Есхатологията: краят на времето или освобождение от времето
Когато Църквата говори за „последните“ събития, тя показва своята вяра-доверие и надежда в Христос. Тя говори не за това, което знае като следствие от историческия опит, а за това, в което уповава.
Църковният факт – това още не е религия в историята на човека, нито пък е най-добрата от всички религии. Религиите дават кодифицирани „убеждения“ за задгробния живот и за края на света. Религиите – това са естествено пораждащи се процеси, инстинктивни необходимости, от които човек се нуждае, за да има метафизическа увереност; това са необходимости най-вече за една психологическа увереност, че човешкото „аз“ „ще се спаси“, т. е. ще продължи съществуванието си вечно; че „аз“-ът ще бъде без-крайно щастлив.
Църквата обаче е установление от друг порядък. Тя благовести свободата на човека от необходимостите, които му налага неговата тварна и смъртна природа, т. е. възвестява свободата от времето, мястото, тлението и смъртта, свободата от инстинктивната необходимост на човека от религия. В Църквата „биват побеждавани ограниченията на природата“.[1] Побеждават се и „мислените идоли“, интелектуалните и психологически лъжеучения и религии по отношение на „последните събития“.
Вероятно за да се разбере истината на Църквата, постоянно трябва да се има пред вид фактът, че Църквата е нещо различно от религията. Нито за миг не бива да забравяме мъдрото изречение, че в самолет, попадащ в зона на силна турбулентност, не може да се открие нито един безбожник. Всички са религиозни по силата на своята инстинктивна необходимост, по биологическата си детерминираност.
Църквата всъщност не знае нищо за последните дни. Тя обаче поверява себе си на Божията любов и се надява. Това доверие е един друг вид познание – не психологическо или „мистическо“, а знание, което възниква от отношения и което ние, хората, вкусваме всеки път, когато сме наистина влюбени. Такова знание носи евангелското слово и затова църковният език не се подчинява на езика на науката, на нашия делничен език, пределите на който са всъщност пределите на нашия свят (Витгенщайн). Благовестието на Църквата се въплъщава в нашия език, но не се вмества в неговите понятия, не се изчерпва със значенията на нашата мирска емпирика. Църквата благовести това, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало“ (1 Кор. 2:9). Тя се позовава на „неизказани думи, които човек не може да изговори“ (2 Кор. 12:4).
Затова езикът на Църквата може да се слуша, но да се възприема поразному, като че ли става дума за език на една друга религия. Може да се пее заедно с Църквата „смертию смерт поправ“[2] и в същото време да се мисли, че човек е способен да победи смъртта със своите лични добродетели, със своите заслужаващи награда религиозни достижения. С други думи, може да стане това, което се е случило с книжниците и фарисеите – във висша степен религиозни хора по времето на Христос. Пред тях се е намирал въплътеният Син на Отца, Словото на изначалната причина, облечено с материална и ограничена плът (колкото материално и ограничено е и Неговото евангелие). И те, не подозирайки към какво откровение води това материално лично присъствие, вярвали (с достохвална религиозна вяра), че „Той не изгонва бесовете, освен чрез Веелзевула, бесовския княз“ (Мат. 12:24).
Опитът на участниците в църковното събитие поставя апофатизма като условие за подход към разбиране на смисъла на евангелския език – тъкмо това е апофатическата версия на значението. Ще напомня семантическото определение на апофатизма. Това е невъзможност да изчерпиш истината в нейната формулировка – между разбирането на формулировката и знанието за истината съществува разстояние, което може да се преодолее единствено емпирически. Не можем да формулираме дори една дума за есхатологическото упование на Църквата без радикалния апофатизъм на църковния език. Ако отхвърлим апофатическата изразност и поискаме да бъдем честни и последователни с помощта на езика на общочовешкия опит, то трябва да направим сериозен компромис със скромния агностицизъм. Ние нищо не знаем за онова, което ще бъде след смъртта. Знаем с емпирическа достоверност това, в което уверява св. Анастасий Синаит – че природата на човека е тварна и затова неотменимо смъртна и че със смъртта всяка душевно-телесна човешка природа приключва; тя прекратява всички душевно-мислени негови функции – самосъзнание, мисъл, съждение, памет, въображение, желание, и човек вече не може да действа посредством частите на своето тяло. Той не може да говори, да си спомня, да различава, да желае, да смята себе си за някого, да помни и да определя (Наставления 89 – PG 89, 36).
Съвременните хора, всички ние, живеещите в условията на живот, диктувани ни от господстващата в наши дни култура, сме се научили да мислим така, както изискват обичаите и рефлексите (културата) на нашия делничен живот – ние имаме общ начин на мислене. Умеем да се аргументираме с данни от естествената действителност, в която обитаваме. Благодарение на математическата (статистическата) разработка на нашите доказателства можем в някои случаи – не винаги обаче – да предвидим нещо, което ще се случи в бъдещето (например слънчево затъмнение или промяна на времето). Разбира се, през изминалия век и на полето на чисто „позитивните“ науки, родени от нашата култура, се появява вид инверсия, която е пряко противоположна на нашите доказателствени методи. Ние сме способни да предвидим на основата на статистическата разработка настоящите ни потвърждения, но можем и обратното – да достигнем до актуално твърдение, като изучаваме ясно прозиращата (функционално потвърдена) крайна цел на системата, която изучаваме. Пример за такава инверсия на доказателствения метод е така нареченото човешко начало (човешки принцип), методологически принцип в рамките на квантовата физика.
Човекът съществува, говори „човешкият принцип“. Следователно от неизвестните все още фактори на творението и на функционирането на света най-вероятните от научна гледна точка са тези, които правят възможни условията на появата на живот и на разумния живот на земята. Осмелявам се да твърдя, че съответно на това църковният опит твърди следното: на света съществува красота, която е качество на начина на съществуване, а качеството предполага наличието на приемащ и оценяващ този образ, т. е. човека. Красотата е повод и възможност да се създаде отношение между човека и света – това е призив за връзка с красотата. „Доколкото Той всичко призовава към Себе си, то и се именува красота“ (Дионисий Ареопагит, За божествените имена 4 – PG 3, 701CD). Ако вселенската реалност съществува само под формата на красота и красотата съществува като провокираща връзка на човека със света, тогава тази връзка е функционално потвърдена цел на вселената и следователно вселената може и да е преходна, но човекът като условие-фактор на тази цел на вселената – не.
Ние говорим за връзка, а връзката означава познание на емпиричната непосредственост на връзката, т. е. на откровението. Длъжен съм да познавам твореца по неговото творение, живописеца – по живописта, композитора – по музиката. Длъжен съм активно да срещам личната другост на твореца и разбираемо е, че тази връзка-среща не се постига чрез изнудване, а единствено се придобива, тя е факт само на свободата. Нито едно учение не може да ме научи на знанието, което ми дарува тази връзка. Длъжен съм да усетя чрез красотата на света личната другост на твореца-Слово като любящ безумния човек. Това откровение се придобива, то не може да се натрапи. То се придобива не като опит посредством постигане на някакво учение, а като опит чрез перипетиите на връзката. Тази връзка е винаги перипетия на свободата и често е трагична перипетия, доколкото с естествената красота се преплита естественото зло (страх, тревога, болка, заплаха) като паралелен фактор на светското битие. То от своя страна е именно попрището за осъществяване на свободата на човека.
Длъжен съм също да усещам историческото присъствие на въплътилата се Любов Божия към човека, присъствието на Жениха Христос, чрез любовната връзка със свидетелите на Неговото присъствие. Това е емпирическо познание, а не информация или техническо познание. Тази връзка функционира като себеотдаване и себепринасяне, т. е. като вяра, съставляваща факт и орган на общението на битието – Църквата. Моето участие в църковния факт се състои в емпиричното познание за края или целта на моето битие, в предвкусване на пълнотата на връзката. Църквата благовести тази пълнота като надежда и цел на последните събития: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, … за да бъдат в пълно единство“ (Иоан 17:21-23). Повече от това емпирично познание, което ни дава Църквата в подвига на връзката, в любовта, на нас не ни е нужно. Не ни интересува дали нашето „аз“ ще е вечно. Достатъчно ни е, че съществува Този, Когото обичаме. „Защото никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си, но живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме; следователно, живеем ли, или умираме – Господни сме“ (Рим 14:7-8).
Рискувам да дръзна да кажа, че това, за което св. ап. Павел свидетелства, е драматично изказано от един „атеист“ на нашето време като въжделение (любов). Жан-Пол Сартр пише: „Нека Той ме накаже сто, хиляда пъти, достатъчно е, че Той съществува!“. Това жадуване на Сартр може да стане мерило за разбирането на надеждата на последните дни като за едно изпълнено с ерос очакване.
„Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (2 Петр. 3:13). Логиката на нашето чакане отново става логика на връзката, на отношението, не логика на видовете естествено (научно) наблюдение. Очакваме, че в края на краищата ще се спаси всяко, дори и най-малкото проявление на любовта Божия, от красотата на незначителното полско цвете до главозамайващата хармония на движението на галактиката, от удивителната красота на стойката на леопарда до светлината в очите на детето или същата тази светлина, която грейва на усмивката на майката.
Очакваме, че като резултат от Словото Божие, от творческите действия на Бога, ще се спаси красотата и премъдростта на небесата и земята. „Защото Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви“. Да се спасят всички означава да станат свободни от необходимостта, която управлява тварното – от тлението, страха, болката, смъртта. Това значи да се спасят като нетленната плът на Сина, седнала отдясно на Отца. Да се спасят означава и времето вече да не е приемство на предходното и безпредел на последващото, по тази причина предизвикващо единствено паника. Но да се спаси времето като свобода от всякакво предопределение, като динамика на удивлението „от слава в слава“, в усещането на връзката „лице в лице“ с Жениха и с нашата Любов – Христос.
За начина на мислене на нашия съвременен език и наука, а и за нас самите с характерното ни маловерие, това есхатологическо очакване е „празна дума“ (Лука 24:11), сантиментална фраза, „демонстрация на психологическите ни желания“. Въпреки това в Църквата ние продължаваме да пеем: „Моето начало и моята природа са Твоите творчески заповеди“. Това наше литургично песнопение е различна онтология, откровение на различен начин на битие. Това не е материалната наша природа, казваме, която за нас е ипостас (действително битие). Това е зов, с който към нас се обръща Бог и който ни извиква в битие от небитие. Ние съществуваме като ипостасен отговор на Божия зов да осъществим битието като връзка с Него.
Дори с потвърждението на нашите науки днес наивността, с която отъждествяваме човешкото битие с биологическата и психологическата индивидуалност, се оказва лекомислено заблуждение. „Разумният субект се ражда на мястото на Другия“, утвърждават нашите науки. Нашето битие се определя само като относителност, желанието за живот – като връзка.
В Църквата не знаем нищо за последните (есхатологичните) факти. И това невeдение е „превише всякого знания“.
Превод: Светослав Риболов
* Текст на доклад, изнесен на конференцията „Эсхатологическое учение Церкви“ (Москва, 14-17 ноември 2005 г.), организирана от Московската патриаршия под егидата на Московския и на цяла Русия патриарх Алексий II (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 3 (60), 2011, с. 104-108 (бел. ред.).