Практики на преображението

В деня на Преображението на нашия Господ, празникът, който се отбелязва на 6 август, Иисус взема със Себе Си трима от учениците Си – Петър, Йоан и Яков (Мат. 17:1-9; Марк 9:2-8; Лука 9:28-36). Те са на „висока планина“ – място, което в Библията често е място на Откровението, – и на тази планина Иисус се преобразява. Св. Матей ни казва, че Той „се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина“. Св. Лука пък разказва, че „видът на лицето Му се измени и дрехата Му стана бяла, бляскава“, а св. Марк казва: „Дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, като сняг, каквито белилник на земята не може избели“.

Накратко, този разказ ни учи за нещо, което Църквата е потвърждавала с векове: божествеността на Иисус Христос. Иисус е Богочовек – истински Бог и истински човек. Както Роуън Уилямс красноречиво се изразява, „човешкият живот на Иисус е пронизан от живота на Бога; той бива носен върху потока на Божия вечен живот и пренасян към нас върху този поток, носейки със себе си цялата пълнота на Твореца“ (Обиталището на светлината, 6).[1]

Другото, което научаваме от историята за Преображението на Христос, засяга нас, нашата човешка природа. Историята за Преображението ни учи за това, какво сами ние сме призвани да бъдем, каква е причината за нашето сътворяване. Никога не трябва да забравяме, че в Иисус ние виждаме не само Бога, но и човешката природа. И не просто някаква човешка природа, а човешката природа такава, каквато е било предвидено тя да бъде. В Иисус ние следва да виждаме себе си и онова, което е възможно за нас. Накратко, ние сме призвани да бъдем преобразени, да отразим божествената светлина чрез самите си тела, да обичаме така, както Бог обича.

Как е възможна тази цел? Как можем да бъдем преобразени? Без да забелязваме това, ние виждаме примери на преображение навсякъде около нас, практически – всеки ден. Един от примерите за това е личността, която страда от злоупотреба с психоактивни вещества, която признава проблема си, приема лечение и е в състояние да се справи със своята пристрастеност. По някакъв начин трезвият алкохолик чувства себе си различно, действа различно и преживява живота различно. Личност, намираща се в терапевтична връзка, която в и чрез тази връзка е способна да претърпи лечение, след това е способна да бъде с другите и със самата себе си по един различен начин. Мисля за хора, които са били благословени да изпитат връзката на любовта. Когато се обсъжда любовта, аз често питам моите студенти: „Мислите ли, че любовта, споделяна от хора, които са успели да бъдат заедно за дълго време, е същата, както любовта при първата им среща?“; „Мислите ли, че тези хора са същите?“. Има едно преобразяване на това, което представляваме, което изпитваме във връзката на любовта дотолкова, доколкото това, което ние сме, зависи от хората, които ни обичат, и от тези, които ние обичаме.

Общата нишка във всичките тези всекидневни примери е, че преображението ни зависи от своето практикуване. Не можем да изпитаме преображение, ако не пожелаем да се заемем с практики, които водят към преобразяване. Ако сме нетърпеливи, а искаме да бъде търпеливи хора, трябва да изпълним действия на търпение преди да помислим за себе си като за хора търпеливи. И алкохоликът трябва да се заеме с определени практики, може би програма в дванадесет стъпки, която е свързана с практиката на изговаряне на истината, преди да се преобрази в трезвост. Връзките на любовта не могат да устоят ако не са налице определени практики като, за да изброим само някои от тях, доверяването, саможертвата, рефлексията върху самия себе си, съпричастността и прошката.

Ако желаем да изпитаме преобразяването на нашето съществуване, което идва от това да бъдем с Бога, както виждаме това при Иисус на планината, тогава ние ще трябва да се заемем с определени практики. Преди всичко трябва да се заемем с практикуването на вярата. Трябва да вярваме, че това преобразяване е действително възможно и желано. Защото вярата е нещо измамно. Вярата не е нещо, което човек може просто да включва и да изключва. Не можем да се събудим днес и да кажем: „Днес ще имам повече вяра“. Вярата е нещо, което се случва с нас. Често нея я съпровожда съмнението, а пред лицето на съмнението ние трябва да се опитваме да запазваме себе си в надеждата, че можем да възрастваме във вярата. Ние възрастваме във вярата тогава, когато повече чувстваме Бога, но това не може да се случи, ако не устояваме във вярата, която имаме, колкото и слаба да е тя, и ако не сме ангажирани във видовете практики, позволяващи Бог да бъде с нас. Вярата бива потвърждавана чрез своето практикуване.

Има два вида практики, които незабавно изникват в съзнанието ми. През първите петнадесет дни на август, които са посветени на св. Богородица, Пресветата Дева Мария, православните християни постят. Постенето не е нещо, което ние правим за да трупаме точки пред Бога. Постенето е тази практика, в която ние смекчаваме или се отказваме от нещо, което ни поглъща, така щото по някакъв начин да сторим място на Бога да бъде с нас. Постенето е също и такава практика, която предотвратява забравата за Бога, особено когато постенето е свързано с нещо, което трябва да вършим всеки ден – да се нахраним. Когато минавам покрай „Five Guys“[2] в периодите на пост, мисля за Бога – нещо, което иначе в тази ситуация не бих направил. И аз не се шегувам – човек не може да задълбочи връзката си с някого ако го пренебрегва или забравя за него. Църквата има разбирането, че реалният духовен проблем не е липсата на вяра, а разсеяността. Връзката с Бога може потенциално да ни преобрази, но не и ако постоянно забравяме за Него.

Практиката обаче, която вероятно е решаваща за нашето преобразяване, е тази на молитвата. Молитвата е нещо, на което ние имаме нужда да се научим, което не можем да изтръгнем от себе си насила, което трябва да излезе от сърцето ни и да започне в малки количества, за да може постепенно да ѝ се позволи да се превърне в част от нашия живот. Ако ние постоянстваме в молитвата, бавно позволявайки ѝ да заема все по-голяма и по-голяма част от нашия живот, не може да съществува никакво съмнение, че ще започнем да виждаме себе си преобразени, забелязвайки в нас желанието да се молим все повече и повече – сигурен знак, че сме били преобразени от нарастващото присъствие на Бога в нашия живот. Светците са тези напреднали в молитвата хора, които са в състояние да се молят често, независимо от това, което правят – молитвата просто избликва от тях. В Началото на молитвата митр. Антоний (Блум) казва, че това е едно напреднало равнище на молитва, което идва само с времето и постоянството.[3]

Историята за Преображението на Христос е история за това Кой е Иисус като Син Божи. Тя представлява потвърждение за Божието присъствие в Иисус, но също така е и потвърждение на обещанието на Самия Бог да бъде с нас. Тя е свидетелство за това, че и за нас е напълно възможно да бъдем преобразявани в Божието присъствие. Сочи нещо, което е напълно възможно и за нас. Преображението не е някакъв опит вън от тялото, а съществува в и чрез тялото, и мярката за нашето преображение е в това как се отнасяме към другите и към себе си. Според преп. Максим Изповедник, ако сме по-малко гневни, по-малко ненавистни, по-малко плашливи, значи сме преобразени. Накрая, дотолкова доколкото се открива в обичайните, всекидневните примери и рутината в нашия живот, преображението е и нещо твърде земно. Точно в това обаче е и смисълът на Христовото Въплъщение и на Страданията Христови, иронията на всяка ирония – в това, че земята вече е станала като небето.

Превод: Борис Маринов

* Papanikolaou, A. „Transfigurating Practices“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).