространението на проповедта на народен, славянски език, християнството се утвърждава и пуска дълбоки корени. Ролята на Белградската епископия и на нейните епископи в голямото дело по християнизацията – не само на славянските племена и народи – е голяма, но за съжаление и до днес не е задоволително проучена в науката, поради големия недостиг на сведения. Известно е, че учениците и наследниците на св. братя са насилствено лишени от възможност да продължат своята дейност в Моравия и Панония и са прогонени от там. Наред с всичко останало, те намират прибежище в Белград, който тогава е в границите на българската държава. В Белград идват св. Климент, св. Наум и св. Ангеларий, които по препоръка на българския кан Борис I Михаил са определени един след друг за служение в областта на Охрид (античния Ахридос), за да продължат своето християнско-просветно дело сред южните славяни. От втората половина на 9 в. е запазена една странична или горна греда за врата, или горна греда за прозорец, изработена от камък, на която са изваяни образите на два лъва, които пазят кръст.

Белградската епископия се споменава и при имп. Василий ІІ (976-1025). Неговата императорска грамота от 1019 г. урежда статута на Охридската архиепископия, а по отношение на Белградската епископия в нея се казва: „Заповядваме, щото епископът на Белград (Βελαγραδα) в самият Белград и в Градац, и в Ужице, и в Главентина, и в Бяла Църква да има 40 свещеника и 40 парици“. От това сведение може да се заключи, че в началото на 11 в. Белградската епископия – под византийска власт и в състава на Охридската архиепископия – представлява много важно християнско и духовно средище, обхващащо по-широка територия от подведомствената на града.

Що се отнася за християнските храмове в Белград, смята се, че един от най-старите е посветен на св. Богородица. Това се приема на основа на сведението, че през 1071 г. в този храм се пази обкованата със сребро икона на св. Богородица – Защитница (паладий) на гр. Белград и на Византийската империя като цяло. Тази икона е носена във военните походи на византийската войска против угрите (маджарите).

Белград по времето на Неманичите

Белградската епископия се споменава по времето на кръстоносните походи от Западна Европа на Изток. Така немският имп. Фридрих Барбароса (Червенобрадият) отпразнува в Белград празника на св. апли Петър и Павел на 29 юни (12 юли) 1189 г. В този момент градът е вече разорен.

Вероятно след падането на Константинопол в ръцете на латинските кръстоносци през 1204 г. Белград е завладян от маджарите (угрите). Тогава епископът на града резидира в Сирмиум (Сремска Митровица). В този момент Белград принадлежи към Мачванската бановина, начело на която е известният руски благородник Ростислав Михайлович (1254-1262 г.).

Епископ в Белград се споменава след 1284 г., по времето на сръбския крал Драгутин Неманич, който наследява областта на Ростислав Михайлович, Мачванската бановина, от своя тъст унгарския крал Стефан V, след което градовете Дебрац на р. Сава и Белград вече се намират в състава на сръбското кралство. Същевременно това е време на голям разцвет на Белградската епископия. Това констатира дори папа Николай ІV, когато говори за нея като за еретическа и схизматична: пречи му това, че се изграждат нови храмове и че има прекалено много православни свещеници. По това време са изградени или обновени много храмове и манастири: „Косталян“ и „Терсие“ в планината Космай, манастирът „Винча“ при Белград, манастирът „Грабовац“ при Обреновац и „Мислочин“ пак при Обреновац. За съжаление това време все още не е добре изследвано и проучено от археолозите. През 1314 г. е споменат съборният храм в Белград. Кралица Симонида, съпругата на крал Милутин, посещава Белград и по този повод е записано: „… И дойде в славния и сияен сръбски град, наречен Белград, който стои на бреговете на реките Сава и Дунав. И тук, в голямата съборна, митрополитска църква, с умиление се поклони на чудотворната икона на Пресвета Богородица“. Къде точно в Белград се е намирала „голямата църква“ не е известно. След смъртта на крал Драгутин († 1316 г.) започва война между сърбите и маджарите за Белград, в резултат на която градът е разорен.

За пръв път Белград е сръбска столица по времето на деспот Стефан Лазаревич. Унгарският крал Сигизмунд го дава на Стефан в 1403 г. Деспотовият двор е разположен в Горния град (Вишеград) на белградската крепост. Според описанието на Константин Философ, биограф на деспота, по това време Белград е обновен: „… Създадох го и го посветих на Пресвета Богородица“. Константин Философ споменава повече храмове в Белград и казва, че храм „Успение на Пресвета Богородица“ се намира източно от града – в манастира, където е седалището на Белградския митр. Исидор. За голямата (съборната) църква съобщава, че е имала хубав иконостас. В двора на деспота има придворен храм. Извън града е изграден храм „Св. Трима светители“ като гробищна църква за белградските митрополити, а на „най-сладката вода“ – болница с храм „Св. Николай“. Смята се, че храмът „Св. Петка“ е изграден преди 1417 г. за нейните мощи, които преди това монахиня Евгения (Ефросина – княгиня Милица) пренася от Видин най-напред в манастира „Любостиня“ (1398 г.), а след това и в Белград. В деспотовото време са обновени манастирите: „Винча“, „Сланци“, „Раковица“, „Мислоджин“ и „Грабовац“, изграден е храм „Св. Петка“ в манастира „Фенек“, манастирът „Павловац“, манастирът „Раяновац“.

След смъртта на деспот Стефан Лазаревич († 1427 г.) Белград отново е завладян от унгарците, а деспот Джурадж Бранкович премества столицата в Смедерево. Френският пътеписец Бертрандон де ла Брокиер (1433 г.) записва, че сърбите се намират в „село на един хвърлей със стрела от града“.

Османско робство

Успоредно с османските завоевания сърбите постоянно са под натиск от страна на римокатолиците да приемат уния. В това особено се изявяват францисканецът Йоан Капистрат,[2] Януш Хуняди и др. През 1440 г. Белградският митр. Григорий, поради страх от гонения, е принуден да предаде църковната си ризница за съхранение на добровчаните. През 1456 г., по повод османското нападение над Белград, което е спряно от унгарците, сърбите също участват в отбраната на града. В същата година се споменава голямата църква в Белград, която, за съжаление, в тези смутни времена римокатолиците отнемат от православните. В нея служи известният францисканец Джовани Талякоцо. Същата съдба настига и останалите белградски православни храмове от страна на агресивните монашески ордени на Римокатолическата църква.

Вероятно по това време, т. е. във втората половина на 15 в., до източната стена на белградската крепост е издигнат храм „Рождество на Пресвета Богородица“. При управлението на унгарския крал Матиаш Корвин (1458-1490) ктитор на храма е известното сръбско семейство Якшич. В 1479 г. Белградски митрополит е Йоаникий.

Митр. Теофан (1505-1513) изпраща писмо до руският княз Василий ІІІ Иванович. От него се вижда, че той пребивава в манастира „Успение на Пресвета Богородица“ в Белград и че в манастира се пазят мощите на св. Петка и чудотворната икона на св. Богородица, изписана от св. ев. Лука, както и че предходникът му, Белградският митр. Григорий ІІ, е търсил помощ от руския княз за защита на манастира.

В началото на 16 в. Белградско-Сремски митрополит е св. Максим (1509 (1513?) – 1516 г.), бившият деспот Джордже Бранкович. Той изгражда манастира „Крушедол“. Османците завземат Белград през 1521 г. Тогава много сърби са преселени на Босфора. Със себе си те вземат мощите на св. Петка и имп. Теофано, както и чудотворната икона на св. Богородица от 11 в. В Константинопол са заселени в пределите на града – със задължението да се грижат за градския водопровод. Там имат и своя църква: „Успение на Пресвета Богородица“ – която, за съжаление, поради немарата на турската власт изгаря в 1955 г. Най-вероятно там се губят следите на Белградската чудотворна икона.

След османското завземане на Белград някои храмове са превърнати в джамии, други са разрушени или превърнати в граждански обекти. През 1552 г. в Белград е отпечатано Белградското четириевангелие. Отпечатва го Троян Гундулич, а буквите изработва йером. Макарий от манастира „Мркшина църква“ в Черна гора. През 1544 г. дубровнишкият търговец Лука В. Дмитрович докарва от Италия в Белград двеста богослужебни книги, които са отпечатани със „сръбски букви и на сръбски език“.

При обновяването от патр. Макарий (Соколович) на Печката патриаршия (1557 г.) в Белград съществува само съборната църква, посветена на св. арх. Михаил. В това време (1573 г.) Герлах записва в Белград: „… Тази църквица е прилично просторна, но какво е това една църква тук, след като в града има толкова много християни. Те се трудят да я разширят с поне една стъпка и да я покрият, за което предлагат на турците 25 талера, но онези не искат да допуснат това. Църквицата има три отделения. Първото е най-святото. Тук е честнàта трапеза, а на нея стои потир от дърво и в този потир – медна лъжичка за причастие. Нафората се съхранява на дървена табла… Потирът, заедно с всички останали съсъди, когато няма служба, стои на една масичка наред с честнàта трапеза… На честнàта трапеза се намира Евангелие на славянски език… В притвора има два кръщелни купела от мрамор“.

По времето на Белградско-сремският митрополит св. Максим Бранкович († 1516 г.) седалището на митрополията се намира в манастира „Ново Хопово“ (преди 1513 г.). Герлах съобщава още, че в Белград има четирима свещеници: „… Те нямат никаква заплата освен това, което им подаряват при кръщение, венчание… Поради това свещениците работят различни занаяти, за да се хранят. Този белградски протойерей (по име Лазар) по занаят е бояджия, а се е научил да чете и пише в някой от манастирите…“.

Сърби участват и в Сисакската война[3] (1593-1606). Този път османското отмъщение след загубата на войната е голямо: в Белград на Врачар са изгорени мощите на св. Сава Сръбски (1594 г.). През 1613 г. в Белград идват исусовците (йезуитите), а след тях и францисканците (франевците) през 1626 г.

В 1636 г. в Белград има шестима свещеници: Евта, Стоян, Цвея, Пея, Мият и Новак. През цялото седемнадесето столетие се споменава Белградско-Сремска митрополия и по-специално митр. хаджи Иларион (1644-1676).

След поражението на османците при Виена (1683 г.) и при отстъплението им те плячкосват Белград, а австрийците го завладяват през 1688 г., но през 1690 г. османците го превземат отново. През 1690 г. в Белград е проведен църковно-народен събор – в съгласие с издадената заповед от австрийския имп. Леополд І – да се зачитат сръбските духовни и политически права на територията на Австрийската империя. В началото на 18 в. Сръбската църква се организира добре на север от Дунав и Сава. В 1726 г. Белградският митр. Моисей (Петрович) е избран и за Карловацки митрополит. Като Белградско-Карловацки митрополит той изгражда в Белград митрополитския двор, основава библиотека и започва изграждането на съборен храм. От значителните белградски митрополити по онова време трябва да споменем: Софроний (1749 г.), Викентий (Стефанович; 1753 г.) и Калиник (1759 г.).

След унищожаването на Печката патриаршия (1766 г.) епископ в Белград е Йеремия (1766 г.), а от 1785 г. Дионисий и след това Методий и Леонтий (Ламбрович). В хода на Първото въстание (1804 г.) сърбите превземат Белград от османците към края на 1806 г. В 1810 г. Доситей Обрадович и Иван Югович основават в Белград семинария и Велика школа. На 29 януари 1804 г. в Белград мъченически пострадва за вярата хаджи Рувим (Нешкович) – главата му е отсечена на Калемегдан. Освен него след мъчение пострадват св. дякон Авакум, игумен Паисий и мн. др. В 1804 г. дякон Авакум и игумен Паисий живи са набити на колове (памет на 30 декември). По време на Първото въстание, през 1804 г., въстаниците имат в Топчидер[4] подвижна църква-палатка, където е отслужвана служба за войниците и офицерите. Църквата-палатка е подарък на въстаниците от Карловацкия митр. Стефан (Стратимирович).

След освобождението

След придобиването на свободата, т. е. държавната и църковна автономия, в 1830 г. за първи път съборната църква в Белград се огласява от звън на камбани (5 февруари, на Бяла неделя[5]), което за сърбите и за останалото християнско население на града предизвиква голяма радост. Османските хатишериф и берат за свободата на сърбите в Белград и по-далеч са прочетени пред църквата „Св. Марко“ в Белград на Ташмайдан в деня на св. ап. Андрей Първозвани. Сърбите получават правото да избират свои епископи и митрополита на Белград измежду самите сърби. Това е началото на образуването на национална сръбска йерархия вместо гръцката, която управлява Църквата по сръбските земи след унищожаването на Печката патриаршия. Първият сърбин – Белградски митрополит е Мелентий (Павлович). Значителни личности –митрополити на Белград през 19 в. са: Мелентий (Павлович; 1831-1833 г.), Петър (Йованович; 1833-1859 г.), Михаило (Йованович; 1859-1881; 1889-1898 г.), Теодосий (Мраович; 1883-1889 г.), Инокентий (1898-1905 г.), а след това, през 20 в. – Димитрий (1905-1920; патриарх 1920-1930 г.). Сръбската църква си възвръща автокефалията след Берлинския конгрес и голямото разширение на държавата през 1879 г.,[6] а патриаршията е възобновена веднага след Първата световна война, през 1920 г. Сръбските патриарси са същевременно и Белградско-Карловацки митрополити и имат титлата „архиепископ Печки, митрополит Белградско-Карловацки и патриарх сръбски“. Сръбски патриарси и Белградско-Карловацки митрополити са: Варнава (1930-1937 г.), Гаврило (1938-1950 г.), Викентий (1950-1958 г.), Герман (1958-1990; † 1991 г.), (Павле 1990-).

От територии на Белградската митрополия през 1922 г. е създадена, а по-точно е възобновена, старата Браничевска епископия със седалище в Пожаревац. През 1947 г. от Белградска митрополия са създадени Шумадийска епархия, със седалище в Крагуевац, и Сремска епархия – със седалище в Сремски Карловци, а Белградско-Карловацката архиепископия е създадена през 1931 г. и така се нарича и до днес.

През 19 в. в Белград са изградени нови храмове: През 1876 г. е осветена църквата „Ружица“, която до този момент, т. е. в турско време, е барутарна – магазин за оръжие и муниции. През 1863 г. е осветена църквата „Възнесение Господне“ като гарнизонна църква при Голямата казарма в Белград. В периода 1876-1878 г. руски доброволци донасят със себе си църква-шатра, посветена на св. Александър Невски. През 1842 г. в Земун е завършена църквата „Света Троица“. Домът на сръбската православна община и училището в Земун са изградени през 1909 г. Между двете световни войни в Белград са изградени храм „Възнесение Господне“ в Жарково, църквата „Лазарица“, Покровската църква, днешното здание на църквата „Св. Марко“, църквата „Св. Александър Невски“, както и много други църкви в околностите на Белград.

Белградски епископи

Урсакий (пр. 335 – 371)
Секундиан (371 – неизв.)
Сергий (879)
Исидор (1415-1423)
Йоаникий (1423-1427)
Григорий І (1427-1439)
Неизвестен (1439-1481)
Филотей (1481)
Григорий ІІ (1504)
Теофан (1504-1513)
Максим (1513-1516)
Роман (1516-1532)
Лонгин (1532 – ок. 1548)
Яков (ок. 1548 – ок. 1561)
Лонгин (ок. 1561 – ок. 1580)
Макарий (ок. 1580 – ок. 1597)
Йоаким (ок. 1597 – ок. 1612)
Висарион (ок. 1612 – 1623)
Симеон І (1622-1623)
Теодор (1623-1628)
Авесалом (1628-1644)
Иларион (1644-1662)
Ефрем (1662-1672)
Елефтерий (1672-1678)
Паисий (1678-1682)
Симеон ІІ (1682-1695)
Евтимий (1695-1703)
Михаило (1703-1713)
Моисей (1713-1731)
Викентий (1731-1737)
Арсений ІV (1737-1739)
Неизвестен (1737-1743)
Софроний (1743-1746)
Калиник (1746-1766)
Еремия (1766-1784)
Дионисий (Попович; 1784-1790)
Методий (1790-1801)
Леонтий (Ламбрович; 1801-1813)
Дионисий ІІ (Нишлия; 1813-1815)
Агатангел (1815-1826)
Кирил (1826-1827)
Антим (1827-1831)

Национална йерархия

Мелентий (Павлович; 1831-1833)
Петър (Йованович; 1833-1859)
Михаило (Йованович; 1859-1881, 1889)
Теодосий (Мраович; 1883-1889)
Инокентий (Павлович; 1898-1905)
Димитрий (Павлович; 1905-1920)

Патриарси-архиепископи-митрополити

Димитрий (Павлович; 1920-1930)
Варнава (Росич; 1930-1937)
Гаврило (Дожич; 1938-1950)
Викентий (Проданов; 1950-1958)
Герман (Джорич; 1958-1990, † 1991 г.)
Павле (Стойчевич; 1990-2009)

Ириней (2010-)[7]

Заключение

В Белград и околностите, т. е. в Белградско-Карловацката архиепископия в момента [2002 г.] има около 70 храма и параклиси. В процес на изграждане са около 20 храма и параклиси (селата Мириево, Болеч, Котеж, Ресник, Рушан, Калугерица, Яйнци, Вишнячка баня, Баница, Нови Белград). Все още в Белград не достигат храмове и свещеници. Ако в Белград има около 280 училища, то би трябвало най-малко да има и толкова храмове и свещеници. В момента в Белград има 161 свещеника, от които 24 са пенсионери, 4 монаси, 22 монахини и 21 дякона.

Белград има своите светци: Най-старите християнски мъченици за вярата, които пострадват в римския Сингидунум в началото на 4 в., по времето на имп. Лициний, са св. мъченици Ермил и Стратоник, а в ново време, в 1814 г. пострадват св. дякон Авакум и игумен Паисий. Те пострадват в околността на днешния театър в Белград. Защитници на Белград са св. Богородица и св. Петка Параскева.

Избрана литература:

Вујовић, Б. Српске цркве и манастири Београда, каталог изложбе, Београд 1995.
Грујић, Р. Азбучник Српске православне Цркве, Београд 1993.
Енциклопедија православља, књига прва А-З, Београд 2002.
Јовановић, М. Српско црквено градитељство и сликарство новијег доба, Београд-Крагујевац 1987.
Калић-Мијушковић, Ј. Београд у средњем веку, Београд 1967.
Милеуснић, С. Водич кроз манастире у Србији, Београд 1995.
Поповић, Р. „Београдски мученици Ермил и Стратоник“ – Богословље, 1-2, 1991, с. 69-80.
Сава, еп. Српски јерарси, Београд 1996.
Црква 1996 – календар Српске православне Патријаршије.

Popovic, R. Serbian Church in History, Beograd 2002.
Sava, Bish. The administrative units of the Serbian Orthodox Church. Serbian Orthodox Church – Its Past and Present, Belgrade 1965, p. 4-43.

Превод: прот. Петър Петров

* Поповић, Р. „Београдска митрополија. Кратак историјиски преглед“ – В: Српска црква у историји, Београд 2007, с. 325-339.
За първи път текстът е публикуван като: „Београдска митрополија – кратка историја“ – В: Православље, 15 май 2003 г. (бел. прев.).