Християнството и социалният въпрос

Петък, 27 Септември 2019 Написана от Прот. Николай Афанасиев

N AfanasievАко все още съществува въпрос, който действително вълнува съвременния човек, това е социалният въпрос. Не че останалите въпроси – религиозните, моралните, научните – не го интересуват, но всички те минават покрай него, без да го докоснат в дълбочина. Те са само своеобразен спорт или хигиена на ума. Докато социалният въпрос е въпрос на живот, засягащ цялото съществуване на съвременния човек. Като че ли от решаването му зависи не само съдбата на съвременния човек, но и съдбата на редица предишни поколения, съдбата на цялата съвременна култура. Всеки народ по свой начин се интересува от различни въпроси, но няма нито един народ, за който социалният въпрос да не заема съвсем особено, изключително място. Неслучайно безумният експеримент, който безумни хора извършват в Русия, така остро вълнува и обсебва вниманието на съвременния човек. Това е най-радикалният, най-смелият опит за решаване на социалния въпрос, опит за окончателно устройване на човешкия живот. Заради този опит някои си мислят, че на болшевиките може да им се прости много от стореното.

Наивно е да се предполага, че те не знаят за всички ужаси на болшевизма – те просто ги пренебрегват като косвени жертви по време на война, като неизбежни грешки при преследване на велика цел. Ето защо социалният въпрос в наши дни най-малко от всичко е въпрос за социалните бедствия. Разбира се, когато социалното зло достига някакъв предел, то става непоносимо. Социалното зло и социалната несправедливост са неизбежни и вечни спътници на човешката история, но никога досега те не са достигали – в някои части на света – такива размери. Никога досега всекидневно не са умирали от глад десетки и стотици хора, редом с неизброими запаси от всякакво богатство.

Ала работата не е само в това. Кой в големите градове е виждал умиращи от глад хора? А вестникарските съобщения за това, прочетени набързо между всевъзможни сведения за кинозвезди, едва ли са способни да развълнуват сърцата и умовете. Ако претеглим количеството социално зло, то нашата епоха едва ли би се оказала чак толкова изключителна. При това, ако предположим, че това зло е намалено или сведено до минимум, то социалният въпрос въпреки това би стоял толкова остро, колкото и сега. Социалната революция в Русия я извършиха не тези, които умираха от глад, просто защото такива нямаше много в Русия. Най-горещите поддръжници на крайните социални учения са хора не напълно социално обезправени. Трябва да сме справедливи и да признаем, че работническата класа в наши дни не стои на дъното на социалната стълбица. Положението ѝ е значително по-добро в сравнение с предишната епоха и не е по-зле от положението на така наречената дребна буржоазия. При това именно работническата класа навсякъде се явява най-взривоопасният материал за социалната революция.

От друга страна, нито една социална революция не би успяла, ако не получаваше поддръжка от други класи, много по-добре обезпечени, и дори от много едри представители на буржоазията и капитализма. Въпреки всички кризи капитализмът не е толкова слаб, колкото е прието да се мисли. Той винаги би могъл да си купи преторианска гвардия за своя защита. Работата е там, че той никога няма да постъпи така. Както в близкото минало, така и в настоящия момент социалната революция е възможна само при поддръжката на представители на капиталистическия строй.

Ако социалният проблем не зависи изцяло от степента на социалното зло, необходимо е да потърсим друг източник на неговата власт над съвременното човечество. От епохата на хуманизма в човека се пробужда страстно желание да осъществява създадения от него самия идеал на обществен живот. Това е религиозната жажда на новата религия на човечеството – хуманизма. С нарастването на значението на личността, с усилването на вярата на човека в самия себе си, с развитието на техниката и по-голямата власт на човека над природата тази жажда само се усилва.

В наши дни напрегнатите социални очаквания достигнаха крайни предели. Удари страшният 12-и час, когато идеалите, поддържани в човека от векове, поискаха своето осъществяване. Съвременният човек почувства, че повече не може така да живее. Страшното предчувствие за надигаща се социална катастрофа обхвана всички. Трябва наистина да си глух, за да не чуеш тътена и страшните подземни удари. Трябва да си сляп, за да не виждаш какво се случва върху една шеста от земното кълбо – в Русия.

Може ли православието да остава равнодушно към социалния въпрос? Ако не може, какво трябва да е отношението му не само към социалния въпрос, но и към всичко случващо се сега в света, към всички тези опити и търсения на съвременния човек да осъществи своя идеал за социална справедливост? Изглежда, че относно първия въпрос в наши дни няма никакви съмнения. В страшния час на човешката история Църквата е призвана да каже своята дума. Църквата не може да изостави своите чеда в борбата им за правда в „царството на този свят“. Но каква е тази дума?

Има едно много разпространено, струва ми се, историческо недоразумение. Историческата Църква е обвинявана, че игнорира социалните въпроси, че твърде малко се занимава със земните дела, а чрез монашеско-аскетичното си направление направо отрича целия земен живот. Тя сякаш казвала: „Колкото по-лошо, толкова по-добре за спасението на човешката душа“. Най-многото, което е правила Църквата, е да се занимава с благотворителност. Църквата не намирала за необходимо или нямала смелостта да надигне глас срещу социалното зло и социалната несправедливост. С тези обвинения е свързано и друго, по-дълбоко, основно твърдение, че християнството не е развило учение за обществото. След Откровението за Бога и за човека не последвало учение за обществото. В тази връзка доста често се появява учението за Третия завет, който трябва да разкрие учението за обществото. В една или друга степен, ясно или прикрито, учението за Третия завет често е предпоставка за християнските решения на социалния въпрос. Причината за това е убеждението, че при наличното догматично учение на Църквата тя не е в състояние да реши социалния въпрос, да отговори на насъщните потребности на съвременното човечество.

При това, ако изобщо можем да говорим за грешки на историческата Църква, то една от основните ѝ грешки е именно в нейното твърде тясно обвързване със съществуващите форми на социален живот. Църквата не само не оставала равнодушна към тези форми, но дори ги освещавала, по-точно една от тях, и дори почти я догматизирала. Всяка политическа форма е свързана с определено социално учение. Когато Църквата изработила учение за свещената власт, с този факт била приета, ако не една форма на социалния живот, то във всеки случай такава форма, която произлизала и била установена от тази власт. Църквата, разбира се, не можела да не вижда недостатъците и неправдата, но тя ги приписвала не на самата форма, а на грешките на хората, които я осъществявали. Църквата си запазила правото да изобличава тези хора, както и – наистина много рядко – смятала за свое право да изобличава дори носителите на свещената власт – византийските императори. Когато през 14 век Константинополският патриарх поучавал все още неопитните московски князе, че „не може християнин да има църква, а да няма цар“ – наистина, според този патриарх става дума за византийски цар, но това е било само въпрос на време, – с това изказване задълго било отровено православното съзнание. Висшата руска йерархия не запазила дори минималното си право да изобличава носителите на власт, а предварително оправдавала всичко, произлизащо от тази власт, и всички врагове на властта били обявявани за врагове на Църквата.

Прекратяването на съюза на Църквата с държавата трябвало да се превърне и в откъсването ѝ от определена социална форма. Означава ли това, че Църквата е длъжна отново да встъпи в нов съюз с новата власт, да приеме и да освети новата форма на социален живот, или, оставайки без съюз със старата власт, която на практика не съществува, да продължава да утвърждава стария социален ред, формиран от тази власт? Този въпрос може да бъде поставен в още по-обща форма: трябва ли изобщо Църквата да се свързва с каквато и да било социална форма и социално учение? Струва ми се, че това е една от съблазните на съвременната православна мисъл, която се проявява в малко по-друга форма: Църквата трябва да изработи свой социален идеал и свое социално учение, което да осъществява. Така ли е, или по-точно в каква степен това изискване, предявявано към Църквата, е правилно? Ако възприемем това изискване напълно буквално, ще стигнем до другото недоразумение, че Църквата изобщо не е имала никакво свое социално учение и се нуждае от ново откровение за обществото. Ако християнството след 4 век приема социалния строй на Римската империя, а в руското православие – на руската монархия, с това сякаш се потвърждава, че то действително не е имало свое учение.

Само че историческата Църква започва своето съществуване не от 4 век. Аз не искам да призовавам към „забранените“ за православието първи три века от живота на Християнската църква. Но ако изобщо се прави историческа справка, защо да не се провери как е било по времето, когато Църквата не само не е влизала в съюз с държавата, но е водила с нея тежка и упорита борба. Било ли е възможно Църквата в продължение на три века, макар и откъсната от държавата, да съществува съвсем без социално учение? Отговорът се налага от само себе си. Християнството никога не е било и няма да бъде религия на отделни хора, частно дело на един човек. Ако се обърнем към литературата на това време, най-вече каноничната – така наречената псевдоапостолска писменост – то ще открием едно формирано учение за християнските общини, живеещи отделно от целия гръко-римски езически свят. Църквата създава своя собствена среда, създава действително нови хора, създава съвършено особени условия за живот – социален, икономически, морален.

Ако на това възразят, че тези общини са били църковни общности и следователно учението за тяхното устройство и организация е било учение за Църквата в неговата канонична област, а не учение за човешкото общество изобщо, в това възражение се съдържа и отговор на въпроса за социалното учение на християнството в първия и последващите векове. Именно учението за Църквата е и социалното учение на Църквата. Църквата е богочовешки, а следователно и обществен организъм. Единственото учение за обществото, което може и трябва да има християнството, е учението за Църквата. Християнският социален идеал е идеал църковен. С това е живяло християнството през първите три века, без да има потребност да заимства съществуващите по онова време социални форми на римската държава или пък някакви социални идеали на времето, например Държавата на Платон. Християнството е правило това, което е било забравено впоследствие и е забравено до наши дни: създавало е свой социален живот въз основа на своя идеал и го е създавало не извън себе си, а вътре в себе си. Вътре в стария, но все още пълен с живот, блясък и слава гръко-римски свят възниква един друг свят, толкова странен и толкова чужд на предишния. Борбата на християнството с Pax Romana не е била само противоборство на две култури – античната и новата, която e носело християнството, а е била противоборство на два свята – природно-емпиричния и благодатния, на Църквата и на света.

От 4 век насетне вече почти са забравени най-трагичните думи, произнасяни някога на света и които болезнено ясно проумява християнството от първите векове: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ“ (Мат. 10:34-35). Човек не би могъл дълго да понесе този пределен, стигащ до ужас трагизъм, когато живият човешки организъм бива разсичан от меч, отсичащ всичко най-скъпо, най-любимо – семейството, обществото, държавата. „Тогава двама ще бъдат на нива: единия взимат, другия оставят; две жени, мелещи на мелница: едната взимат, а другата оставят“ (Мат. 24:40-41). Във Византия на тези думи отговорили, че държавата е Църквата, а на Запад – че Църквата е държавата. Но и там, и тук са стигнали до едно – смесването на държавата с Църквата, на емпиричния природен ред с благодатта. Най-страшното е, че това смесване е било смесване на истината с лъжата. Действително

Не беше туй небесен жител
божествения ѝ хранител:
венец от бляскави лучи
върху глава му не личи.
Не беше туй Духа ужасен,
порочний мъченик проклет –
той беше същ кат вечер ясен:
ни ден, ни нощ, ни мрак, ни свет!…

[1]

Чак досега християнското съзнание е в плен на това смесване, до наши дни то пребивава в него.

Живеем във времето, когато тази съблазън започва да изчезва. Но колко странно, тя изчезва не по наша воля, не по волята на християните, а по желание на враговете на християнството или на хора, равнодушни към него. Ако по-рано светът се е обявявал за християнски, сега той открито декларира своята непричастност към християнството или дори враждебността си към него. Ако преди е било възможно да смесваш Византийската империя или руската монархия с Църквата, сега едва ли някой ще я смесва със СССР. Отново, както и в първите векове, мечът на Христос разсече света на две.

Въпреки че ни отнеха тази явна съблазън, остана една друга, прикрита и поради това по-опасна. В своите най-дълбоки основания емпиричното битие бива смесвано с благодатното битие. Върху емпиричния обществен организъм пренасят предикатите на благодатния организъм. В това отношение особено показателна е книгата на Семьон Франк Духовните основи на обществото. Въпреки че Франк няколко пъти споменава за първородния грях и неговите последствия, той сякаш постоянно забравя за това при изграждането на учението си за обществото. В резултат от това е неясно за какви духовни основи и на кое общество говори Франк: обществото от хора, пребиваващи под властта на първородния грях, или на вече освободилите се от него. Тази неяснота позволява на Франк да прилага християнското учение за благодатния организъм към емпиричните обществени съюзи, започвайки от държавата. Повече от когато и да било в наши дни е необходимо да се прокара строга граница между Църквата и света, да се признае тази двойственост и от нея да се изхожда. Дуализмът на Църквата и света не е създаден от християнството. Църквата винаги е приемала света, но светът с голямо усилие приема Църквата. Защо християнството заради единението със света трябва да жертва Църквата, защо светът не желае да пожертва себе си заради истината и заради своето спасение?

Струва ми се, че вече можем изложим следното твърдение: православието има свое учение за обществото, което се съдържа в учението за Църквата, но това учение православието може да прилага само вътре в себе си, създавайки и съзиждайки църковния живот.

Иска ми се предварително да се оправдая от обвиненията в максимализъм или утопизъм. Аз не вярвам особено в съвременните пророчества за есхатологичния характер на нашето време. Още не ни е дадено да знаем това. Но „не е необходимо да си пророк, за да усетиш приближаването на началото на края“. Християнството встъпва или вече е встъпило в много тежко време, което все повече и повече създава впечатлението, че християнството изобщо е неуспешно. Кой и къде обаче е казал, че християнството трябва да е успешно? „Но Син Човеческий, кога дойде…“.

Какво е това? Окончателният неуспех на християнството? Не, това е неуспех на света и успех на християнството. Християнството не може да не е успешно, тъй като Синът Божи вече е дошъл на земята, но човечеството е неуспешно, тъй като все още не Го е приело. Предчувствието за трагичен край на света изключва какъвто и да е утопизъм и е своеобразна застраховка срещу него. Възможно е християнството никога да не осъществи напълно своя идеал за църковен живот, но от това не следва, че християните не бива да се стремят към него и не са длъжни ясно да си дават сметка какво представлява християнското учение за обществото, както и да не го смесват с никакви други учения. Ако християнството не може да въплъти своя социален идеал, защо то трябва да приеме нечий чужд идеал, сякаш човечеството ще може да го осъществи? Социалните катастрофи са също толкова неизбежни, колкото и геологическите. Всеки един, дори идеалният социален строй, не е вечен и може да бъде сменен от най-несъвършения. Рухването на строя, с който ще се свърши християнството, няма ли да бъде и рухване на самото християнство, веднъж и завинаги? И тогава vae victis![2] Трагедията на православието в Русия може да се повтори още веднъж, но при много по-страшни условия.

От всичко казано произлиза второто твърдение: християнството не трябва да се свързва с никакви социални, а следователно и политически учения. Социалното учение, колкото и да е съвършено, не може да бъде възведено в ранг на религиозна истина: не бива земното, временното, несъвършеното да се прави абсолютно, вечно и съвършено. Ето защо за никакъв християнски социализъм или комунизъм, или буржоазно-капиталистически строй не може и дума да става, както и за какъвто и да било друг, още не съществуващ строй. Всяка подобна конструкция ми прилича на опит християнското учение да се използва като някакво лекарство, помощно средство, което може да овкуси с християнство нехристиянските учения. Това е нова кръпка върху вехта дреха, която не издържа и се къса още повече. През цялото време искат чрез християнството да поправят нещо в света, вместо да покорят света на Църквата, постоянно влизат в ролята на някакви „пазители“, без никой да ги е викал и молил.

Ако Църквата не бива да се свързва с никой социален строй или социално учение, тогава каква е ролята ѝ в реалния живот, какво може да бъде нейното участие в решаването на социалните въпроси? Създаването от християните на своя обществена среда съгласно собствения идеал, сиреч на църковна общност, не изисква от тях отказ от участието в живота, който се случва извън Църквата. Според думите на св. ап. Павел, в противен случай на тях би им се наложило да напуснат този свят (1 Кор. 5:10). Ако Бог толкова възлюби света, че и Своя Син Единороден отдаде за света, как човек може да намрази този свят? Християнинът не само може, но е и длъжен да участва в общия живот, но е длъжен да участва в него като християнин. Това е много стара истина, но за съжаление се налага отново често да си я припомняме.

По този начин участието на Църквата в съвременния живот трябва да се прояви чрез участието на нейните чеда. Не намирам за необходимо сега да изяснявам в какви форми може да се прояви това участие. Дали това ще е създаване на определени партии, по подобие на римокатолическите, или ще се случва под някаква друга форма – всичко това ще зависи от конкретното място, време и лично разбиране на всеки. При всички положения си представям подобно участие в много широки граници. Не мисля, че съществуват някакви пречки за влизането на членовете на Църквата във вече съществуващи социалнополитически групи, стига последните да не са враждебни на християнството. Всяка партия освен своята политическа идеология има и определена програма за социални реформи, които обикновено имат по-важна роля от идеологията и могат да бъдат усвоени от християните.

Не само отделните членове на Църквата, но и самата Църква може да взима участие в съвременния живот. Тя винаги трябва да назовава злото с неговото име, без значение откъде то произлиза. Църквата е съвестта на света и горко му, ако този глас замлъкне. Без да е свързана с която и да е социалнополитическа форма на живот, Църквата винаги може да оказва помощ на всички борещи се за социална правда. Една от основните задачи на Църквата в настоящия момент се съдържа именно в това – да укрепи в съзнанието на масите (християни и нехристияни), че всеки справедлив стремеж ще срещне нейната подкрепа, а всяко социално зло – нейното порицание. „Църквата е с богатите и силните, срещу слабите и потиснатите“ – за съжаление за нас, християните, това е тежък упрек и не можем да не признаем поне частична истина в него.

Накрая, Църквата би могла дори да се обърне с редица искания в защита на едни или други социални класи или хора. Но тези искания не трябва да изхождат от някакви принципи на социални учения, а изключително от учението на Христос – учението за любовта. Провъзгласяването от страна на Църквата на едни или други принципи е равнозначно на тяхното догматизиране. Римокатолицизмът, който от времето на знаменитата енциклика на папа Лъв XIII Rerum novarum, толкова смело и решително тръгна по пътя на защита на социалната правда, все още не е напълно свободен от догматизиране. Когато в последната голяма енциклика на сегашния папа Пий Quadragesimo anno, наред с признаването на справедливостта на исканията на работническата класа, се провъзгласява свещеният принцип на собствеността, то с това Римокатолическата църква сама се вкарва в социалната борба. Колкото и да ни е скъп и законен принципът на собственост, въпреки всичко той по никакъв начин не е свързан с християнското учение. Макар и за много кратко време, християнството е просъществувало при доброволен, произтичащ от любовта отказ от собственост.

Църквата може да води непосредствено много широка социална работа. Аз не се притеснявам, че ще нарекат тази работа благотворителност. Преди всичко, защото тя може да бъде по-широка от благотворителността, а освен това благотворителността сама по себе си е много хубаво нещо, особено ако е в състояние да смекчи съществуващото социално зло. Разбира се, със социална работа не може да се реши нито един социален проблем, тъй като тя не унищожава източника на социално зло.

Именно това следва да съдържа третото основно твърдение на православието в неговото отношение към съвременните социални въпроси: с никакви социални реформи или революции не може да се унищожи социалното зло и социалната несправедливост. Те зависят не от едни или други форми на социален живот, а от несъвършенството и греховността на човешката природа. Единствено в Църквата, в благодатен порядък, греховността на човешката природа бива преодоляна и единствено в Църквата социалният въпрос може да бъде радикално решен.

По този начин социалният въпрос в своята същност е религиозен. Това е четвъртото и изключително важно твърдение. С което се определя основното отношение на православието към всички социални въпроси на съвремието. Основната интенция на цялото съвременно социално творчество е опитът за радикално и съвършено социално построение, но в пределите на човешкия живот, опит за осъществяване на земния рай. В тези свои най-дълбоки основания социалните очаквания представляват религиозен антипод на християнството. Това е догматизиране на емпиричния човек и на неговия емпиричен социален живот. Ето защо Църквата не може да не изрази съвсем ясно отрицателното си отношение към тази основна интенция на социалния живот. Нещо повече, тя не може да не води открита борба срещу подобни религиозни предпоставки. Ако, както посочих, Църквата не бива да се обвързва със социални учения, то в някои случаи тя дори е длъжна рязко да се разграничи от тях. Опасността е само в това, да не би осъждането на религиозните предпоставки на социалнополитическите системи да се разпростре и върху справедливите социални искания, които всъщност не са свързани с религиозни основания.

Още веднъж се налага да спомена римокатолицизма – този път във връзка със социалната работа. В различни държави римокатолиците вършат огромна социална дейност. За историята на тази дейност във Франция дават представа забележителните книги на Пиер Ланд.[3] Точно тези книги показват, че социалната работа не съвпада с благотворителността. Религиозната работа започва едновременно със социалната. Там, където все още няма църква, липсва дори дом за свещеника, започва педагогическа работа с децата: отначало на някое свободно място под открито небе, след това се появява помещение, което служи не само за детска градина, но и приютява различни учреждения, обгрижващи изгражданата община. Понякога, едва накрая, изниква храм. В покрайнините на Париж римокатолицизмът се превръща в религия на пролетариата, на комунистите, на отхвърлените от обществото. Създава се съвсем особен свят, малко приличащ на познатия ни римокатолически свят. Социалната работа и социалната благотворителност се превръщат в мощно оръжие на мисионерството.

Колкото по-малко християнството се смесва със света, колкото по-ясно се отграничава от него, толкова по-силно то се проявява в света като една от основните действащи и съзидаващи сили. Християнството никога не е организирало революции, но най-великите социални революции са направени от християните. Влиянието на християнството върху целия съвременен живот е общо място във всеки учебник по история. Досега не е ясно определено в каква степен се е отразило влиянието на християнство върху социалните учения от древността до комунизма. Но всичко това е някакъв отговор в света на християнското учение. Самата поява на християнството е била най-великият социален преврат, но не за целия свят, а само за зараждащата се християнска общност. Това, което осемнадесет века по-късно написа Френската революция върху всички здания – свобода, равенство, братство, – на практика беше осъществено от християнската община през първите три века. Не забелязват, че християнството унищожи робството не десет века след своята поява, а от самото начало. Християнската община не познава робството. Там, където робът е можел да стане епископ, не е имало никакво робство. Робите веднага са били освобождавани без каквато и да е революция, без искания към властта, без императорски указ, без формалности. Създавайки нов живот, нови форми на социален живот, християнството побеждава стария живот. Отделяйки себе си от света, Църквата преобразява света. Държавата пленява Църквата, когато самата тя се обявява за „църква“.

Размишлявайки над огромните задачи, които предстоят на християнството в неговата социална работа, искам да завърша с прочутите думи на Тертулиан: „Ние съществуваме едва от вчера, а вече изпълнихме света и всичко ваше ‒ градове, острови, крепости, муниципии, площади, лагери, триби, декурии, дори двореца, сената и форума. Оставихме ви само храмовете!… Можехме да се сражаваме срещу вас без оръжие и въстания, само чрез несъгласието си, чрез омразата и предизвикания от нея разрив с вас“.

Превод: Димитър Спасов

Афанасьев, Н. „Христианство и социальный вопрос“ – В: Православная община, 5 (53), 1999, с. 58-70 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 6 (143), 2019 (бел. ред.).

[1] М. Лермонтов, Демон, прев. А. Константинов.
[2] Горко на победените (бел. прев.).
[3] Пиер Ланд (1877-1957) – френски римокатолически духовник, член на Ордена на йезуитите, известен с книгите си за емиграцията на баските и бедността в парижките предградия (бел. прев.).