Какво означава да тълкуваме Писанието „според отците“?

Понеделник, 21 Октомври 2019 Написана от Андрей Десницки

Andrey DesnitskyНие постоянно повтаряме, че Писанието трябва да се тълкува така, както това са правили отците на Църквата, т. е. съгласно Св. Предание. Преданието – това е на първо място опитът от прочита на Писанието от великите християни от отминалите столетия, опитът от самия техен живот според Писанието. То е безценно и незаменимо и да минем без него на нас просто няма да ни се получи. Това, което можем да направим, е само да заменим един авторитет с друг – например, св. Йоан Златоуст с Жан Калвин, както са сторили реформаторите.

Понякога обаче православните разсъждават така, сякаш че в книгите на отците на Църквата се съдържат напълно еднообразни отговори на всеки що-годе значим въпрос. „Св. отци учат…“ – ако човек започне с такова обобщение, думите му дори само заради това ще изглеждат вече подозрителни. Необходимо е да се уточни: кои конкретно светци учат за това или онова, точно ли този човек е разбрал казаното от тях и не съществува ли по съответния въпрос и някакво друго мнение, сред други от светците. Обикновено това в действителност просто означава: „Ето тук неотдавна един свещеник ми каза…“ или „в една брошура прочетох…“.

По отношение на подобен подход игумен Пьотр (Мешчеринов) говори по следния начин: „… лъжовно е разбирането на Преданието в смисъл, че то регламентира всяка дреболия и, в замяна на свободата ни, ни дава гаранция за спасение. Това е една опасна и разпространена съблазън – да се разбира така Преданието на Църквата“. По важните въпроси обаче – например, за онова, което се отнася до тълкуването на сложните места от Библията, – отците би трябвало да говорят едно и също? Нерядко православните така и предполагат, и добавят: и ние, в съответствие с Правило 19 на Шестия вселенски събор, сме длъжни изцяло да следваме техните тълкувания. Преди обаче да се съгласяваме или да спорим по този въпрос, заслужава си да прочетем текста на това правило:

„Предстоятелите на църкви са длъжни във всички дни, а най-вече в неделните, да поучават целия клир и народ в началата на благочестието, като избират от божественото Писание мисли и разсъждения за истината и в това се държат в рамките на установените вече граници и предания на богоносните отци; и ако ще тълкуват словото на Писанието, да го изясняват не по друг начин, освен както са го изложили светилата и учителите на Църквата в своите писания, и от тях да се уверяват повече, отколкото от това да съставят собствени слова, за да не би – при недостиг на умения – да се отклонят от подобаващото. Защото чрез учението на гореспоменатите отци, като получават познания за доброто и достойното за избиране, както и за неполезното и достойно за отвращение, хората ще изправят живота си към по-добро и няма да страдат от незнание, но – като внимават в учението – ще подбуждат себе си към отбягване на злото и, под страха от заплашващите ги наказания, ще работят върху своето спасение“.

Както виждаме, тук става дума за нещо много конкретно: свещениците са длъжни да проповядват в храмовете и при това да говорят на народа за Писанието, при което да не измислят нищо „от себе си“. Дори обаче и да изтълкуваме правилото в разширителен смисъл и да сметнем, че то се отнася до всекиго от нас – от него няма да произтича нито забрана за самостоятелен анализ на текста, нито предписание ние да се ограничаваме до повтаряне или преразказване на онова, което вече е било казано от отците (въпреки че нерядко тълкуват правилото точно по този начин), най-малкото поради това, че далече не всички въпроси са били разгледани от отците, както и че далеч не на всички въпроси те са отговаряли еднакво.

Накрая, това правило абсолютно справедливо поставя тълкуването на Писанието в зависимост от целта, контекста и аудиторията: тук става дума за проповедта в храма и, съответно, на първо място излизат духовното и нравствено тълкувание. И действително, в Църквата няма и не може да има никаква друга нравственост, никаква друга вяра, освен приетите от отците. Нима обаче това означава още и забрана на научните изследвания на библейския текст или на художественото творчество на библейски теми? Според мен ни най-малко не означава това.

Особено си заслужава тук да поговорим върху науката. Днес съществуват научни дисциплини, които не ги е имало нито преди сто и петдесет, нито дори преди петдесет само години (например, библейската археология или текстологията). Днес на нас са ни достъпни материали, за съществуването на които по онова време не са се и досещали (например, клинописните таблици от Вавилон и Угарит). Те едва ли ще добавят нещо към духовното и нравственото тълкуване на библейските текстове, нито ще изменят из основи църковната проповед, но ще помогнат щото много от онова, което е в Библията, да се разбере по-точно и по-цялостно. Ако всичко това беше съществувало във времената на отците, то най-вероятно щеше да бъде въведено в оборот от тях, тъй като св. отци са се ползвали достатъчно свободно от достиженията на нехристиянската култура на своето време. Богословският език на отците (ипостас, същност и т. н.) – нали всичко това е език на гръцката философия, която е била езическа по своя произход, и по никакъв начин не е език на библейското Откровение. И ако днес ние се ограничим до едното повтаряне на казаното отците, затваряйки очите си за тези нови материали, това, което ще направим, е по-скоро да разрушим традицията на отците.

С други думи, правилото не установява единен образец за всички времена и всеки житейски епизод, а по-скоро задава вектора, който трябва да следва църковният човек в своето отношение към Писанието, и изисква от него да остава вътре в установените от отците предели по догматическите и нравствените въпроси. Вътре в тези предели обаче е възможна и немалка свобода в това, което се отнася до частностите.

И какво всъщност ни казват отците? Ако искаме да разберем как те тълкуват този или онзи откъс от Библията, ние можем да свалим от лавицата необходимата ни книга (например, събраните съчинения на св. Йоан Златоуст) и по указателя да намерим тълкуванието на съответното място. Изглежда толкова просто… Какво правим обаче, ако не намерим тълкувание? А дори и тълкувание да се намери, можем ли да сме сигурни, че това действително е мнението на всички отци, а не само на един от тях, пък бил той и най-авторитетният?

При патролозите – специалистите по светоотеческата писменост – има един такъв термин: consensus patrum, т. е. „съгласие на отците“. Един от западните светци от първите столетия – Викентий Лерински, е отнасял към Преданието на Църквата само онова, което се е признавало „винаги, навсякъде и от всички“. На първо място обаче трудно е да се провери действително ли някое тълкувание се е признавало винаги и от всички или сме пропуснали някого. Главното възражение против този принцип обаче е повдигнал руският богослов Владимир Н. Лоски, който пише: „Още Св. Писание на Новия Завет е вън от това правило, тъй като то не е било нито „винаги“, нито „навсякъде“, нито „от всички прието“ до окончателното установяване на канона на Св. Писание… Достатъчно е да си спомним само за това, че терминът единосъщен изобщо не е бил „традиционен“ – с не много изключения той не е бил употребяван никога, никъде и от никого, освен от валентинианстващите гностици и от еретика Павел Самосатски. И именно този термин Църквата е превърнала в „сребро разтопено, в земята изпитано, седемкратно очистено“ в огъня на Светия Дух и в свободното съзнание на онези, които съдят чрез Преданието, без да се съблазняват от нито една привична формула“.

Ще рече, че сам по себе си терминът все още нищо не определя – него са могли да го ползват и еретиците, а прославени светци са могли и да не го ползват. Действително, дори след включването на този термин в новия Символ на вярата (с което е била отсечена арианската ерес), св. Кирил Йерусалимски, например, не го е употребявал, но от никого не е бил заподозрян поради това в арианство. Нали работата не се състои в словесните формулировки, нали тяхното повтаряне само по себе си не ни гарантира нищо.

Разбира се, при отците могат да бъдат открити много противоречия по частните въпроси. Достатъчно е само да си припомним, че Александрийската школа е тълкувала Библията главно по алегоричен начин, докато Антиохийската школа е предпочитала историческите тълкувания, и представителите на тези две школи нерядко са спорили помежду си. Преданието включва и едното, и другото, и оставя място за различаващи се едно от друго тълкувания.

По този въпрос митр. Иларион (Алфеев) говори така: „Една и съща истина може да бъде изразена различно от различни отци, в различни епохи, на различни езици и в различни контексти. Освен това, една и съща истина може да има няколко аспекта, като всеки от тези аспекти може да бъде или изострен, подчертан, развит, или – обратно – да остане в сянка. Истината е многостранна, многообразна, диалектична… И когато при някого от отците ние срещаме мисъл, противоречаща на учението на други от отците, не трябва да бързаме да се отказваме от нея като от „частно богословско мнение“, което е извън „съгласието на отците“. Не трябва също така и да се опитваме, въпреки данните на текстологичната критика, да доказваме, че текстовете на този св. отец, които съдържат съответното мнение, са фалшифицирани или че са били изопачени от еретици“.

В какво се състои обаче при това положение съгласието на отците? Един по-млад от апостолите техен съвременник, например, св. Игнатий Антиохийски (Богоносец) е възразявал срещу изискванията да доказва правотата на християнството с цитати от Ветхия Завет като по-древна част от Библията: „Но за мене законите са Иисус Христос, неприкосновените закони – Неговият кръст и смъртта, и възкресението Му, и вярата в Него… Той е врата на Отец, през която влизат Авраам и Исаак, и Иаков, и пророците, и апостолите, и Църквата“.[1] Именно това отношение е характерно за християнските богослови като цяло: Ветхият Завет се разбира през призмата на Новия, но това е, както виждаме, именно общо отношение, а не стандартен отговор на целия набор от въпроси.

Друг пример привежда отново игумен Пьотр (Мешчеринов): никой от отците не ни е оставил указания през коя година да очакваме края на света, „… но затова пък всички в съгласие са писали върху това как да приготвяме душите си за Царството Божие“. И тъй като душите са различни, то и съветите могат да не бъдат еднакви. Новите обстоятелства и времена могат да поискат до известна степен различни отговори – при условие, че насоката на търсенето ще бъде все същата тази светоотеческа.

Впрочем, така или иначе има и винаги ще има хора, за които приемливи ще бъдат само тези тълкувания, които се срещат при отците, а всеки самостоятелен анализ на библейския текст ще бъде за тях по определение подозрителен. Е, какво, тях никой не ги заставя да се занимават с научни изследвания или да се замислят над призивите на двадесет и първото столетие. И те обаче не следва да анатемосват онези, които желаят да вършат това. Във всеки случай такова право не им дават именно отците на Църквата.

6 юли 2010 г.

Превод: Борис Маринов

* Десницкий, А. „Что значит толковать Писание по отцам?“ – В: Библиотека „Халкидон“ (бел. прев.).

[1] Послание до филаделфийци, 8, 2; 9, 1 – цит. по превода на Светослав Риболов в: Светоотеческо наследство. Изборник, С.: „Омофор“ 2001, с. 42 (бел. прев.).